Зареждам...
Волята – всемирна сила

Волята – Всемирна сила

„Да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята.“
(Матей 6:10)

Тържеството не може да бъде вън от човешката душа, а нито радостта, нито скръбта имат власт над човека, когато се жертва в името на Бога. Дори и да се разделят, хората не трябва да се сбогуват, защото по принцип няма сбогуване, както се казва, за вечни времена. Няма нищо, което може вечно да раздели – има сила, създаваща форми за развитие, разлъчваща, за да събере, но никога да унищожи. Затова божествата на сътворението и на разрушението в митологиите са слети в едно – Дионис, Шива... И Христос, Който участва в Сътворението на света, защото е Втората ипостас на Бога, разруши Своето Тяло, после Го извика, събра Го и показа, че смъртта не може да бъде властна.

Ако трябва да благодарим, то е на Божествената струя, която се излива – защото тя съдейства за нашата взаимност, на усилието да правим знанието си по-голямо, моралната си устойчивост по-сигурна, жертвената си готовност със стъпка напред изведена и идеята за живот неизбежна наша сила. И не расото прави духовника, не църквата ражда религията – човекът е, който гради духовния път, който създава и църква, и религия. Преди тях е бил той, човекът – бил е Иисус, Който стана Христос!

Безспорно, най-характерният белег на човека, това е умът. Самото име „Адам“ означава „ум“. Едва когато умът става съставка на това, което се гради като тяло, когато става съставка като жизненост в него, тогава получаваме названието „човек“. Но ние носим и душа, носим и огнените езици на посвещението, на Светия Дух. Ведно с това притежаваме и още една сила – волята.

Въпросът за волята е един от странните, той е разноцветен и различен в религиозните убеждения и изповедания, в квалификациите на официалните науки – това, което фактически е всекидневна храна на мисленето на човека. Философските и религиозни доктрини дават на волята различно присъствие у човека и в космичната цялост. Някои я определят като първооснова на цялото битие (както например един Шопенхауер), други ще я ограничат в едно златно яйце, ще я детерминират като обусловена от външни фактори, тя ще изпълнява пулсацията на Божеството. Но едно е безспорно – признава се нейното действие, признава се наличието на такава сила.

За да изясним проблема за волята, ще изходим в познанието на нашето религиозно просвещение (без обаче да се ограничаваме само в него), от великото тайнство, което Христос оставя на човечеството – молитвата „Отче наш“. Там волята не е игнорирана, но не тя е властната над Властника, а потребата, с която Той създава битие и поведение. В молитвата е казано: „Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство...“ – значи името Му трябва да бъде свято, да дойде царството Му – и след това: „да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята.“ (Матей 6:9-10) Ето ядката в молитвата и това е достатъчно. Другото – да си прощаваме взаимно греховете, не е много съществено. Светостта на едно име, битието на едно царство трябва да дойдат вътре в нас. Христос казва на Своите апостоли: Отивам да ви приготвя жилища в царството на Отца Ми, но това велико царство е и вътре у нас!

Да бъде волята Ти! Чия – Неговата. В християнството стои този белег – светът е сътворен от Бога – няма други компоненти, няма златно яйце, което трябва да се разсече и от него да произлезе светът. Волята е упражнена от Бог Отец, от Вечния и Неизчерпаем, Неговата воля е Всемирна сила, която упражнява динамика и в небесните, и в земните селения. А човекът едновременно е Вселена и Небе, Дух и плът. Затова и Христос рече: Вие сте синове Божии. Неговите предшественици пращаха човешките души в Адеса, а Той посочи Царство Небесно. Това е една голяма идея, която направи прелом в човешкото мислене и в световната история, а безспорно този обрат е пулсация на волята, която променя и т. нар. неодушевени предмети.

Тези, които познават коренните раси и действието на Волята на Отца, знаят, че изграждането на физическото тяло на човека започва от Сатурн, като е внесена божествена пулсация в кристала. Материята носи тази вибрация! Как е създаден според Библията човекът? Взета е материя от цялата планетна плът, а в нея вибрира пулсацията на Сътворението – от кристала до събудения Бог!

Не може волята да бъде ограничена само в битието на човека. Еволюцията е хармония! Когато се възправи човекът срещу сътвореното и сътвореното срещу човека, има дисхармония. И затова, за да бъде тя трансформирана, е трябвало да се роди богинята на мъдростта от главата на Зевс, но с шлем, копие и щит. Такава е Атина Палада, такава ще е и бъдещата Мъдрост.

В догматичното богословие се твърди, че волята на Бога е основоположна в Самия Него, Сам за Себе Си Бог е законодател. В такъв случай ние Му определяме някакво битие. Тогава възниква въпросът: автономна ли е Божествената воля и ако е така, какви са предпоставките, за да се ражда тя? Всичко това е твърде невярно в същината си, независимо че богословието го дава. Християнството определя дори и свойства на Божията воля, разбира се, според мирогледа си. Тя е най-съвършената – защото Бог имал и най-съвършения разум! (Затова освен че е Божия, волята е едно от откровенията, за да може и най-съвършено да бъде приложена.)

Не, не можем да придаваме на Бога нито воля, нито разумност! Можем само да кажем: „Той е“ – нещо, което древността много добре изрази: „То, което е Всичко.“ А когато искаме да определим своето поведение, когато искаме да направим от себе си битие, за което трябва да проявим разумна будност и волева решителност, тогава започваме да наричаме тези стихии: сили, потребни на Бога. Не, на Бога те не Му трябват – на нас трябват, които сме Божии. Затова не е правилно да се казва търсене на Бога, а Боготърсене. Боготърсенето е, когато роденият бог в човека започва да се търси, когато оня глас Божествен извиква в Адам: Где си? Не Бог – може ли този, Който всичко вижда, да се чуди къде бил Адам. Що за Бог е тогава?! Диханието в човека извиква Адаме, где си?, защото той слиза в плътта. И му трябва мощ да се култивира, да се изчисти, за да извърши своето връщане.

И така, можем ли на Бога да предоставим воля? Можем ли да Му предоставим избор и така да Го ограничим?! Какво трябва да избира, за да преценява?! Ние сме, които избираме – имаме и воля, и прозрение, и Дихание. Ние сме, които в цялата идея за Сътворението сме сложени. Разбира се, ще бъде казано на човека: „Бъдете свети, защото Аз, Господ, Бог ваш, Съм свет.“ (Левит 19:2). И серафимите ще пеят около престола Му: „Свет, свет, свет е Господ Саваот!“ (Исаия 6:3). Това са гласове в човешката същност. Хубаво е, когато човек може да види тези поселници в себе си, когато чуе песента им: Свет, свет... – ти, човече, който носиш Божествен разум и Божествена воля, си свет! Ако си се отклонил – не е страшно, ще се поправиш.

Парацелз, наречен божествен, казва, че вярата трябва да подкрепя въображението, защото вярата създава волята; а решителната воля е начало на всички магични действия. Под думата „магия“ не се разбират сегашните нисши астрални действия, а владеенето на знания. Най-старото познание е на магите, онези, които са умеели да освобождават енергетични зли или добри сили. Парацелз бил алхимик и познавал седемте пласта на Мирозданието. Затова можел да ги разпредели: кой пласт какво ще прави – това, което науката на седмознаещия човек съхранява. Ако се върнем на мисълта на Парацелз за волята, ще отбележим, че вярата е необходима, но и въображението може да я храни – именно то ражда митологиите. Идва обаче един Син Човечески и Син Божий, Който проповядва не с въображение, а със знание. Той има две воли – човешка и Божия, и изрича: Не Моята воля да бъде, а Твоята, в най-изпитателния час, когато трябва да пие чашата на бъдещето.

  • Бъдещето е на Родения, Който трябва да се демонстрира чрез един голготски ход и чрез едно възкресение. Човекът е родено бъдеще.

Ето волята на човека във волята на Бога – Синът с волята си като природа Божествена трябва да признае своята не подчиненост, а търсена отговорност. Разбира се, много късно – едва на шестия вселенски събор в VII век (681 г.), светите Отци приемат, че Христос има две воли – човешка и Божествена. Това не е проблем на критика, а просто тогава стигат своята зрялост. Ето защо много конфликти се изживяват и защо толкова секти се появяват. Трябвало е да се узрее и да се прозре.

Въпросът за волята се предшества от въпроса за природата. А каква е Неговата природа? Човешка и Божествена. Тогава можем да говорим за две воли, защото волята принадлежи към природата, не към личността.

Сама за себе си волята съществува, сам за себе си мировият разум действа. Четвъртият център – на мировото знание, съществува независимо дали работи, или не. Христос казва на Своите ученици: Аз не правя нищо от Себе Си. Както слушам, тъй и съдя; и Моят съд е праведен, защото не търся Моята воля, а волята на Отца Си, Който Ме е пратил. Значи тази мирова сила е в душевната цялост, чака се само ключът на будността.

Наличието на двете природи, на двете воли е догмат в християнството. Каква проницателност е била нужна на знаещия, за да може да защити тази теза! Някои богослови обаче оспорват приложната Божествена воля на Христос, като казват, че тя може да бъде препречена, в смисъл че когато Христос искал да извърши нещо, не можел, понеже имало твърде много неверующи. Затова Той отказвал да върши чудеса. Ето как волята на Христос можела да бъде препречена от волята на неверието. Това в същината си не е вярно. Христос не иска да демонстрира надземни сили не защото не може – самият Той казва: О, народе неверни, докога ще искаш чудеса, а защото да се храни една бъдеща култура с чудеса, означава да се срине убеждението на човека, че Бог е несмутим. С тази уж препречена воля Христос благославя Своите апостоли и казва: Идете!, което е повелителността и решението Му, а след това идва и изпълнението: ... и кръщавайте света в името на Отца и Сина и Света го Духа! Той се противопоставя на милиони, а „не можел“ на няколко неверующи, които били край Него?! Не, Христос извърши световен преврат!

  • Волята като откровение и като приложна сила владее душата на всеки, съзнал се като отговорност и като служение.

А коя е тази властна сила, наречена Кундалини? Тя не е воля, но волята я извежда в действие. Кундалини е и светлина, и знание, и всемирност, тя е космична цялост. Какво е потребно на човека тогава? Да култивира в себе си чрез решенията на волята и чрез приложението `и способността да изяви тази светлина, да си служи с нея и тя да го храни. Къде е тогава присъствието на Светия Дух? Всеки носи воля, но защо учениците на Иисус Христос не могат да вършат някои деяния? Когато не успяват да приложат едно лечение, Той им казва: Тази болест се лекува с пост. Но вече достатъчно сме постили! Какво е потребно тогава? Енергията, вибрацията на Светия Дух, за да ни отработи в безстрашие (израз на волята) срещу онова, което се възправя – да се освободим от себе си!

В битието на Иисус Христос има няколко много особени момента, свързани с волята. Когато Христос пита слепия: Какво искаш да направя за теб? и отговорът е: Да прогледна, Господи!, Той му казва: Прогледни! Това е хармонизиране на човешката с Божествената воля. Но има нещо друго – съчетава ли се действието с личната, семейната, националната и всемирната карма. А този закон, който не е възприет в християнството, е неизбежен спътник в историческото ни развитие.

Онова, което най-добре изразява думата „воля“ („voluntas“ на латински), е нейната изявеност като сила и динамика. Философията определя волята като съзнателно и целенасочено управление на човешките дейности и постъпки. Но ако приемем, че това е целостта на човешкото битие, тогава защо често действаме нецеленасочено и несъзнателно? Кое ни липсва – волята ли? Ако е тя, защо не е цялост това, което наричаме Бог (и в Негов отговор имаме съвестта огледало)? Тогава?! Явно, че волята не е всичко, не може да покрие Божеството – и разум има. Какво е фанатизмът – воля без разумност. Трябва да се позволи и на онзи, който няма достатъчно знания, да си облагороди волевото принадлежание, но трагичното е, че повечето са готови да жертват разумността. Не става дума за обикновеното първично знание, не и за една грамотност, а за едно отгледано дете на вътрешното осезание за знание. На човека не може да му се отнеме Бог. Може да му се дадат много определения, но лошото е, когато те му станат Бог и започне да ги защитава!

Не можем да откъснем волята от разумността, защото много сили могат да бъдат целенасочени в цялата тяхна властност – да задвижват машини, да направят някакво чудо, да кажат на едно вълшебно килимче: „Тръгни!“, и то да литне и така човек да стигне до други планети! Но безспорно не е достатъчен този елемент, който може съзнателно и целенасочено да управлява. Самият термин „съзнателно“ не значи „волево“, защото принципите, които определят волевата същност на човека, са решимостта и изпълнението, а не съзнателността. Съзнателността има един основен белег – мисловната дейност. Когато бог Вулкан иска да задвижи меховете в своята прочута ковачница (която митологичният свят носи в съзнанието си), как упражнява динамиката? Със слово, с мисъл! Науката едва в този век създаде роботите, а той без роботи върши работа на роботи! Ето упражнена воля чрез мисъл, или мисъл, която може да изпълни воля, защото е съзнателно насочена. Това са огньовете на мисълта с волята на боговете! За първи път в митологиите е дадена тази тайна, която човечеството трябва да усвои – да се научи да действа с мисълта! (Сега се говори за телекинеза – пренасяне на предмети с мисъл, но тази наука не е нова, напротив тя е много отдавнашна.)

По-важна от фазата да се вземе решение, е то да се изпълни! Много гениални мисли могат да осенят човек и мисловната ленивост да ги приспи в собствената му гръд. Но ако динамичността, енергетичната сила на волята реши да ги изведе, тогава се ражда живот! Част от човечеството все още стои в света на това, което му даде четвъртата коренна раса, не можа да доразвие будността си след онзи изначално минат праг в петата коренна раса. Волята ли не беше упражнена или интелектуалното начало (не говоря за Всемирния разум)– а то най-много създава блуждения и е най-отговорно пред науката – беше отбило човечеството в друга пътека? Познавачите на окултните учения знаят, че е дадена на планетата ни изобилна интелектуална сила, за да може чрез цивилизацията, чрез постиженията на техниката да бъде възвърнато зрението на първичния човек, но във висотата на посветения. Така имаме телевизия и радио, които реализират принципите на ясновиждането и яснослушането, но те пък са ограничени от условията. За една телепатия няма време и пространство, за телепатичната връзка няма прегради. (Това е доказано и експериментално.) Тези опитности са първичният сън на човека, че е с дарба да знае. А кога ще разтълми съня си, кога ще го направи реалност...

При определяне на човека, психологията различава емоция, ум, воля. Наистина природата властно вписва в ръката линии, изразяващи точно тези сили – линия на сърцето, която е емоционалният порядък, линия на ума и линия на живота. Разбира се, тези три сили са видимостта на Божествения свят. Ако някой има страх да го нарече божествен, да търси психологически по-приемлива дума – нека бъде енергетичен. Но градацията на възземането е добродетелен, добър, гениален, съвършен и завършва с божествен.

Така че градежът на тези сили във физическата ни цялост слага ярък белег, който не може да бъде отречен. Физиономията на човека, както и неговата ръка, говорят за наличието им. За официалната наука една френология или една хирология са нелепост, но ако разбере динамичността, която съществува, не би ги отрекла! Защо след смъртта линиите на ръката се загубват?! Човек е бил принуждаван не по-малко от пет милиона години да си изработи ръка. От кого? От „сляпата“ воля?! Не, волята никога не е била сляпа, нашето осезание да я признаем е било сляпо! Както цели векове бяхме слепи за атомната енергия – не признавахме, че има „томос“. Сега се отрича и наличието на психични сили у нас. Но това е само йерархия на възможностите да се знае малко повече, отколкото дава зрението. А то също идва много късно – слушането и яснослушането го предшестват с хилядолетия.

Когато природата дава очи на човека, тя отделя неговата душевност от общата – очите формират лична душевност. А затова какво се е искало? Пак воля! Хората не могат да се осъзнаят, но онова, което работи вътре у нас и иска да се осъзнае, е живяло гърча и мъката да се ориентира. Образувало си е пипалца, за да не се загуби – защото носи безсмъртието си! Но освен да се ориентираме в идеята за оцеляване (която отдавна трябваше да привърши своето присъствие), трябва да дойде и идеята за прозрението. Волята не може в своята цялост да каже: „Аз искам!“, а: „Длъжен съм, трябва!“ Ето това е разликата между осезателното и осезаемото, между съзнателното и енергетично действащото.

В битието на човечеството винаги е стояла идеята за вътрешното откровение, което не е плод само на воля, а и на духовност. Тази духовност може да бъде наречена Божествен Разум. Този термин употребява Филон, когото обвиняват, че краде идеите си от Платон. Платон, от своя страна, „краде“ пък от Египет. Разбира се, не става въпрос буквално за кражба – просто известни духовни течения като вълна преминават през планетата ни от една територия към друга, а ние така усвояваме формите на нашето съществуване, за да можем да се ориентираме. Но принципът не е в оцеляването, а в проницанието. Този, който мисли, че трябва да работи предимно за оцеляването си, изпуска най-същественото – прозрението, което може да му даде нов път. Това вършат големите Учители – идват да освободят човека от привързаността към идеята да оцелява, за да има прозрение за развитие. Иначе ще се стои на едно място, както казвам за религиите – най-бавно стареят и най-дълго време стоят стари (разбира се, в човешката низа от време).

Светът никога не е бил лишен от пулсациите на волята, която е упражнена сила с директност.

  • Волята е духовна сила, упражнена с директност, която като динамика формира и поддържа битието.

Когато Бог казва: Fiat lux! (Да бъде светлина!) това безспорно е една упражнена светлина като духовно влияние, като духовна сила.

Много съществен проблем, свързан с волята, е дали тя е детерминирана, или не. В концепцията на християнството, понеже Бог Отец е над всичко, Той ще издаде повелението и в такъв случай би трябвало волята да я приемем за детерминирана. От тази тезата за божественото предопределение идват много спекулации, когато се изгражда поведението на човека в нравствената схема. Тези спекулации са свързани с проблема дали човек напълно е загубил собствената си воля за спасение (защото му е натрапена една доктрина на грехопадение) или тя е предопределена само в известни граници. Безспорно е, че преди да има предопределение на волята, има Fiat lux, има идея за раждане, идея за живот! Следователно волята може да ограничи само известни моменти.

Християнството е разделено на десетки схващания по този въпрос. Има големи различия между църквите по отношение начина на благоволението, ролята на личната воля в спасението, акта на прегрешението в грехопадението, в което едни твърдят, че сме изгубили всичко – както протестантството, други, че е разрушена само една правна доктрина вътре в душата на човека, но е предоставена възможност на лична воля и лични възможности...

Най-повелителна е тезата на калвинистите. Те отхвърлят каквато и да е роля на личната воля, на човешката сила, на какъвто и да е институт – никаква църква, никакви добродетели не могат да ни помогнат – единствената теза е абсолютната предопределеност на човека! Как може в такава църква човек да се развива?! Това е полумислене, приложено и в още много други подобни формации.

Ето така волята е упражнена в изработване на нравствената таблица на човека! Вярно е, че човек „трябва“, но когато повелята изхожда от доктринерство, идва най-страшното: оробената душа, за която няма нищо друго освен послушание. Това можа да постигне Моисей, а след това и най-добрият му познавач в приложение на идеята за злото – Маркс; те прилагат социалната воля като страх, за да може да подчиняват и управляват!

Въпросът за определената или неопределена воля има характер не толкова за самата воля, колкото за битието – в състояние ли е тя да детерминира битието? И още, в какво се състои идеята за свободната воля и колко е потребна, и въобще какво е свободна воля, каква е връзката `и с понятието съдба?

В древните индийски мисления това, което наричаме съдба, е идеята за кармата – действията ни създават съдбата. Деянието обаче, което сложи човека в развитие, беше вкусването плода на знанието. Ето откъде започва ограничението не толкова на волята като идея за битие, колкото на поведението във воля за битие. Значи човек не е бил детерминиран, а се е детерминирал. В такъв случай може ли да се „развърже“? Може – с идеята за спасението. Но не постоянно да чака Спасител – затова отиде на земята да се развива! Ето защо казвам, че митологичните богове слизат да вършат човешки неща, а човеците Адам и Ева, наречени от Бог богове, слизат да вършат божии неща – за да се върнат в своето изначалие. Митологиите са въображение като вяра, материализирано като воля, а Адам и Ева освобождават волята със знанието. Не друг им определя какво е умно, какво е добро, какво е глупаво, какво е зло – те, тяхната воля, тяхната ябълка определя! Те могат да бъдат вечни чрез свободата от ограничение, което Христос демонстрира чрез Възкресението. И първият принцип на свободната воля е да познаем себе си. Да искаме характеристика за другия не е свобода. Ако гледаме сламката в неговото око, а не виждаме гредата в собственото си, както Христос изумително илюстрира, свободна воля ли е това?!

Във философията въпросът за волята е тълкуван различно – детерминистите възприемат волята като обусловена отвън, а към направлението на индетерминизма принадлежи волунтаризмът.

В теорията на волунтаризма най-изявени представители са Шопенхауер, Хартман, Ницше, Вунт. Но волунтаризмът най-добре е премиран в световната история като философска доктрина от Шопенхауер. Този голям философ с труда си „Светът като воля и представа“ раздвижва европейската мисъл миналия век с идеята си за необусловената от нищо воля – над нея няма друга сила. За него тази идея е логична, защото той е будист, а за будизма няма Всемирен бог. Светът първоначално е лишен от ум и съзнание, само сляпата неосъзната и неудържима воля – „волята за живот“, е същината. (Казах обаче, че оцеляването е много първичен момент в битието на човека.) С тази идея Шопенхауер проницава в основните тайни на волята като творец – нещо, което е само наполовина вярно. Шопенхауер нарича учението си песимизъм и твърди, че живеем в най-лошия от всички светове. Един Буда нарече живота страдание и отрече желанията. Будизмът друго не прави – събужда волята, за да лишава от желания и човек да изпадне след това в т. нар. нирвана. Но не може да се лишим от нещо, което е вградено в човешката същност – дори и от една клетка, защото тя има жизнено право на собствено изживяване! Виждаме, че нито желанията на будистите умряха, нито желанията на които и да е други, въпреки че оттогава минаха хиляди години. Не може човек да унищожи себе си, защото е Боготворение!

Така че Шопенхауер не решава големия проблем за волята, но много е удобен и твърде възхвален от теософите, по-специално от Елена Блаватска, защото тя колкото е християнка, толкова е и будистка. Затова ще намерим известно сходство, известна близост, но не и еквивалентност в схващанията на Теософското общество с неговите. Една Блаватска ще каже: Волята създава проявените вселени във Вечността.

Йоан Скот, който също е голям философ, дава идеята, че волята е по-висша от мисленето, което е в пълна хармония с констатациите на Шопенхауер. Но всъщност Шопенхауер не дава нищо принципно ново. Това е учението на Платон, а преди него ще намерим идеите им в „Халдейския оракул“.

Формите на проявление на идеята според философията на Шопенхауер са време, пространство и причинността, защото Творението трябва да се демонстрира и да се осъществи във време, пространство и причинност. Световната наука ги признава като неизбежни сътрудници в акта на съществуванието. Наистина в тази протяжност се демонстрираме като деца на Бога, но приема се, че няма нито време, нито пространство. Така това, което наричаме време-пространство, е само наша възможност да улавяме света на проявеното. Можем да го счетем за процес, в който се осъзнаваме, когато не сме стигнали дори до четвъртото измерение, където пространството няма същите знаци. Брахма има четири лица, значи гледа в четвърто измерение – едновременно от всички страни. Следователно има няколко рода познание, няколко степени за усвояване на света. Трагичното е, когато се удовлетворяваме само със своето знание.

Не волята е, която прави вселените, както твърди Блаватска – тя не е върховната същност. Волята според нея представлява един-единствен принцип на абсолютно вечното движение или на одушевяващата Същност. (Ето защо големите мислители на древността, когато говорят за материята, например Левкип и Демокрит, твърдят, че тя в себе си съдържа енергии и има движение! След това вече диалектическия материализъм ще прибави, че материята е и мисляща, но само – високо организираната материя. Но няма материя без движение!)

Волята, твърди Ван Хелмонт, е първата от всички сили. Виждаме как всеки си прибавя по нещичко, за да илюстрира това, което фактически отдавна е дадено. Ако разчетат някои стари папируси, ще видят, че вече го има. Но те не са ги чели – тогава?! Носели са знанията в себе си, защото някога са ги писали.

Изнесена от Шопенхауер така тронно велика, волята се интерпретира с различни формули и различни тенденции в небудистки аспект от някои философи – най-вече от Фридрих Ницше. Той характеризира волята като мощ. Това опложда абсолютната идея на Хегел. Хегел вижда природата и обществото като осъщественост на абсолютната идея, но не може да `и даде двигателна сила, Ницше я прави властна, мощна. Той обаче става отрицател на християнското учение за любовта и на смирението, която нарича робска доктрина на безпомощните и нежизнеспособните. Преценява християнството като враждебно на живота, а смирението като ненужна добродетелност и послушанието като овчедушие. Религията за него е най-страшната форма на проявление на „волята за гибел“. На това той противопоставя „волята за мощ“, като основоположен принцип в живота, и независимостта, като участ на силния. Въпреки това Ницше в положителен смисъл употребява волята като мощ, защото тя трябва да извърши един голям преход: От животното до свръхчовека има един мост, който се нарича човек! Това роди Ницше – идеята за свръхчовека, който трябва да се достигне с първичната сила на животното! А първичната сила е по-добра от облагородените сили, от различните нравствени благодетелни жреци – бестиалната сила, която е безпощадна, ще създаде великия човек. Разбира се, няма смисъл да четем критиката на комунистическата идеология, която твърди, че Хитлер е направил това своя доктрина. Не! Идеята на Хитлер и водаческото начало нямат нищо общо с идеите на Ницше. А последиците от една война на жестокостите не бива да се слагат на гърба на философа. Вярно е друго: подобна битка, която нашето реално физическо поле изживя, преди това осъществи във вътрешния си свят тази изключителна личност – Ницше. Той стигна до известни неконтролируеми действия в констатациите си, когато изрича: Бог е мъртъв!, както в псалмите беше казано: Рече безумец в душата си: „Няма Бог!“ Само че там безумецът отрича Бога, Който е вече в душата на народа му, а Ницше иска да отрече един Бог, който е унизен в душите на хората. Въпреки това той дава бога, наречен свръхчовек – но не успява да роди идеята за бога-човек, за човека като бог в развитие, който, ако трябва да мине през фазата на свръхчовека, ще мине.

Ницше в своите мисловни борби стига до тежки психологически травми и завършва в психиатрия. Това никак не смалява величието на мисленето му. Понякога лудостта е освобождаване, и то по-приятно от тежкия камък на неграмотността, а въпрос и на преценка е дали можем да го носим.

Разбира се, идеята на Ницше за свръхчовека не ражда повече от това, което големите духовни учения и еволюцията са дали, преценявайки меридианите на духовните потреби. Този, който мисли, че може да надскочи, той иска да прави революции, но религиите не са социални революции, а реформации. Те са революции в душата, но много дълго стоят в традициите, затова не може да се направи промяна в битието им така лесно. Дори Френската революция само след няколко години се връща към това, което се наричаше имперска Франция. Защо? Защото въображението може да ражда вяра, която да подкрепи волята. Но волята, изразена в един Наполеон, при Ватерло се прибира, за да умре той на остров Света Елена. Когато говорим за историческите събития, трябва да преценим в мировите анали какво е вписано – там, където всеки от нас е драснал на своята страничка нещо и където проявената душа като всемирност и упражнената воля като деяние създават това, което наричаме обожествяване. Там нито време, нито пространство съществуват. Тук – да.

Трагичното е, че философията и религията решават проблемите в идеята само на едно настояще или на една цикличност на Земята, а освен земно поле съществуват и други. Признаваме мисловността, но не `и даваме автономност, не я градираме. Признаваме волята, но само като пулсатор или само като воля за Сътворението. А после? Трябва да отидем в гръцката философия – да кажем „демиург“! Не е така и не може да бъде. Затова Христос ще рече: Жътварите са малко, защото липсва воля за действие – жътвата беше дошла, а те се извиняваха, че не били сели!? Той изрично казва: Вие не сте сели. Кой тогава? Те – в предишното си битие! Предполагам, че им е обяснил и това, но Църквата си го спестява. Ако оставим настрана пълната достоверност, можем да намерим казани истини и потребни тайни в книгата „Завещанието на Иоан Богослов“. Там е показано до каква степен Христос е отдалечен от живота и от тайните, които им е открил. Така че жътварите са малко.

В „Агни Йога“ има подсказани някои от стойностите на волята, които безспорно могат да бъдат и пояснявани, и оспорвани. В §222 се казва: „Свободната воля е повод за най-големи противоречия. За едни тя се превръща в своеволие, за други в неотговорност, за трети в безумието на гордостта.“ Идеята за гордостта всички религии са наредили в герданите си. Но има по-големи неща от обикновената гордост, а и трябва да правим разлика между гордост и горделивост. Натрапено ни е едно религиозно схващане за гордостта, като се изпуска горделивостта. Гордостта е достойнство, а горделивостта – снижено усещане за себестойност. Когато човек иска да бъде горделивец, той се себеснижава. Гордостта е една от най-великите добродетели, защото тя е самосъзнание – не можем да позволим Бог да бъде обиден у нас – а горделивостта е себеунижаване на Бога у нас. Гордостта е себе си, горделивостта – унижение.

„Само този, който е минал през дисциплината на духа, може да знае колко сурова е всъщност свободата.“ (§222). Ето, волята е страничен фактор. Но не духът се дисциплинира, а неговите прояви, които наричаме душевност, мисъл, воля, емоционалност трябва да бъдат култивирани. Духът – не! Той е, който ни храни с идеята да бъдем, който ни прави свободни, който ни носи Аладиновата лампа в мрачините! В него няма колебание! В съгласието на Орфей има и той загубва своята Евридика – но това е в света на душата, не на Духа.

Свободната воля не може да не роди противоречия, но противоречието се поражда не само от волевата страна на човека, а и от незнанието, което ражда съмнения.

  • Волята донася не съмнение, а колебание в принципите на решимост и изпълнение.

Но когато човек упражни свободата на своята воля да бъде упрекнат, че плаща данък на безотговорността, на гордостта – не е много вярно. Защото, щом искаме да си сложим усмирителната ризница на дисциплината на духа, която всъщност е суровата същност на свободата, какво да прави този, който не може да понесе суровата свобода. Убедеността побеждава – не волята.

„Упадъкът на свободата може да бъде наречен празник на невежеството. Хората не могат да се примирят с йерархията на мъдростта и да уважават суровостта на волята.“ (§222). Идеята за свободата има много разцветки и трябва да знаем нейния упадък на какво се дължи. Има епохи, в които известни морални ценности ще отпаднат, за да може да се роди новото и да се възземе. С голяма суровост Христос отрича юдейското учение и затова Го наричат богохулник – Него, Който срина свободите им. А как аеропагът в Атина нарича Сократ? Развратител на душите на младежта. Сократ ли развращава младежта?! Той ли, чиято нравствена чистота е изумителна и чиято мисловна даденост и богатство са жертвани на площада?! Че той за първи път в Древна Гърция говори за един Бог и за любов!

Упадъкът на свободата не е само процес на невежество, защото този, който няма разлюляно схващане за живота, е много по-покорен, отколкото този, който се пробужда. Затова има робство, което трае с хилядолетия – и то като исторически факт. Не може да се каже, че упадъкът на свободата е празник на невежеството. Иначе Христос щеше да си избере само учени, а Той избра рибари. Робството като режим, като формация, като историческо битие не е проблем на невежество, а на йерархия, с която се учреждават бъднини. Възпитава се, но в никакъв случай не се лишава, защото в еврейската държава например, когато се освободи един роб и той няма индивидуално битие, това не значи, че няма знание. След като няма куража да понесе идеята за живота, той се връща при своя господар, отива да му пробият ушите и му става вечен довереник. В Рим пък освободеният роб приема фамилното име на своя господар. Какво значи това? Ако го поставим в една родова карма, pater familis – бащата на фамилията, носи отговорност за развитието, за създаване на ценности. Не е невежеството – ценностите от морално естество се създават вътре. Умът преценява и той разрушава. Когато Марк Антоний покорява Атина, атиняните го посрещат и хитруват: „Императоре, ние искаме да те венчаем за Атина Палада, която е златна и струва не по-малко от 600 000 талера.“ Въпреки че атиняните са мъдри, той разбира, че не искат да му дадат данък и им отговаря: „Добре, приемам венчавката с вашата богиня, която е златна. Но вие няма да я обидите, като дадете по-малко от 600 000 талера за зестра.“

В §393 се казва: „Няма такова препятствие, което човешката воля да не може да превъзмогне.“ Наистина няма нещо, което човек да не може да направи в името на своето Божество. А защо лъкатуши, е проблем на еволюция.

„Казвам това не за утешение, не за ободрение, а като нещо неопровержимо. Хората отдавна засилват волята, но не разбират, че е необходимо да достигнат известна степен на съзнание, което ще даде на волята пълни права за действие, когато може да се каже: всичко е позволено.“ (§393). Човек никога няма да може да каже, че всичко е позволено, защото, когато открие едно знание, неговият център от знание има периферия от незнание. Дори Христос казва на няколко места: Това не е Мое право, а на Отца Ми, камо ли човек да мисли, че е изчерпил всичко.

Според розенкройцерите волята като духовен израз е положителната, мъжката, слънчевата сила, а въображението е женската, отрицателната, лунната сила. Това са чисто натъкмени формули, които по-нататък продължават така: В ранната Лемурия (континентът на третата коренна раса) неправилното използване на волята е позволило на човека да разстрои Божия план и да причини всички болки и страдания. Тук има две противоречия: първо, никой не може да разстрои Божия план. Иначе какъв е този Бог, на Когото сътвореното от Него може да разстрои плана Му. Сътвореното може да не е съгласно и да се опита, но волята на Бога не може да бъде разстроена. А че това е причинило всички болки и страдания, не е в Лемурия, а в Атлантида. Там човек получава страдание с идеята за познанието – за да се развива! А умението и духовната възраст ще му кажат, че това, което се нарича болка и страдание, е познание.

И така, Волята като принцип не е нито дух, нито субстанция, а едно вечно продължение, което, съчетано с разумността, поддържа изявеността. Блаватска пише, че волята одушевява принципа на абстрактното, вечното движение. Всъщност волята е едно битие, което в принципа на Юпитер наричам Лъч на жизнелюбието. Когато отговорността пред този, който води, е повече от това, което го спъва, човек трябва да се освободи от небожието, без да се страхува, че е загубил Бог. Затова е бог в развитие!

 

Личността е брънка от низата на Божественото съзнание.

Възкресението е цялостният живот в Космичността!

 

НУР 2019
НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993