Зареждам...
Върху Посланието (6/1995)

Върху Посланието

Светът на бъдещето рече...

Предречено бъдеще – това е същината на Посланието на Планетния Логос. Той призова в Своя Миров дом, за да се чуе новият призив, да се даде предназначението и човек да получи правото да поиска за себе си не задача, а служение. Задачата ограничава – този, който е намерил отговор, не върви нататък, а служението разгръща – винаги търси и прилага.

Есхил казва крилата мисъл: За мъдрия не е страшно да изглежда глупав. Към нея може да се добави: страшно е, когато глупавият иска да изглежда мъдър. Но и в това има достойнство – желанието глупавият да се надвие в глупостта. Разбира се, между глупост и незнание поради недадена трапеза трябва да се прави разлика. Когато има трапеза и човекът не иска да се храни от нея, тогава той проявява глупост. Но дори да се изцапа, същественото е искането да се нахрани. Защото дрехата се пере – нашият човешки живот като едно явяване се чисти, той след това ще бъде и избелен. Ето защо важно е да поискаме да ядем от хляба на Мъдростта, важно е той да бъде енергетичната, динамичната сила, с която ще се изграждаме в това, което е казано в Посланието. Там в пътя на служението има три повеления, които трябва да изпълним. Планетният Логос ги даде на своите призовавани чеда – Посветените мъже, Войнството на Любовта в пътя на служение за християнството и представители от Децата на Деня. Ще каже някой: „Не осъзнах момента, когато Планетният Логос даваше Своето Послание.“ Да, там са будни малцина, но с астралното си битие присъстват мнозина, които вече имат своята подготовка. Така под канделабрите на Мъдростта посветените в Египет, служителите на Христос и децата на Мъдростта чуха гласа на света на бъдещето.

Човек не може да говори за бъдеще, преди да е имал настояще, и не може да говори за настояще, преди да е имал минало, за да ги разграничи. Но като вътрешно усещане и живеене, когато е сам с вложения Бог в себе си, т.е. с Диханието, което Отец му е дал, няма да отличава време за минало, за настояще и бъдеще. Разграничението се явява, когато за състава на нашето тяло се взема онова, което е имало вече свое съществуване – живеене, но без Диханието на Отца. Макар че нищо без Волята на Бог не става, не е едно и също, когато упражнената енергия динамизира, мотивира живот, и когато Диханието одухотворява.

  • Онова, което съставлява плътта ни, е имало свое битие в цялата планетност и то влиза в едно ограничение, което го динамизира в идеята за одухотворяване!

Следователно то носи памет за миналото, когато не се е осъзнавало. А сега, когато се осъзнава, носи минало на недостигнато до Бога. Най-същественото в непреходността, в която влиза тайната на миналото, т.е. тайната на съдбата, е Сътворението, което в цялата ни клетъчна същност събира всичко, дадено от Сътворителя. И то ни предпоставя настояще. Идеята за миналото идва едва тогава, когато на сътворения Адамов организъм, т.е. на човека, се дава Дихание, което го индивидуализира и поставя в настоящето, за да прояви прозрение. Диханието индивидуализира Адам и му дава право на прозрение. Само той може да каже, че е говорил с Бога – чрез Диханието го е познал в себе си.

И така, човекът има минало – цялата планетна плът е в него и затова може да прави съдба, а прозрението го извежда до идеята за дързостта. Адам я прояви чрез ръката на Ева – на това, което отдели от себе си и взе плода на знанието. Ето великата тайна – Диханието като настояще е прозрение без чувство на страх! Изкусила го била змията!? Но къде е тя? У нас! У нас Кундалини се вие и чака. Тя дава прозрението и очаква дързостта ни! Кундалини чака да надвием своя клетъчен свят, да победим всеки камък, растение и животно в себе си! Когато Адам проявява прозрение и получава знание, създава конфликт, който слага идея за еволюция. А еволюцията е свобода от инволюция, свобода, която ще ни разгърне – с прозрението за знание да вървим към бъдеще. И затова в Посланието е казано:

  • Светът на бъдещето рече:
  • Деца на Деня – направете Учението житейска
  • съдба! Съдба без мъдрост, без воля и жертва няма.

Съдбата е минало, прозрението – настояще, Истината – бъдеще! Никой не може да прави бъдеще, ако няма минало, ако в настоящето не прояви прозрение и ако не се пожертва за Истината! Като усвоим Учението като житейска съдба и то ще отиде в миналото, както е отишло всичко живяно. Пътниците на прозрението, на интуицията, на мисълта, на желанията, каменните божества, тотемните образци – всичко отива в миналото. Една нова религия е радост. Колко светлина е донесъл Христос, за да ни освободи от каменните божества! Но те са стихийни сили и затова протяжността на времето не можа ги да умори в душата на човека. Още бушуват желанията на Афродита, на Марс, на Аполон. Слагаме ги като експонати в музеите, възхищаваме им се с очите, но не можем да се освободим от тях в душите си. Така ще бъде и в бъдеще. И други богове ще си отидат, но най-великата тайна е да можем да се освобождаваме от себе си!

Когато се яде плодът на знанието, се възправят човек срещу Бог и Бог срещу човека! И в това няма нищо страшно. Нито заплахите, нито приложените ужаси на потопи, на изгаряния, на вкаменявания не са спрели развитието. Религиите си слагат огради, но Христос казва: „Имам и други овци, които не са от тая кошара, и тях трябва да преведа...“ (Иоан 10:16).

Сега Мъдростта трябва да стане трапезен хляб. Разбира се, в поведението си хората не са още толкова любвеобилни, както изисква Вълната на Любовта, не са толкова правдоподобни, както повелява Вълната на Правдата, но Правдата и Любовта са влезли вече като жизнена енергия в битието. Тогава какво е съдба? Съдбата е един исторически организъм – човек в човечеството и човечеството в човека. Сега тя трябва да прояви своята будност, за да може да кове едно настояще, което миг след това отива в бъдеще и като бъдеще неговата дреха остава в миналото. Христос така образно дава тайната: В стари мехове ново вино не се слага; на нова дреха стара кръпка не върви, на стара дреха нова кръпка не може да сложите.

Пътят, който има да изживеем, е път на Диханието – на онова вложено вдъхновение Аз и Отец едно сме! Иначе не сме без Себе Си, но сме още със себе си. Свобода от себе си – това е пътят на Диханието! Първичното себе е сборът на клетъчния ни свят, а с Диханието Си Божеството освобождава човека като сътворен, освобождава го от мощта на милионите клетки животи и го прави одухотворен. Процесът на Диханието ни освобождава от процеса на сътворението. Ето защо като Дихание ние нямаме нито време, нито пространство – тогава сме в Живот! А като сътворение имаме онова, което, изведено от плътта на планетата, трябва чрез динамиката на Диханието да се усъвършенства и обожествява. Изграждането на тази одухотвореност е част от всемирната еволюция, част от битието и създава житейска съдба. Затова съдбата е израз на миналото и само тези, които влизат в състава на организираното дихание, имат памет. Те притежават една нишка, на която се нанизват и трудностите, които наричаме страдания, и прозренията, които наричаме боговиждания. Всичко това е тайната, наречена в целостта съдба! Ето кой може да прави съдба, да ни включва в поредицата на духовните вълни и принудено да ни връща към развитие на познаваемостта! Духовните вълни са йерархия на познаваемост, която може да овладее мнозинството. Тяхната материална субстанция са духовните, културни раси, които изграждат историческия организъм.

Ученията на духовните вълни влагат в организираната плът, в различните наши тела и полета на съществувание своята подкваса, за да ни преобратят и да вървим в йерархията към своя Бог. Те, Ученията, могат да бъдат неотбелязани, но не и незабелязани, защото онова, което оставя белег на усвоеното, е дълбоко вътре у нас и в нашето историческо житие. Вярно е, че историята отбелязва само великия, но той не би бил голям, ако не е имало някой, който да го съпроводи и усети, че е голям. Историята скриптира имена, но никой не може да извърши подвиг, ако срещу него и до него няма друг. Затова в Посланието е казано, че съдба без мъдрост няма, без воля не може да бъде осъществена и без жертва не може да създаде образ. Жертвата, с която ще бъде вписана една голяма личност, е онова приложено смирение, което е част от усвоеното за нейното равнище на потреба – в съпротива или изграждане.

Приложната воля прави събитията – видими или невидими. (Невидимата мисъл има приложната сила на волята, осъществяваща двубоя за терен между вчерашната и днешната теза.) Но кой ще направи волята приложна? Неотречността! Затова в миналогодишното Послание имаше обет – неотречно да направим Мъдростта живот. А когато е станала живот – трапеза от всекидневието ни, път от пътя ни, тогава можем да правим Учението житейска съдба. Не е достатъчно само неотречно да направим Мъдростта живот, потребно е Учението да стане съдба! Съдбата оставя исторически паметници – дела на посветени, история на герои, живот на богове – част от учения, станали осезаеми. Колкото и да са митологични животът и делата на един Хермес, те са житейски път, приложена мъдрост и овладяна воля, станали Учение. А то е вече съдба – оставя поредици от свои пътни знаци, изгражда видимости, води битви и създава азбука, за да ги отбележи. Всяко едно духовно учение дава ново поведение, нов морал. То като съдба е преценка на едно предишно живеене, за да се сложат устоите за морални стойности, които белегът на Учението налага. Белезите на Правдата, на Любовта, на Мъдростта... са елементи, с които етиката преценява както миналото, така и утрешния ден. Тя е пособие като мироглед, разширена зримост, чрез която се наблюдава светът, за да се видят тези сили, които трябва да се упражнят за еволюцията на човешкия род. Понякога се налага преимущество на волята, друг път – на милосърдието и смирението, трети – на вътрешното откровение и пратеничеството отгоре. Това са необходимости, които наблюдението прецизира в оценката за битие.

Една нова духовна вълна идва с три големи тайни: минало, което трябва да прецени; морален статут, който трябва да изгради; светлини-знания, с които трябва да разшири битието. Тя дава познавателни тайни на изморения в пътя, на негодуващия, бунтовника, пещерния молител; на носещия свое или чуждо противоречие – уж като несъвместимост, а всъщност като прозрение. Ето защо много трудно е, когато трябва всичко това да бъде събрано като преценка. И виждаме колко много сгреши цяла една култура в лицето на юдаизма – не можа да прецени Христос и Го обяви за безумец, за бунтовник, за богохулник! Едно Учение, за да стане съдба, се хармонизира с целостта на минало, настояще и бъдеще!

Тотемът и стихийните божества са били съдби, а индийските учения и юдаизмът все още са битие. Трудно се вдига бариерата, за да се сложи идея за новото. Това може да стори само прозрението, защото е лъч от интуицията, а не умуване. На Адам се дава правото да слезе да работи, за да се разгърне в умуване, и тогава той чрез вътрешната си интуиция, чрез малкото си прозрение (защото пластовете на миналото бяха големи) прави олтар, за да може да храни будността си чрез молитва и да търси откровение. Човек трябва в себе си да потърси докосване до Отца, да направи олтар и молитва – и чрез интуицията да върви към Откровението. Откровението е тласъкът. Но кой трябва да го направи – Мировата воля. Затова е казано, че няма съдба без приложна воля в името на знанието. Тази динамичност придвижва ръката да вземе плода на знанието и след това я кара не само да държи рало, но и да гради олтар. Чрез прозрението Адам трябва да се докосне до Великото и така се създава настоящето, което му гради бъдеще – като идея за Великото, забравена в момента, когато е изгонен от Рая. Той разговаря с Бога като сътворен, но нарушава заповедта – „Не яжте!“, отива да гради друг свят и чрез молитва и олтар да търси познание на бъдещето.

Бъдещето има само един израз на познание – живот в Бога. Колко път трябва да мине човечеството, за да може да влезе в него! Свидетели сме на милиони съзнания в милиони години живот. (Знае се, че само Атлантида е имала милион години култура.) Тази воля, която се храни от желанието на клетките ни и от светлинните пулсации на Диханието, милиони години работи, тласка, вибрира още изначало, когато „Fiat lux“ влиза в кристала, за да го направи след това клетъчен свят. Волята е динамичната сила, която изгражда физическия организъм и социалната принадлежност.

Ето колко много енергии са употребени, за да се създаде идея за настояще, която ще изходи живот за Бъдеще! Вътрешното познание постепенно ще расте, докато видим своя Бог и кажем: „Аз и Отец едно сме!“ Милиони години са потребни за пробуждане на вътрешното око. Имали сме едно око, което е виждало всичко, но не още и Бога. Еволюцията ни дава две очи – дарба, която ни освобождава от колективно съзнание за индивидуализираност. Ето мястото на волята, отворената врата за това бъдеще, което трябва да се постигне с жертва. Така е йерархирана възможността да се изживеем в Бога. И затова всяка религия – от най-първичната до най-съвършената, започва с жертвата. Първата принесена жертва не са даровете на Авел и Каин. Тя е дадена вътре у нас – Адам я принася, като заспива, за да излезе от него принцип, живот, наречен Ева. Когато е направена тази жертва, Бог говори с човека. Сега трябва човек да се върне, за да може той да говори с Бога! Ето защо в Посланието първата повеля е Учението да стане житейска съдба. Но съдба не се прави без йерархията – мъдрост, воля, жертва. Тези три степени трябва да влязат в битието ни, за да слагаме тухла по тухла в сградата на храма на Мъдростта. Това не значи утре някои да отидат на кладата и да кажат: „Ето, аз правя Мъдростта житейска съдба.“ Не! Трябва да направим жертва вътре в себе си. Необходимо е вятърът на волята да развихри езиците на кладата на Мъдростта и всяко колебание да бъде изгорено. Тогава жертвата ни се освещава като житейска пътека. Всичко преходно, което отминава, оставя бразда на съответен лист в нашата книга на Живота. Ще се връщаме там, за да видим какво сме написали, и сега, когато имаме ново прозрение, ще видим вярната оценка за своето битие. Защото само декларацията не е живот, само изреченото не е съдба. Въпросът е понесли ли сме страдание без хула към Божеството, волята надмогнала ли е дребните ни страсти, готови ли сме на несмутена жертва.

А когато Мъдростта стане цялост у нас, тогава няма да я различаваме, защото тя ще е същност от същността ни.

  • Не търсете друго време за приложена мъдрост – то е всяко днес.

Това е, което твори – убедеността, че всяко днес е достатъчно, за да се направи стъпка в изграждането на Учението като житейска съдба. Вятърът на колебанието – днес ли е най-подходящият момент, дали да не изчакам, защото възрастта ми или тази на човечеството още не е достатъчна – може да събори всяко дърво у нас, ако му позволим да се развихри. Не трябва да отлагаме нуждата от мъдрост с мотив, че утре ще бъдем по-готови. Не търсете друго време е вътрешна зрялост. Ако днес не откъснем плода, утре ще го намерим долу. Зрелият плод пада, като го пипнем, а зеленият трудно се къса. Мъдростта е осенение – не е усвоена задача, тя се ражда. Ние трябва да намерим този велик момент на прозрението. А той е днес! Прозрението е факторът на днес, за да приложим мъдрост, воля, жертва. Това е времето, което не съществува, когато влезем в себе си само като Дихание. Няма време, нито пространство – животът в Бога не може да бъде ограничен! Ние си служим с време и пространство за просвета и просветление, за да приложим волята на всекидневието. Затова е възхитителен Димчо Дебелянов – в стихотворението „Миг“ той казва: И тогава нямаше нито време, нито пространство! Това не можаха окултисти да изживеят, а един поет изпада в транс и го вижда – значи е готов за присъствие там, където се чертае пътеката за съдба.

Ако човек изпусне това „всяко днес“, няма да може да изходи дълъг път, защото Мъдростта е коловоз. После ще търси волята – колко трябва да упражни лъчите на мъдростта, колко трябва да укроти щенията на желанията и как да улови юздите на мисълта, за да може този житейски път да бъде извървян.

Не търсете време в пресметливостта на годината или на деня. „В събота не се работи“ – твърдят съботяните, а Христос им казва ясно: Ако волът ви падне в ямата, няма ли да го извадите? Всякога, когато има лъч от мъдростта, е време! Не може да го търсим в миналото, нито да чакаме в бъдеще. Приложението на Учението на Мъдростта като житейска съдба е всяко днес! Кога времената ще го изнесат за публично достояние, няма никакво значение. Когато Кришна, Хермес, Христос дават Своите учения, тревожни ли са били кога ще ги отлисти някой? Не. Те имат своето днес, а кой и кога ще ги открие – това е пътят на човечеството. Този, който отива да осъществи едно Учение за житейска съдба, трябва да знае – всяко днес! Разбира се, съмнение е имало и ще има. Христос казва на Своите ученици: Вие ще се съблазните в Мое име; не се тревожете, както Мен преследваха, така ще преследват и вас – дава им ярки, очевидни истини, но всеки от тях е трябвало да намери своето днес и да отиде да извърши великото си дело.

Нямаме основание да кажем, че умората ни е преголяма, или че избързваме. Мъдростта не избързва, защото нищо друго не я тласка освен вътрешното прозрение. Затова, когато сме приложили време на мъдрост, не само сме съхранили, а сме дали динамика на Учението, което, изграждайки съдба, става опорност на онези, които трябва да намерят по-дългия път – Когато някой ви покани да ходите една миля, вървете две. Да се чертае по-дълъг път, е готовност за бъдеще, а то трябва да бъде подготвено от това „всяко днес“!

Разбира се, не можем да приложим тези измерения без воля. Не става въпрос за колебание – то може за един миг да изгори в пламъците на интуицията. Но и нея някой трябва да прати. Именно волята – тя е и сътворител, и очистител. Неслучайно идеята за чистотата е основна в зороастризма – учението на персийците. И тя не е само един нравствен статут, а идея за знание, за вътрешно просветление, за битийност. Това трябва да даде волята – тази жизнена сила на „Fiat lux“ пулсирала в онзи кристал на Сатурн, изграждал материята на нашите тела. Тя трябва в този приложен ден – всяко днес, да даде на Мъдростта опорност, опорността на целостта! Тогава, за да може да се гради Учение, идва великото изпитание: можем ли да се пожертваме заради Него?!

Така Мъдростта ще намери своя коловоз, за да каже голямата истина, волята ще даде своята пулсация и жертвата ще сложи на кладата в името на Вечното. Това се извършва у нас всеки ден, всяка нощ, всеки час! Не винаги постъпваме мъдро, но самото съзнание, самата огледалност говори, че Някой работи. Голямата лаборатория като космична цялост, школите, които са изграждали боговете и техните синове, дават живот за жизнена отправност нагоре и възможност да се сложи в действие една духовна вълна. Духовните вълни не идват просто от пространството и не отиват така във времето – хиляди години се работи за тях, за да се изгради йерархията на необходимата просветност. Ето защо времето, което може да бъде бъдеще, непременно иска своето настояще. Настоящето трябва да се историзира, да се вгради в една социална физиономия, да се определи в пулсациите на една еволюция, която не е спряла и няма да спре! Ето защо можем да кажем, че всяко днес е един чакан час! Така не се късат духовните раси, така се изгражда най-великата потреба на Бога – човекът!

Именно днес за човека е евкалиптното цъфтене. Душата му е вече живот – тя е евкалиптовият цвят, който на хиляда години се появява веднъж. И затова той е пред една отговорна святост.

  • Часът на отговорна святост и историческо бдение Ви зове!

Зове ни, след като с такава цялост ръката на Незнайния, която е винаги у нас, е изработила световиждане за мъдростта и е намерила приложния час и готовността за жертвата, която е първата святост. Затова е казано историческо бдение – то става пред света на природата и човека. По този начин се написват страниците, наричани история! Дори когато няма азбука и перо, има отражение в акашиевите анали, има мироглед в приложена игра – магичните танци. Всичко това чертае една физиономия, която наричаме обред. С него се е създавало историческо бдение пред олтара на светостта, зидан от мъдрост, воля и жертва! Изгоненото уж човечество, което понася упрек и слиза на земята, си прави олтар – ето необходимата и родена идея за святост! Сега човек в изградената си цялост – когато е ял хляба на Мъдростта и я е направил неотречен живот, когато Учението е станало житейска съдба – влиза в отговорна святост, за да се ражда при Онзи, Който го е родил!

Ето как Посланието изгражда цялата пулсация на космичната ни присъственост: Мъдростта – съдба; време за приложението `и – всяко днес; и когато това е изградено, ние изявяваме вътрешната си същност – святост за историческа легитимация. Така влизаме в социалния организъм, изхождайки от индивидуалната органичност, която е сбор от съдби. Осъзнатата потребност, че едно дело е свято, не се влияе от хулата. Онзи, който трябва да направи Учението житейска съдба, осъзнава часа на отговорната святост. Тя е свобода от колебание и съмнение. Най-добрият `и израз като изработена душевност е това, което Зороастър проповядва – че приема безверието, но не може да приеме лъжата.

И така, изявеният образ на отговорната святост е историческото бдение и те не могат да се разлъчат, когато се касае за велики неща. Не може без будността на отговорната святост да има историческо бдение, а то съхранява и дава на историческия организъм жизненост, дава му своята артериална кръв. Историческият организъм отбелязва това, което ще намерим дълбоко драснато, писано в сърцата и душите ни, а в природата – във всяко дърво и канара. В това е голямото прозрение на Пенчо Славейков, който изведе в „Неразделни“ как „стройна се калина“, която „се вие“, разказва на морния пътник историята на две неразделни души. Светът ги разделя, но съдбата не – събира ги, за да остави прозрение, което чрез интуицията написва великата тайна за неразделност. А неразделността като съставка на историческото бдение създава образа. Пенчо Славейков има дълбоко предсещане, велико въображение и само той можа в нашата култура божиите дела да направи човешки.

Всичко, което сме усвоили и което ни е довело до отговорна святост, трябва да влезе в живота на света, в осъзнатото, видимото, историческото, за да може всеки, който има дързостта на ръката и светостта на погледа, да си вземе нафора и да извърши великото си причастие. Този, който не е взел причастие, не е направил Учението житейска съдба. Причастието с тотема има една цел – единство с тотема; причастието като сублимат в Христовото Учение е: Този хляб е Моето тяло, който го яде, е вечен! Съпричастност с Всемирния – това е да изградим идея за историческо бдение. Не може да се прави религия без социална общност и без човек, но безспорно не може живот без Бога – Той минава през нас, а какъв пристан ще му дадем, е отделен въпрос. Историческото бдение е тъкан. То е нишката, на която ще направим своя венчален пръстен. Онзи, който няма идея за венчален пръстен – вечна отговорност и съпридружение, той не може да служи на Висшето. Това Послание се отправя към човека – към Адам, който е божество, към Бога, който е в Адам.

Човек трябва да се схване като еволюиращ бог, за да бъде свободен от страха от анатема, че бил имал дързостта да оскърби Бог! Ако някой трябва да бъде анатемосан, че е негодник, то не е ли оскърбен тоя Бог, като е създал негодници? Въобще има ли Бог, който създава негодници?! Защо се страхуваме от това да бъдем велики; защо се страхуваме от това, че можем да бъдем богове?! Нали Христос е казал: Аз и Отец едно сме! Бил роден Син Божий... Да, но първо беше син на дърводелеца и Мария, а после в освещението Си става Христос, и има дързостта да се възправи срещу юдаизма. Нарекоха Го богохулник, разпнаха Го и досега чакат Месията – а Той мина край тях...

Посланието дава една голяма идея за свобода – светостта да ни възправи пред храма на историята и вътре да призовем всички, които са като нас! Но „ние сме грешници“ – за тях дойдох, изрича Христос. Когато учението стане житейска съдба, всичко което сме извършили ще бъде степенувано, всичко което е озарено, ще бъде ослънчено! Така човечеството ще влезе в една нова ера с идея за нова подкоренна раса, която ще бъде майка на Шестата коренна раса. Това е историческото ни бдение, това е отговорната ни святост, това е новият ни олтар! Безспорно не можем да натоварим човечеството да мисли като нас, нито да му внушаваме, защото внушението е една макар и малка упойка. Човек трябва да се потърси в себе си, защото друг няма да извърви еволюцията му. И Христос казва: Всеки трябва да вземе кръста си и да го изнесе – дори до Голгота, ако е готов, за разпятие и за гробница, от която ще възкръсне.

Посланието иска своите божества. Достатъчно енергии са отлъчвани в изграждането на по-низшите светове, милиони години върви еволюцията. Тези, които ще я водят и които вече сътрудничат, когато минат своите обикновени фази на развитие и влязат във висшето си битие, носят отговорност. Те са призовани, защото ще влеят своето при своя Отец! Отец е техен и те са Негови! Така Посланието слиза като духовна пулсация в душата на човека, който е готов и иска да я вземе.

  • Тазгодишното Послание е първият излив – какво ние ще дадем на света, а не само какво светът дава на нас.

Нашето обричане в служение са трите искания – какво трябва да поискаме и да дадем. Исканията, които всеки в своята измеримост ще се опита да осъществи, първом са потреба на нашата душевност, на нашия ум, който трябва да култивираме, за да може да роди интуицията. Те са към Господа (не говорим за Абсолютния Бог), Който е единство с нас, Който е присъственост на великите Учители – Кришна, Хермес, Христос. И първото е:

  • Дай ни прозрение за свобода от онова, което ни далечи да Те познаем и живеем!

Кое ни далечи? Мракът, за да не бъдем в Светлината. Само без него можем да познаем Светлината в нейната истинска стойност и да я живеем. Всеки може да каже, че е познал нещо, но като го сложи в своята същност, като го изживее, ще види колко от него трябва да си отиде, за да приеме това, което довчера не е познавал. Първо, трябва да се освободим, от своя мироглед на минала преценка, на минал начин на живеене и познание. Това не става лесно – да капнем две капки реактив в някаква мазнина, за да направим сапун и да си измием ръцете. Души не се освобождават лесно от привикнато олтарно моление. Затова с исканията в Посланието градим стълбата на освобождението си. Целостта е необходима, но тя винаги ще дойде от разделянето. Човек трябва да се раздели със своята цялост сега, за да се види единен утре! Много ясно казва Христос, че в стари мехове нови Учения не се дават! Това не е упрек, а теза за живеене, когато влезем в конфликт с това, което е днес, и онова, което трябва да бъде утре! И Христос го извърши – не само в моралния статут, не само във волевото приложение, а като цялост. Не е важно само да притежаваме богатство, трябва да знаем как да го употребим! Някой може да е достатъчно мъдър и неизбежно безволев – прави констатации и не може да си извади една кофа вода. Друг може да е прекалено волев и с неразмерността на волята си да пришпори необюздения кон на въображението и да падне, защото му липсва знание. Това е тайната – да се изпречиш срещу себе си, защото недостатъчно си могъл да усвоиш. Не да се отречеш, а да приемеш, че можеш да се развиеш, че имаш нужда от нещо, което довчера си нямал – и то да не е огърлие на всекидневието.

Ето прозрение за свобода от онова, което ни чуждее – да се освободим от всекидневието, за да можем да Го познаем. И не само да Го познаем. Идеята за Любовта има своето двехилядолетие. Сега познанието, което е очите на Мъдростта, е страница от интуицията, която влиза в живота. Затова дай ни прозрение – не любов. Безспорно без любов не можем – идеята да простим ни отваря врата да знаем: Прости им, те не знаят какво вършат! Не знаят! Човекът е бил невинен, защото още не е познавал своя Отец. И Христос го илюстрира: Не бихте имали грях, ако не бях ви казал. Вижте колко ясно е определил – това, което не сте знаели и сте извършили – било като добродетел, било като прегрешение, не е грях, защото не съм ви казал. Таблицата на моралната устойчивост е, която казва на човека това не прави – онова прави. Конфуций учи: не правете това, което не искате да ви правят, и в християнството също го има. Не е мисъл на Христос – Конфуций я казва петстотин години преди това. И нищо обидно няма в това за християнските теолози – важното е, че съществува в битието на човека, че е влязла в нашия душевен, мисловен, емоционален свят.

Казването е не само свобода за динамичните сили в човешката битийност, казването на Мъдростта е лъч от дъгата на интуицията. Така бавно човек изгражда своята седемцветна дъга. И все пак като завъртим седемте цвята, получава се само един – бял. Затова няма защо да се чудим, че един човек има своите несъвършенства и добродетели. Това е човекът – еволюиращ бог. Бог е вътре у него и затова искаме свобода от онова, което ни чуждее.

Ние живеем всичко, което като светлинки ни дава клетъчният свят от предишните ни изграждания. Добре е да имаме в душата си повече красиви цветя, но не можем да нямаме и вълци. Цяла една империя е кърмила своите чеда с вълчица. Това е страшен тотем – като историческа даденост историческият дух на един народ е кърмен от вълчица. Затова Рим е имал идеята и силата да завладява света, но и величието да изгради изключителна правна доктрина. Казано е: ,,...да Те позная„, но най-напред искаме свобода от това, което ни чуждее.

Духовното прозрение дава познание, но ако то не стане вибрация от цялата ни клетъчна система, тогава една част от нас ще се противопоставя, когато искаме да се жертваме. В това Иисус е велик – нито една клетка от Неговия организъм не се противопостави на желанието Му да се жертва. Затова и възкръсна! А когато човек реши да се жертва, току нещо у него се противопостави. Ето защо Христос казва: Нека лявата ръка да не знае какво дава дясната, тя иска да вземе част от това, което давате. Това е грабежът, който ни разделя и противопоставя.

И така, не е достатъчно само да Го познаем, но и да Го живеем. Тази пулсация хармонизира целостта, за която след това се иска великата жертва. Трябва да живеем Съвършения в себе си било като мисъл, било като чувство, дори само като афоризъм, защото познанието като афоризъм става вибрационна вълна на живеене. Може някой да е съвършен израз за познание, за констатация, но да се живее Съвършения, гори в него всички ненужни неща. Кладата на Мъдростта всичко унищожава – там няма колебание. Само няколко пъти да повторим в деня искането за прозрение, то става част от вибрационната вълна и тогава може да усетим песента. Окултистите говорят за песента на сферите – всеки от нас е сфера в космичната цялост и когато тази песен се хармонизира с цялата космичност, ние сме единство.

Второто искане към Планетния Логос е:

  • Научи ни на дързост, та без страх и без тъга да духнем свещта на грехопадението като приложено насилие!

Това е големият двубой, който човечеството трябва да осъществи с Новата духовна вълна. Както Христос дава свобода от кръвната връзка и от „око за око, зъб за зъб“, така бъдещата духовна вълна на Мъдростта ще освобождава от тежката верига, увиснала на рамото на човечеството, наречена грехопадение. Първото нещо, от което милиардите изповедници на юдаизма, мохамеданството и християнството трябва да се освободят е идеята за първородния грях. Тя е вковала волята, за да създаде безволевия; тя е оверижила невежия, за да може да бъде управляван! Грехопадението е най-тежката верига, която юдейската религия окова на човечеството! За най-големия престъпник правните доктрини дават помилване, а за човека с веригата на грехопадението три религии се сменят и не прощават на милиардите си последователи! Какво значи това – да обречеш децата на Бога в безизходност! Затова със знанието, което Мъдростта дава, трябва да имаме достатъчно смелост, та без страх и без тъга да се освободим, защото много е трудно на навикналия да влачи веригата, когато няма какво да го спъва. Внесеният страх в душата на човека, натрапеното и приложено насилие, че не е Божие дете, че е изхвърлен и прокълнат, е изиграло най-лошата съдбовна идея – че човекът е непотребен. Тогава – ето потопа! Добре, но пак живее! Унищожиха ли го? Ще дойде ли краят на света? Не, докато не осъществим седмата коренна раса със седем подкоренни раси. Но улиците са пълни с гадатели – и смешни, и неуки...

Идеята за непотребния човек стои, разменена за стойности! Тя държи в подчинение милиони. Те, макар и да не вярват в нея, щом чуят за своята смърт, гасне фенерчето на безсмъртието им. Затова в Учението на Мъдростта, което трябва да бъде житейска съдба, се иска да се изгаси свещта на предопределената, насилена лъжа в душата на човека, наречена грехопадение! Познанието ще ни даде дързост, за да се освободим от това приложено насилие. Милиардите му навикнаха и несмутено отиват да запалят една свещица или да си купят индулгенция. До какво унижение е доведена Адамовата същност, Диханието на Отца – да си купи една индулгенция, за да се освободи от грехове! Безспорно човекът е несъвършен, но източните религии не изповядват първороден грях. Там се говори за прераждане, което освобождава от идеята, че сме нищожни.

Само човек може да даде преценка за битие, за Бог и за себе си! Никакви други същества! Другите йерархии сътрудничат, но не са стигнали до тази тайна. Човек е най-висшето и най-потребното на богопознаваемостта, защото Бог се търси в него. Затова е необходима тази дързост – без страх и без тъга да духнем свещта на грехопадението като приложено насилие! Дързостта не е отричане, а познаване на Бога. Когато Бог гони Адам и Ева заради дързостта им, казва: Те станаха като нас, боговете, да знаят що е добро и зло!

Най-дързостното нещо в акта на Сътворението и след това в листа на живота е Евината ръка. Бог не е имал необходимост от дързост, за да създаде човек, но Ева е имала нуждата от дързост, за да стане бог. Защо трябва тогава веригата на грехопадението с хилядолетия да бъде носена? Можем да си представим освободените енергии какво биха направили досега от човека! Отделен е въпросът еволюцията защо го прави, но човекът, роб на вероизповеданието си, нищо не прави. Ако пък посмее, анатемосват го. Но който се страхува от анатема, не може да даде ново учение. Това показват великите Учители Христос, Орфей, Кришна... Те без страх сменят пулса на човечеството, водейки се от общата идея, че Бог и човек са единство. Било е необходимо да изграждат морални статути. Дързостта на Ева да вземе знанието не е проблем на култура, а на нравствено поведение, защото узнаха що е добро и зло. Но трагедията на историята е, че поставя предметно по-напред моралния статут, после знанието. И за съжаление моралният статут не създаде култура на знанието. Пет хиляди години, откакто моралните таблици изграждат нещо у нас, за да се организира историческият организъм. Той първоначално е трябвало да ползва повече контакта, следователно и размяната на възможните добродетели. И затова се започна с морала, а по-късно идва знанието. Но то, знанието, ще ни освободи!

Дързостта е първата нота, с която се пее песента на безстрашните. Дързост е да скъсаме веригата, дързост е да напуснем бащин дом и да заскитаме свободни по света... Иначе камъкът на юдейската религия ще е вечно върху нас – „Какво, бащин дом да напуснеш? Ти ли – който си вторият брат. Брат ти умрял и жена му няма дете – длъжен си да се ожениш за нея!“ Това е тежест не само на религии, но и на една социална общност. Не бива в XXI век да се влиза с „Ти си длъжен“, с белега – нарушител на закона за семейната кръвна линия. Още Христос прави погром над идеята за кръвта като родова връзка: Всеки, който слуша словото на Отца Ми, е Мой брат, сестра, майка... Можем ли да си представим какво е извършил този човек-Бог и Бог-човек?

Религиите не са метани, а битие, което руши овехтялото! Това са правили големите Учители! Те не нарушават – Христос казва: Не идвам да наруша закона или пророците, а разрушават: Дойдох да донеса меч и огън! Къде е говорил? В синагогите и в храма – и ги разрушава. Значи в своята синагога, в своя храм трябва да говорим. Камък върху камък да не останат там. Духнете свещта на грехопадението – най-тежко приложеното насилие!

Смирен съм до смърт, казва Христос и възсяда ослица – не жребец, не отива като Мохамед на война, но взривява и религии, и континенти.

Това е Посланието тази година – идея да се направи Мъдростта житейска съдба! А колко трябва да бъде дръзка ръката ни, е поведение на личната ни съдба и воля, на готовността ни за клади. Дидона отива на една клада – кладата на любовта към Еней, но оставя един основен белег за дързост – да дава свобода! Така че, дързостта е идея за свобода от приложено насилие. Христос освобождава света от насилието и бремето на юдейската религия и социология; такива са божествата на целия свят. Той не пожелава никъде да приложи насилие, затова казва: Скрий ножа си, Петре! А великият пророк Мохамед останал в старозаветието изрича: Изваждам ножовете, напред към Мека! Ето разликите. Религията, която получи Мохамед, е от архангел Гавраил, а на Христос – от Отца. Не е едно и също Син на Бога и ученик на архангел Гавраил. Архангел Гавраил, водейки Мохамед, не може да се качи на седмото поле, а Христос счупва печатите на Книгата на Живота!

Човек трябва да познава религиите, за да не стане жертва на някоя евтина съблазън. Не е лошо да бъде отдаден на едно религиозно битие, но не бива да е фанатик. Фанатизмът не е само ограничение, той е унижение на Бога в човека. Направил е пленник Бог в себе си! Затова фанатизмът е най-тежката съдба за божественост.

Ние сме отговорни за конфликта между себе си и боговете. Първият конфликт е идеята за знание, но когато идва идеята за единство с Отца, той трябва да отиде на другия полюс – не Бог да накаже и прокълне Своето дете, а да му даде това, за което е вече изградено и достойно може да го понесе. Идете по света и кръщавайте в Мое име! – това Христос поиска и освободи Своите ученици! Големият конфликт: човек – Бог, Бог – човек, свърши! Идете и кръщавайте – и те отиват! Но за съжаление внушението, че Бог е жесток, остана. Идеята за Любовта, която Христос даде, е прощението. А кой трябва да прости? Бог на човека или човекът на Бога? Това е големият въпрос, който теолозите дори не смеят да поставят. Това е въпросът пред човечеството. Учението за Любовта не можа да го разреши, защото такива са етапите, такава е необходимостта – не е изграден човекът още като знание и прозрение, а само като добродетел. Идеята за Любовта е добродетел, която Бог дава на човека, за да съжителства, за да отнеме от него инстинкта на клетъчния свят, да може да възкръсва, когато има Голготи.

Пътят е един, улиците са много! Пътят се ходи само от смели, на улиците се правят развлечения и разходки. Който не е за път, отива на улицата. Днес Църквата няма нужда от китари, има нужда от динамика. Китарите, модерните песни не правят религия, те удовлетворяват малките хора, а Христос е давал Учение! Това не е чувство на измерение, то е потреба на душата. Душа, която се е наситила със знание на втора степен, не може да издържи на трета.

Третата точка от това, което съчетава излива на Планетния Логос и нашето поведение в служение и потреба, е:

  • Дай ни ключа на знанието и Пътя на Мъдростта, които ни водят чрез Тебе до Вечния!

В дълбините на Своето верую Христос казва, че през Него ще се мине в Царството Небесно – Той е тесните врати, Той е Възкресението и Животът вечен. Чрез Мене, каквото поискате от Отец, Той ще ви го даде! И все пак за някои неща казва: Това ангелите не знаят и Аз не знам, само Отец Ми! Значи Той е само Път. Затова изрича: Аз съм Пътят, Истината и Животът! Очерта Пътя – Иаковата стълбица е видима, не е само съновидение на Иаков, а жизнената пътека на Христос. Сега остава да се осъществява стъпало след стъпало, чрез знание и Мъдрост! Мъдростта е висше знание, което води човека чрез Сина човечески и Божий до Вечния.

Знанието е потребно на онзи, който още учи, Мъдростта е част от живота на този, който е роден за Свобода, защото Мъдростта се храни от интуицията. Така че знаещият ходи Пътя, мъдрият живее в Истината и тя, както е казано, ще го направи свободен! Това е битието на посветените, които нямат страх от нищо и духват свещта, но никога не духат своята запалена вощеница за божественост.

  • Човекът е добър – учи законът на Правдата;
  • човекът е жертвен – учи Любовта; човекът е
  • божествен – учи Мъдростта!

Човекът е Бог в живот – това ни дава Мъдростта; човекът е осъществен Бог – това ще ни даде Свободата. Чрез великия Учител, наричан Господ, се получава големият урок. Затова Учители винаги идват – не като лична потреба, а като Мирови Учения! Разбира се, когато ще дойде Вълната на Истината, ще имаме нужда от Истина! Тя и сега не е вън от нас, нито може да бъде отречена, но е измерима в границите на Мъдростта, както при Христос в границите на Любовта, както в предишните Учения – в границите на Правдата! Може да се създаде идея, че и Истината е преходна. Не, тя е преходно усвоима, но никога не е преходна!

Днес трябва да издигнем храма на Мъдростта, утре – храма на Истината, после – храма на Свободата. В храма на Свободата няма да има молитвеници, а богове, които ще раждат живот. И трябва вече да разберем защо митологичните богове са слезли да вършат човешки неща, а човекът – Божии дела. Митологичните богове живеят с това, което се нарича добро и зло, но казахме, че няма зло, има нееволюирало добро! Ето какво човеците-богове ще осъществяват с Мъдростта.

Така чрез прозрение и свобода, чрез приложената мъдрост в немерения час, чрез изправяне пред историческа отговорност и святост ще приложим всичките си усилия, за да направим Учението житейска съдба! Всеки със своето фенерче и със силата на своята воля да духне измамата! Достойнство е да си пожелаем да бъдем със съдбата и за съдбата на едно ново битие, наречено Път на Мъдростта! А съдба може да прави онзи, който знае тайната на живота и влезе във вибрацията на Духовната вълна.

Ето какво ни дава Посланието, което приемаме не с чувство на благодарност, защото много евтино е да кажем „Благодарим ти, Господи“, а с идеята „Жив Си в нас“. Щом Той е жив у нас, още ще ни дава, защото е сега и във всички векове!

 

НУР 2019
НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993