Зареждам...
Ден на безсмъртните българи (2/1997)

Ден на безсмъртните българи

Жертвата не е лична, личен е актът на жертването!

Няма по-властно нещо от това, когато духът намери своя олтар, да изведем поведение на моление от историческото време, от националната даденост и със законите на съвестта. Поклонението пред олтара на Родината ни не е само защото тя е имала велики личности, а и защото като цялост е предназначена за едно мирово битие, което трябва да остави на човечеството. Благословените земи винаги са чакали своите белязани синове. И в поредицата си от пратеници историята ни има основание да създаде един „Дом на безсмъртните българи“ – на тези, които не могат да бъдат затрити в забвение. Колкото и да се далечее идеята на признанието, люшкана от убеждения, доктрини и идеологии, не може да бъде затрито от паметта ни това, което са оставили в историята великите личности, най-вече цар Борис III Обединител – един от пратениците на Всемирно посветените. Неговата историческа деятелност за българската националност е съкровищница на смирение и самоотвержено служение на народ, дух и Божие дело.

Цар Борис има своето и голямо минало, и безспорно настояще. Той е съставка от химна на националното ни битие и всеки е длъжен, когато чуе един напев на този химн, да се поклони пред онези, които малко или много са дали дан за бъдещето на България. Ето защо нека в мълчание не само да помолим: „Бог да прости“, но и – Бог да ни поучи да признаем великите.

В историята ни Борис III не може да има заник и трябва да бъде извикан на живот в душите ни. За радост в националната ни съвест той вече има своето достойно място, а и не може да не се признае величието на една личност, отдала себе си в изкупление и спасение на родината.

За личността винаги ще има броени дни, за държавника – белязани, а за обществото – дни на отговорност. И ние сме длъжни да благодарим на онзи, който е имал дързостта да разкъса снопа на баща си, да се възправи срещу вековната традиция – „Не разкъсвайте снопа на съединението“, да вземе една пръчка и да дойде тук, за да се ширне една България от Охрида до Черно море и от Карпатите до Егея... Да благодарим и на този, който се себежертва за Обединението!

Народът трябва да изпълни провиденцията, а държавата – историчността. И историчността отбрани България! На какво се дължи всичко това? На реалната мистичност на белязаните българи. Това е цар Борис III – един реален цар с мистичната всеотдайност пред олтара на България.Той не праща нито един воин на Източния фронт или във война срещу съседите ни, а с мирен поход взема това, което ни е принадлежало...; той отстоява и не слага черна забрадка на своя народ, но я слага на собствения си дом. Затова в деня на неговата кончина – на 28. 08. 1943г. в 4 часа и 22 минути, един народ изрича думите на Христос на Голгота: „Свърши се“. Това не е само загриженост, но и вътрешно прозрение. Народът улови провиденцията, защото неговата общност като душевна цялост е сеизмограф на бъднините ни. Той изплака: „Свърши се...“ в едно развълнувано море от сълзи. И онези български синове, облечени в своите национални дрехи, дошли от четирите краища на България – добруджанецът, охридчанинът, беломорецът и тракиецът, носеха по шепа пръст, за да я сложат на гроба на своя цар. Всичко събрано в една гробна тайна! Това бяха дни на историческа скръб и свято признание.

Така българският трон овдовя, но Царят Обединител остави едно велико деяние пред олтара на родината ни. Дали е отровен, или не, не е важно, нека не помрачаваме светостта на неговия подвиг с версии за смъртта му. И нека всяка година на този ден – 28 август, да го извеждаме от мълчанието на гробницата, която носим в себе си; да изведем от историческото време, от националната даденост и от законите на съвестта ненадмогнатото признание, че го е имало!

И когато ще правим жътва, трябва да знаем, че в хлебородното ни зърно има от сълзата на този народ – там е вибрацията на Царя, който полага своята плът в плътта на Родината ни. Затова почитта към него не трябва да е само на признание, а и на удовлетворение, че го осъществяваме. Тежко и горко на един народ, който не може да пие от чашата на великия си цар; тежко и горко на един народ, който не може да сложи своя жертвен дар в неговия храм.

Българите нямат сградени гробници, нямат светилища, но имат историческо съзнание и незатрита памет да пазят великите си личности да не умират. Те бранят своите синове в душите си. И затова пеят песни за Симеон Велики или за Калояна...

28 август! Нека на тази дата да бъдат споменати царе и патриарси, мислители и воини – да утвърдим „Ден на безсмъртните българи“! И нека всичко, което разделя и бунтува душите ни, да отмине този велик ден.

  • Трябва да утвърдим Ден на безсмъртните българи и Дом, в който да бъде вършено литургийно служeние!

За жалост не само историята се опита да отмине цар Борис III; не само политически мъже искаха да унизят бъднината ни и идеята на трона. Защото не само гордостта на непризнанието беше повод, а и липсата на оценка за величие. Когато липсва такава оценка, се виждат в низините морални недостатъци, за да се опорочи светостта. Така се пристъпи към светци, към политици, към духовни водачи, така се пристъпи към свети символи на националния ни дух. Ние имахме зари на наградените с достойнство, но на класовия бит – не на националния ни дух; ние имахме музей, оплют след това от собствените си зидари. Наистина гори огънят на падналите в жертва за България незнайни воини, където всички със смирение правим коленопреклонение, но нямаме Дом на безсмъртните българи. Трябва да го изградим – най-напред в душите и сърцата си, които след това винаги намират воля да дадат на ръцете право да зидат. В този дом, не Пантеон, първо да сложим цар Борис III – Обединител.

Той е роден на 18.01.1894 г. По силата на изменение в чл. 38 на Търновската конституция (в големия двубой между православие и католицизъм) Борис е кръстен в католически обряд. Фердинанд прокламира пред българската общественост княз Борис Търновски, но кръщелното му име е Климент Роберт Мария Пие Луи Станислас Ксавие. Източното православие в лицето на Руската империя и на Цариградската патриаршия не могат да приемат това, а и по Българската конституция престолонаследникът трябва да бъде кръстен в източно православие. Можете ли да си представите желанието на Фердинанд да създаде българска династия! И този велик мъж прави една от най-големите жертви – приема анатемата на Папата. Неговата майка – великата баба Клементина, заклетата католичка, в идеята на една династия също достойно приема внукът `и да бъде източноправославен, а синът `и – анатемосан. Така Борис е прекръстен с кръстник руския император Николай II.

Ето с какво започва битието си това дете – със съдбовност. И неговата безспорна религиозност, и то източноправославна, не може дори йота да измести от великото му служение. Един баща жертва своята религия заради династия; един син жертва своето битие за Обединена България!

Борис взема участие в три войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна, като воин, на когото се възхищават. Той взема участие и в една четвърта война – но вече като молитвеник. Затова Кръстю Пастухов – водачът на социалдемократите до 1945 г., изрича: „Българският народ няма основание да свежда глава. Има достатъчно величие в поведението на своя цар, който не прати нито един войник на Източния фронт.“ (Докато Унгария и Испания, които минават за неутрални – изпращат.)

Националното признание може да бъде затулвано, нацията може да понесе поругание, но личността не бива да бъде унижавана. И когато някой иска да `и прави биография, трябва да знае, че биографията е най-недоказателствената истина за човека, защото човекът е един бог в развитие, а не биографична шарка.

Кого друг бих сложил в Дома на безсмъртните българи? Това безспорно е въпрос на лична преценка, но историята се прави от големи личности, а не от хиперболизации. Не е страшна митично–мистичната тайна, а хиперболата. Ние имахме, разбира се, „бащи на човечеството“, но те се оказаха точно това, което и историята, и собствените им поклоници отсъдиха. Позволих си в тази молитва, която ще чете панихидното служение (ритуалното признание), да определя тринадесет личности от историята на България. Безспорно този дом ще бъде Дом на Цар Борис III, защото той е не само Царят Обединител, но и Царят съвест. (Отделен е въпросът, че е и най-интелигентният монарх на времето си.) Имал е само едно в съвестта си – да даде на България живот!

Не е странен изразът за Харибда и Сцила, но е нищо в сравнение с изживяното от бъдещия престолонаследник Борис, който на 3.10.1918 г. поема престол и става Цар на българите, не само на България! „Царю, позволи на своя баща да бъде твой първи поданик“, изрича Царят-баща. (Хората се възпитават за царе!) Ние можем да кажем: „Царю, ние сме твои поданици, ти си нашият духовен и физически баща.“ Защото Борис III върви една нерадостна, но много достойна и пълна с величие пътека – слага, както казах, черна забрадка на собствения си дом, но не и върху българските история и народ. Никой не може в душата си да роди бунт и негодувание срещу ръката, която води кораба на тази държава в онези двадесет и пет години. Царят ни остави най-великото смирение, което дори и светците ни не са имали. Когато цар Петър носи богатите си дарове от злато и плодове на св. Иоан Рилски, той взема плодовете и му връща парите да направи воинство, което да ни брани. Цар Борис III дава всичко – и плодовете, и парите, и душата си, и в Рилския манастир полага своите кости в изпълнен дълг. Той оставя нещо, което копнежът на българския народ е осъществявал в своята историческа бъднина – великата, вечната, неразрушимата Византия я няма, България е тук! – оставя Обединена България. Това ни стига не като блян – това е олтарна молитва...

Монархическите институции съхраняват ценности и извеждат личности, които знаят що е отговорност и жертва. Затова Царят Обединител ще изрече: „Моите министри са англофили, моите генерали са германофили, моят народ е русофилски, само аз останах българофил.“ Така че когато някой иска да търси кръвната картина на своя блюстител на националните пътища, трябва да го намери в поведение на жертва, каквато прави той – с величие и достойнство...

Вторият, когото бих сложил в листа за панихидно спомняне, е хан Аспарух – основател. Основателят на българската държава, без чиято дързост и без чиято динамика на коня не бихме имали идеите му, станали реалност – идея за земя и идея за държава!

Третият е княз Борис I – покръстител с гениалното прозрение за репрезентативност в Европа и валенция за единство на етничността. От две етничности направи един народ чрез кладата на една вяра и огнището на един олтар. Другата му далновидност – азбука за култура срещу „византийската хиена“, защото невежеството е най-добрата плячка на алчния.

Така ще дойде и четвъртият: цар Симеон – просветител с доктрината си Pax Symeonica. Златният век на българската книжнина не е само стратегия за самосъхранение – той е творческо въображение и безпогрешна интуиция за религия и знание, за държава и социална йерархия.

Там ще поменем и един чист българин от седмочислениците: Св. Климент Охридски – азбучник, защото той написва кирилицата.

След това идва моралният, нравственият и небесният ни защитник Св. Иоан Рилски – покровител. Той ни опази – заради провиденцията на националния ни дух да осъществява великата тайна за всемирни знания!

Ще включим, разбира се, и св. Патриарх Евтимий – мистик и воин. Ние сега спорим за някакво Четвероевангелие, а някой влязъл ли е в душевността на Патриарх Евтимий, създал в Търновската школа исихазъм и като воин бранил България не по-малко достойно от царя?!

Онзи, който след това ще ни събуди не от летаргията, а от необходимото робство да спрем инвазията на азиатщината, за да може Европа да прави цивилизация (тя и досега не можа да роди мъдрец), е Паисий – будител. Не само с призива „защо се срамиш!“, а с будността, че не бива да заспиваш! Тогава започва голямата битка, която води нашето Възраждане. Ние не правим Ренесанс, не връщаме еладската култура, а казваме: „Имали сте царе, имали сте патриарси...“

От будителството извеждам един образ, който наричам образ на свободата. Ако трябва да говорим за личност изцяло въплътила идеята за свобода, това е само Левски – икона на българската свобода. Няма по-изчистена нравственост от неговата.

След това ще поменем баба Тонка – майка на безстрашието. Не случайно поетът казва: Българска майка юнашка, какви е чеда раждала, ражда ги и сега, сумирала националната ни идея за безстрашието. Не защото може да понесе и да не си пусне коси разплакана от дадени жертви, а защото е въплътеният образ на нашата смелост да поднася жертвите.

И после на историческия хоризонт се появява един белязан за жертва човек: Александър Батенберг – съединител. Години след като се празнува Съединението, приятели му пишат писмо в благодарности, а той отговаря: „Мене може да ме забравите, но Сливница – никога.“

След това е онзи, когото светът още няма. Ще дойде един поет: Пенчо Славейков – прозрението на българския гений. Някои дадоха отражение: „Чрез жертвен кръст ще начертаем...“ (Яворов). Да, това е добра поезия, но отражение. Само Пенчо Славейков можа с провиденцията си, с вътрешната си интуиция да направи родината си единство с Бога. Няма да намерите друг, родил такава фраза – да видиш божествеността в твоята земя и да се осъзнаеш като дете на Бога в изпълнение волята и потребата на тази земя: Бог и България – единство в двойна плът!

Тринадесетата личност е онзи, който можа да сумира цялата македонска кауза: Ванче Михайлов – воин на оскърбените българи.

Това е низата от имена за Дом на безсмъртните българи. Така ние можем без чувство на неудобство да се търсим в историята и оценим волята, че сме искали да направим светилище. Имали сме светилище в Първото българско царство – Мадарския конник. След това следваме пътя на еволюцията и културата в школите. Но сега сме без храмове на себесъзнание. И точно затова в историята и волята си трябва да поискаме Дом на безсмъртните българи. България трябва да влезе в третото хилядолетие с това светилище! Не както в „Панорама“ – изброиха трима – четирима гладни за слава и дребни на мислене. Не можаха да намерят изходно начало за третото хилядолетие, а говорят за достижения на цивилизацията.

  • Цивилизация съществува, когато има култура да осветли, да изведе, да роди нови идеи!

Ако някой беше се взрял в меховете на Вулкан, щеше да види, че този митологичен бог дава една тайна, която човечеството още не може да открие, макар че достигна своите компютри и роботи. Богът-ковач със словото ръководи огньовете – това е бъдещето.

За съжаление, културата ни в бледолико лунно осветление създава културни ценности без стойности – евтини и сергийни тайни. Така без идеали, без клади на морални стойности, без тържеството на Духа ние ще останем да се гърчим в комерческата неизбежност – на крачка от XXI в., да крещим, че сме гладни за хляб! Защо? Защото откраднаха идеали, потъпкаха ценности и сега пробудността е в съприкосновеност с глада. Ние сме имали наистина бедни години, но никога не сме били бедни на ум и творчество. Никога! В една робска България се ражда Петър Берон, на когото Европа прави поклони. Неговата „Панепистимия“ и досега е едно чудо в науката и културата. Ражда се Раковски със стратегически идеи: „Тежко ви и горко, когато се освободите и си изберете от собствения си народ цар, тежко ви и горко ако си изберете цар от съседните народи, гибелно е ако си изберете цар от Русия.“

Без етика не се прави нито култура, нито държава. Държавата сега се бори в потъпканата етика. Но никой не потърси отговорност! Кой потъпка етиката за държавната провиденция; кой оскърби един народ в недостойнство да му натрапва чужди бащи; кой създаде разделена църква...?

Така че нуждата от светилище е неизбежна необходимост не за оцеляване, а за ново историческо битие. Един народ, който има стих: „Ако паднеш – прав падни“ (Ст. Михайловски), няма основание да губи своя Всемирен Бог. Колкото и оскъдна да бъде, както казваме, нашата съдба, тя няма да си отиде с кончината на цар Борис III.

Задържайки го в съзнанието и признавайки го в сърцето си, ние ще искаме неговото присъствие на 28 август всяка година. Всеки има право на свой олтар, но общество се гради в името само на един храм. Тайната е за всички, а този, който не може да я опази, за него гроб и признание в родината няма. Ние си послужихме с най-елементарното – да изхвърлим от гроба, да поставим в скитничество една душа. Древността каза, Антигона свидетелства – в личната си жертва отива да погребе своя брат, за да не остане неприютена душата му. А цяла една държава с администрацията си изхвърли тялото на своя български цар. И всичко това в една безучастна мълчаливост, след това в евтината борба на някакви дисиденти, които Живков създаде и Митеран благослови. Това ли е дисидентско движение?! И досега да нямаш кураж да потърсиш тялото на своя цар... Не е важно дали си монархист, или републиканец – историята си погребваш, идейното причастие отричаш! Това е и страшно, и горчиво.

Не можахме да намерим свои гробници освен тракийски. Откриха се четири големи саркофага в Преслав и нито едно тяло в тях. Докога ще скитат бродници душите на нашите царе? Не да страдаме заради царете, а заради духа на нашата история, която ги въплътява в дела, в подвизи, в храмове, в завоюване на земя, в създаване на култура!

  • История не се пише от факти – тя се прави от провиденция.

За съжаление историята ни не се писа дори и от факти, а от идеологии – цяло поколение беше лишено от идеята за исторически истини. Но Слънцето даже да бъде затулено от облак, не може да бъде лишено то светлина – все някога ще надмогне облачната пелена и лъчите ще осветят истината.

Имаме национална будност, която беше рекла: Бог, Цар, Родина. Това е битие! Мир в душата на този, за когото не можем да намерим сравнение; коленопреклонност пред този, чийто гроб низостта ни отне! Ако го нямаме в гроб, имаме го в сърцата си. Цар Борис III никога няма да излезе от съвестта на българския народ, който има памет да го спомня с добро, да го повтаря като обединител.

Затова можем да създадем Дом на светилището и причастието. Така Форумът за духовна култура „Път на Мъдростта“, събуден в отговорност, трябва да изпълни дълга си като направи достояние идеята за това Светилище на безсмъртните българи. Да спомним хановете в техния храм – Мадарския конник; да спомним Първото българско царство със Златния си век; да спомним Второто българско царство с Търновската школа, с исихазма; да извикаме на живот Третото българско царство със Сливница.

Пътят е начертан, волята е налице, смелостта не бива да бяга! Жертвата е неизбежна, защото законът за безсмъртието е най-властен, смъртта не е победила живота. А човекът е богоосезаема необходимост. Един народ, ако не осъзнае необходимостта от светилище, ще вегетира. Ние не сме предназначени за вегетация, а за творчество! Съдбата ни, донесена с щастливата ръка на Аспарух, няма да си отиде с кончината на Обединителя. Тя ще прави тук трон и история!

 

 

Тринадесетте безсмъртни българи

Цар Борис III   Обединител
Хан Аспарух   Основател
Княз Борис   Покръстител
Цар Симеон   Просветител
Св. Климент Охридски   Азбучник
Св. Иоан Рилски   Покровител
Св. Патриарх Евтимий   Мистик и воин
Отец Паисий   Будител
Васил Левски   Икона на българската свобода
Баба Тонка   Майка на безстрашието
Александър Батенберг   Съединител
Пенчо Славейков   Прозрението на българския гений
Ванче Михайлов   Воин на оскърбените българи

 

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993