Зареждам...
Човечество, история, култура (продължение)

Човечество, история, култура

(продължение)

Историята и културата са биография на човечеството!

Човекът осъществява явления, а тези от тях, които имат най-голяма енергия, разгръщаща се в развитие, създават история. В историята културата бележи трайност, разширява кръгозора и създава битие на развитието. Културата има в себе си всичко –от храмовата молитва до историческата война, от философската концепция до биологичното откритие; тя създава религиите, философиите и ценностите на изкуството. Културата е най-плътният израз на душевността.

Проблемът за културата е много съществен и културолозите трябва да имат будно око за преценка на стойностите, защото това, което ръката и умът създават като потребност, а в хилядолетията вече го е имало, не ражда култура. Само вложеното в прогрес на човечеството дава предпоставки за култура, понеже осъществява и прилага ценности за бъдеще.

Различни са обаче начините за възприемане на тайните на Божествеността. Когато човешката памет се умори, отстъпва в прозрението си и ръката задвижва перото върху пергамента – ражда се йероглифът. Мисленето в съответните коренни и подкоренни раси изначало е предметно-образно, не концепциално. Ето защо първото писмо е идиомно (до известна степен секретно). Така се ражда летописната памет с първите предметно-образни писмени знаци. Затова може би Хегел не признава, че религията е рожба на концепциално мислене, а само на предметно-въображаемото. Но колкото и да е образно мисленето, Христос, когато отива в пустинята на изкушението, казва: Не само с хляб ще се живее, а и със словото Божие. Това ли не е концепция?! Той дава повече от доктрина - Словото Божие е живот! (Не бива да виждаме само играта на разцветките – белият лъч се състои от седем цвята!)

Общуването със словото има преимущества пред другите форми на културата. Този, който не разбира музиката, може да възприеме ритъма на словото, а онзи, който не може да държи четката, има възможност да види образа в него. Защото малцина могат в музиката да почувстват тайните или в картината да усетят душевността, но словото е и музика, и картина. Поезия без музика и картина не е творчество, защото поезията не е философия или исторически разказ, тя е ритъм и образно мислене!

Културата не е рефлекс на мисленето, а вътрешно откровение, което одухотворява историческия момент! Затова цивилизацията е една нейна външна форма, която ни обслужва. Цивилизацията и културата са две различни нива. Цивилизацията е осъщественият ум в техническо достижение, а културата – усвоената духовност от всички царства, които човешката душа притежава. Ракетата например е достижение, но уловената енергия, откритието е култура! Културата има един неоспорим момент – евристичният, когато не нюансът е важен, а мъдростта като вибрация за живот, като интуитивно откровение.

Цивилизацията не може да измисли Зевс, роденият Зевс е културно вдъхновение, откровение на човешката необходимост за олимпийци. Митологичен или не Зевс, от своя страна, създава култура, защото по същност той е метафизичен. Цивилизацията е приложност, тя строи машини, но преди да бъдат открити има осенение. А как ще се употреби машината, е въпрос на моралната преценка на културата. Защото за човекоядците с техните божества, които ние от гледна точка на морала определяме като жестоки, преценката е наша. За тях обаче това е култура на единството – както в тотемния свят.

Безспорно християнската култура и морал са по-съвършени от предходните. Светът се обогати с Учението на Христос, каквото и да твърдят историци, социолози и атеисти. С християнството човечеството изкачи поне едно стъпало към съвършенството, но ние сме свикнали приложната страна на едно откритие или благополучието да преценяваме като цивилизация.

  • Културата е достижението на нашия живот – тя, ползвайки цивилизацията, създава душевното богатство, нравственото величие и вътрешния храм на богопочитанието!

Културата не е наука. Науката може да влезе в съставките `и, но няма култура без нравствени начала, без вложени тенденции за път към съвършенство, път към светителство. Светецът не носи задължението да бъде философ, както и философът да стане светец. Така че има диаметралности, но светостта може да бъде дадена освен в монашеския орден и в реалния живот. Затова и за обикновения човек може да се каже, че е не само природно интелигентен, но и светец. Светостта е един от най-добрите дарове на всяка култура. Това, което оставя един светец в националния дух, както и пътеката, направена до него от нозете на народа, сърцата на милионите хора и техните шепнещи устни, напояват физическата, мисловната и културната ни цялост.

Все още хората не умеят да правят изводи от фактите - вземат ги само в тяхната сурова и застинала форма и казват: „Когато фактите говорят, боговете мълчат.“ Тогава или боговете не са богове, или фактите са безстойностни... Не може един бог да мълчи пред фактите! Той е в състояние да ги сменя, защото е еманация, защото е взрив. И Христос го показва: Казано ви е..., но Аз ви казвам... За мен фактите са гробари на истината и само когато дебушираме факта, тогава правим история и култура. Исторически факт е, че е открит гробът на цар Самуил и международният учен свят го потвърди по инсигниите[2], които свидетелстват за личност от ранга на монарсите. Македонците го обявиха за македонски цар. Каква е истината обаче? Македонски царе е имало през IV в. пр. Хр., а Самуил е починал поради тревожност и съвест през 1014 г. и е оставил за противника прозвището Василий Българоубиец, а не македоноубиец. Това факт ли е?!

  • Човечеството, историята и културата са една воля за власт.

Но волята може да бъде употребена за чудовищни технически постижения или за морално и културно пробуждане. Човекът употреби атомната енергия за унищожаване. Затова много знания, известни на посветените, не са разкривани на човечеството, докато то не достигне до съответните морални правила и не приеме законите за ограничение. Недостигнатото ниво относно моралната устойчивост на човека събужда древния инстинкт да завладява.

Според теорията за вродената агресивност, чакаща в латентно състояние, щом благородникът липсва, събужда се нисшият инстинкт, който създава идеята за завладяване независимо как ще бъде наречена тя: нужда от жизнено пространство или инвазия на мисионерството (каквото направи Западната християнска църква). Инвазията на мисионерството си послужи с кръста не по-лошо от сабята и пистолета. Тя е форма на насилие, лесно оправдавано с „благородната“ идея да събуди невежите.

Разбира се, агресивната енергия помага на общата еволюция, като създава конфликт. Човечеството се търси в откривателството, но упражнява ума си и в хитростите на вродената и неизживяна агресивност. В началните векове тя е играла силно положителна роля като трансформация на енергии – както за овладяване на жизнено пространство, така и за сплитане кръстословица от културите на различните племена; в същото време и за събуждане на желанието за търсене и евристика, които имат положителен знак дотолкова, доколкото не унищожават противника. (Няма нищо лошо в това, че мечката иска да изпъди мухата от господаря си, но когато я удря, убива и него. Така е, когато енергията не се употребява където и колкото трябва.) Необходимостта от изобретение, за да се изпревари противникът, играе ролята на катализатор за откривателство. В съвременната цивилизация насилието също често служи на евристичното начало.

Според теорията на Тойнби[3] движеща сила в историята са творческите индивиди, които увличат след себе си инертното мнозинство. В действителност то не е инертно, а неизявено поради несъбудените още латентни сили на Твореца в него. Неосъзнатата още действителност за лична проява или за водачество не значи инертност, а неупотребени възможности, защото е казано: „Каквото е горе, това е и долу.“

Орфей изрича: „Аз умирам, но боговете остават да живеят“, но от това не следва, че в бъдеще няма да стане бог. Неосъществената божественост на Орфей не означава, че само боговете ще останат да живеят. Неговата йерархия го е довела до това да води школа, но мястото му и в Олимп ще дойде. Следователно невпрегнатите още сили ще създават в бъдеще от човека онова, което ще диктува историята. Така че не можем да приемем тезата за инертното мнозинство, макар да съществува йерархия. В йерархията няма нищо обидно, напротив – тя създава амбиция. Когато човек се огледа и направи констатация, че не харесва нещо в своя образ, започва да го коригира. Но често за съжаление само се гримира. (Някой започва в дълбокомислие прекомерно да говори – ето грим на словесно безсилие.)

Блез Паскал казва, че човекът е мислеща тръстика – вие се, но не се чупи. Според Цицерон историята е учителка на живота. Да, но учениците `и често са слаби, а и той самият не се въздържа да обвини своето време (още преди Катилина да е направил заговора) в знаменитото си слово „О времена, о нрави...“

За Платон „животът е само миг между две вечности“. Животът не е миг – вечностите, които хората си определят, са мигове – животът не може да прекъсне, така както миговете-вечности. Само животът дава характер дали нещо е вечно, или не, но под живот не трябва да се разбира цикълът на нашето битие на земята.

Всъщност човекът, историята и културата се хранят само от един извор – от Вечния си Творец. Това че някой отрича Твореца и посочва примери, които обясняват само повърхността, не променя същината Му. Красноречив пример в случая е Фройд, който извежда всеки творчески акт от болезнеността, т.е. от така наречения Едипов комплекс (болката на подтиснатото и копнежа на сина към майката). Той извежда неврозата от неосвободената човешка изява поради статута на моралното възпитание и изискванията на биологичните закони. Това обаче не е голямата тайна – на Фройд му е липсвало прозрение, за да вземе предвид идеята за прераждането.

Когато се дава определение за нещо, което представлява концепция, трябва да се види във всичките му измерения дори когато не сме съгласни с определена доктрина. Не е важно дали се приема идеята за прераждането, но когато се извежда някакво обяснение, не може да се търси най-евтиното определение! Как ще се обясни, че на шест години Моцарт създава творби, които са по-добри от тези на двайсет и шестте му години?! Ако погледнем в тезата за прераждането, ще разберем и защо има плагиатори. Преди хиляди години някой нещо е писал и сега го пише – в душата му стои това звънче. Той може да присади своята стара идея върху лозница в земята на новото си раждане. Важното е, че идеята стои и му дава плод. Ето защо имаме пластове и защо някой може да е гениален.

Често на миналото се гледа с пренебрежение, миналите култури и религии се считат за игра или нецивилизовано поклонение. Но те са били необходими, създавали са стабилност и устойчивост да бъдем на тази земя и в същото време са изграждали зрялост, която безспорно след това в едно настояще се оценява като нещо, което трябва да се разпадне.

Хегел казва: „Абсолютният Дух, Духът на великата идея, се демонстрира.“ А Хердер[4] поставя въпроса: „Има ли неизменни закони на човешкото развитие и ако да, то кои са те?“ Но може ли да има неизменни закони, щом в наличност е еволюцията?! Еволюцията е идея за изменението – от Божествения дух през атмичния и духовен свят, през мисловното и чувственото до физическото поле и обратният процес, който Земята в цикъла на седемте планети сега изпълнява – еволюционното осъзнаване. Това е идеята за сътворения Адам – още когато е пратен на земята, му се казва: „Направи си олтар.“ Следователно започнал е великият процес на възземането. Така че Хердер, както и Кант, боравят с постоянни категории, чрез които определят битието ни и ни заковават: ето ви феноменалният, ето ви ноуменалният – в тези рамки се развива историческият процес.

Всеки изповедник на старозаветието счита, че всичко, което е дал Саваот, е вечно и непроменливо. Да, там се изрича и тежката, страшно обидната фраза „око за око“, но идва Христос и я унищожава. Друг е въпросът дали човечеството продължава да вади за едното си око две, но Христос изрича: Ако някой ви удари от едната страна, дайте му и другата – ето нова формула.

Така се създават прагове, после храмове, след това олтари, които трябва да се преминат във вътрешния, душевния свят, за да се дойде до светителство, когато Духът прави своето велико тайнство. Оттук е дълбокият смисъл на тайнствата. Човек може да се откаже от много формули, но не и от потребността на душата да изпита удовлетворение чрез тайнство. (Разбира се, когато на сакралното се дава характер на мисловна формула, то безспорно няма никаква стойност.) Ето как се градира духовното над материалното, за да се освободи заключената в нисшия свят духовност. Духовността е свобода – човекът ще се освободи от материята си заради самия Бог. Ще воюваме много, но ще Го осъществим. А Христос дава йерархията: Аз Съм Пътят, Истината и Животът и Само Истината ще ви направи свободни. Трябва да се извърви Пътят, да се осъществи великата Истина, за да се изгради човекът.

Фактът, че съзнанието се приспособява макар и трудно към нови религиозни тенденции, към нови исторически и културни ценности показва, че наистина неизменни закони няма. Това е валидно за законите и в природата, и в морала. Щом ние, променяйки божия образ, търсим подобие, защо тогава един всеобщ природен или морален закон да не може да еволюира? Трябваше ли да остане законът на Молох за принасяне на деца в жертва на боговете или пък законът на староеврейството, според който след като се направи жертвата на всесъжението, с кръвта `и се помазват светият трон и колоните на храма?! Това е трагедията на догматичната консервативност и на безизходната идейност. Трагедия е, когато има консервираност в тенденцията на белязаност - както е при еврейството: да чакат Месията, а не само да Го отминат, но и да Го махнат от пътя си дори!

И така, не може законите в еволюцията да не търпят промяна, след като ние като човешки същества сме си поставили задача да станем съвършени като нашия Отец Небесен. Но едва ли със скоростта на вятъра историята сменя личните ни морални закони и отношението ни към света... Човекът е силно традиционен. Когато се създава човешката общност, в нея трябва да има трайност на поведение към морални ценности, за да се изгради една култура, каквато е примерно културата на оръдието на труда. Традиционализмът и устойчивостта са защита и спокойствие, но ако искаме да еволюираме, необходимо е да ги нарушаваме - рефлекс на защитата, но и пробудна идейност за развитие. Човекът едновременно е единство и разкъсваемост. Не може да не проявява самозащита, но не бива да стои само на тази плоскост, защото светът в цялост еволюира. Така се явява промяната, която прави историята.

  • Историята е промяната на човешкото съзнание!

Съзнанието ни все повече приема провиденцията, създаваща историческо време за осъществяване на човечество, което да е единство с Бога.

Освалд Шпенглер твърди, че културите (независимо от доктрините) имат своето върховно представителство в душата на народите и също еволюират. Той казва, че културата от нейната пролет – времето на разсъмване, има онова митологично съзнание, което може да създава въображаемостите, съставляващи неговата същност и живот като епосни герои или като митологични божества. За да дойде после едно лято (пладне), когато мисълта ще отсее формите на тази плодна култура и без да се лиши от въображението, ще прави концепции и ще създава теории на рационалното. Но никога рационалното не може да бъде достатъчно! (Затова идеалистите, в които преобладава повече духовната будност, ще оставят тезата, че всичко е дух и идея, докато материалистите признават само тромавата вибрация на материята.) Когато настъпи есенната благодат и плодът натовари клоните и те се сведат, ще се намери човешка ръка да ги бере и даде. Най-творчески, но и най-игрив е пролетният разцвет, а най-дълбоко мистичен и съзерцателен е зимният период, когато имаме вътрешното течение да се преживяваме в културни ценности. Затова творбите, създадени през зимния цикъл, се отличават с дълбочина, а през пролетта поезията е типична с нейната игривост. Всичко това е свързано с природата – сменят се теченията, появяват се други валенции.

Тезата на Шпенглер, че както всичко друго, така и културата еволюира, показва вложена възможност за освобождаване от нисшия свят. Според него залезът на съответните култури е резултат от творческото начало, а човешката история е непрекъсната борба с природата, където човекът се реализира като „завоевател“. Но трагедията му е в това, че природата е по-силна от него...

Завоеванието е свойствено на ония, които не могат да творят. Когато външният фактор блазни, а не вътрешната будност, присъща на божествеността, творчеството и моралните постулати може да намерят достатъчно елементи като оправдание на завоеванията. Тази историческа потребност може да донесе понякога цивилизация, но никога култура. Англия даде цивилизация на Индия, но не повлия върху индийската култура. Добре е, ако тази култура е променила някои англичани и чест е за индийците, че не взеха от тяхната култура. Така няма кой да им отнеме идеята за съзерцанието (въпреки че те отдавна трябваше да си направят нов път, но това е друга страна на въпроса).

Индийската култура ни остави идеята за водачеството, както и бляна за безсмъртието. Този блян египетската култура материализира в пирамидата и постави въпроса за мистериите. Проследявайки културите през хилядолетията, ще видим колко плътно душевността ни храни и въображение, и мисъл, и чувство.

Когато Шпенглер говори за младост, зрялост и разпадаща се старост на културите, той ги класифицира, като на всяка предоставя по едно хилядолетие. В „Залеза на културите“ е извел таблица за духовните епохи, т.е. хронология на културите – цикъл, по който човечеството върви (така както според окултните знания се минава през коренни раси). В таблиците на Шпенглер се характеризират ценностите, които пробуждат душата. Разглежда се културата на Индия – това, което дава ведическата литература; културата на Елада и Рим; културата на арабите; езическите легенди, ахурамаздизма... (Персийците са много властни със своя ахурамаздизъм върху арабите, а след това и до известна степен върху мохамеданството.) Относно западната култура Шпенглер посочва Франциск Асизки, народния епос Зигфрид, рицарския епос за Граала и западните легенди за светците.

Той извежда два основни културни типа – Аполонов и Фаустов. Аполоновото начало е вътрешната хармония и отражението, а фаустовското – търсенето в непрекъснатата борба с препятствията. За мен най-съществено е евристичното начало, раждането, откритието. То може да бъде подбудено от очите и от сърцето, но като го свържем с идеята на отиванията и връщанията, ще видим натрупаната тайна, която в миг само може да даде озарение. И ако с него сложим към своя елемент на културата още една валенция, ще направим ново съединение.

Една култура може да се изживее и да се резюмира в това, което оставят например нибелунгите в техните търсения (в героичността на Зигфрид). В културата може да има нощните сенки на възкресението, каквато е тенденцията на Фауст – лутаницата на неудовлетворения, и в същото време в лицето на Байрон тъжната плачеща песен на мирова безнадеждност и скръб за стария културен свят на Елада.

Така за човечеството, историята и културата могат да се намерят много преценки. За траките се говори, че са били в една свята земя, в която е изворът на музите. Има и твърдения, че самият Омир е тракийският поет Тамирис. Още се спори дали той е личният, индивидуалният творец на „Илиада“, или е компилатор на песните на аедите – и по нашите земи ги е имало: за всяко голямо събитие се е извеждало поетически дар – прост или гениален, това няма значение.

Може ли да се говори и за славянска култура в шестата подкоренна раса (така както се говори за европейска култура, без да се диференцира като немска, френска, английска...). Всъщност не славяните, а българите слагат азбучното начало, след това създават и своя преводна литература – произведения, които служат за просветителство. Руският народ взема покръстването и цялата си книжнина от България - от IX до XIV век си служат с българската, т.е. със славянската култура. След това има един обратен процес, когато ние сме пет века под робство и идва прилив от културата, която първоначално вече сме дали.

Безспорно всяка държава има основание да каже, че създава култура и националният дух на съответната народност оставя определени белези. Така немската е предимно философия и музика; в английската доминира икономиката, а във френската - социологията и идеята за свобода. (Французите говорят за просветителски век, но той е съвършено незначителен като идеи.)

Относно славянската култура – плод на въображението, трябва да кажем, че в Полша наистина има няколко големи имена, но творчеството им е едно отражение. И знаменитият Адам Мицкевич отразява определена реалност – болката от робството.

В Русия също има имена, които са изключителни, но не и в областта на философията. В края на миналия и началото на този век се изявиха няколко църковни философи като Бердяев, чийто идеи са перифрази, докато Достоевски и Гогол дадоха нещо значимо. Но заглавията на много класически руски творби – „Мъртвите сибирски полета“, „Престъпление и наказание“, „Бесове“, „Живият труп“, „Мъртви души“..., характеризират душевна нездравословност.

Културата е един голям сбор, една клада. И въпреки известните културни наслоения според мен европейската култура в цялост е подражание на гръко-римската, която в Европа минава през два периода: първият – на Платон, и вторият (в по-късните векове) – на Аристотел. Така културата ни остава без идеята за преселение на душите. В Западната църква с идването на Аристотеловото начало образите на светците стават земни за разлика от Източната църква, която запазва спиритуалния, одухотворения образ на светеца. Наистина Аристотел дава на Европа идеята за хуманизирането, но този, който става все по-духовен, не е ли човечен! Това е несъстоятелността, която не можаха да видят и църковниците. С какво одухотвореният, спиритуалният е по-малко човек? С това, че те плаши, че не можеш да станеш като него!

Не е така с българския народ. Той като водеща сила с благодатно откровение оставя Златен век на книжнина. Златният век има няколко наистина златни зърна, които са хранени както от орендата на Танг Ра, така и от възкресенската сила на Христос. Българският народ е велик и достоен, той има духовността да възкръсва – дори след седемстотин години робство!

Ето това ни дава основание да кажем, че пътят на Мъдростта ще се извърви и ще се осъществи идеята няма зло, има нееволюирало добро! Културата и новото време ще кажат на злото: „Еволюирай, освободи терен, свършва твоето време!“ Как ще стане – със съзнанието, че то не може да бъде отречено, но може да бъде миропомазано в идеята да се развива; простено, както Христос казва: Прости им! Прости им, но не само защото Аз съм Любов, а защото те не знаят – това е тайната.

Идеята за прощението изважда жилото на отмъщението като доктрина. А безспорно новото знание ще бъде съпроводено вече с по-голяма будност, с интуитивни откровения, по-реално познание чрез третото око и свобода от по-нисшата мисъл. Това за малцина ще бъде достояние, но като дадена идея ще служи и на тези, които още не са го осъществили – наличието на самата формула е вече будност. Мъдростта е приложена будност за знание, което освобождава. Сега трябва да се каже: „Научи се!“

Основната и единствена нишка, с която може да се тъче върху вътъка, е прозрението като мисъл, а не мисълта като рефлекс на защита и живеене. Прозрението е вече мисъл, която е мъдрост, наричана в древността интуиция. Така че Божествеността може да бъде материализирана чрез Мъдростта – тя е определена за човека, защото той има причинен свят, който му създава възможности да прави чрез прозрението слово на Мъдростта.

Мъдростта като духовна вълна, не е система от философски йерархии за познание. Не се касае за познанието само, а за живеене, за въплътената Мъдрост в живота. И това безспорно е в хармония със светлината на Възкресението – свобода от всяко материално и нематериално явление. Отвори се една нова врата, наречена новозаветие, през която дойде идеята за Възкресение. Така Любовта свидетелства за първата стъпка към обожествяването – ето защо Иисус Христос е наречен не само Син Човеческий, но и Син Божий.

Когато станем единство с Отец като универсално съзнание, тогава ще намерим измеренията за Свобода. Иначе сме ограничени от историческо, географско, политическо положение – ограничени, защото не сме осъществили пътя, а говорим за истини. Това, което дава ограничение на свободата, е липсата на истина не защото се лъже, а защото не може да се види светът в неговата универсалност, в неговата провиденция. Не е важно дали признаваш Бог, или не, трябва да се видиш в голямата цялост, за да можеш да определиш!

Христос дава една тайна: Не прави на другия това, което не искаш на теб да правят. Не да се забрани, а да се излезе с друга позиция, т.е. вместо „не кради“ – недей да крадеш, щом не искаш да те крадат! В народа ни има една психологическа позиция вследствие идеята на собствеността – „страх лозе пази“. Тук стои принципът на свободното знание. Този неписан закон е нашата защита. Ти не ограничаваш другия, той не ограничава тебе. Това е свобода, но свобода, в която не се прави на отсрещния това, което и той не трябва да прави.

Така че човешкото право, изведено в публичната правна защита, е почивало върху божественото. Най-върховното нещо безспорно остава човешкото право на живот (фиксирано в Декларацията за правата на човека). Всеки се ражда с едно основание – право да живее без значение дали е в йерархията на фараоните, царете, патриарсите. Оттук е идеята за свободното слово. Когато човек не е свободен като вътрешна същност, той не може и да се изрази свободно.

Свободата трябва да се свърже с така наречената тайна защита на културата в нейните достижения. А българската култура ни завещава един блян. Колкото и да е внесен примес, България като етничност, като белязаност си остава тангристка, т.е. монотеистична по същина, свързана със Слънцето и с безспорната идея, че Небето вижда всичко. Тя остава да свидетелства с будността на знанието. А то в йерархиите започва от обикновения ум, но като духовно ядро ще осъществява прозрението на Мъдростта.

Българинът има зрение за бъдеще! Той винаги е притежавал идеята за земя и държава, защото е виждал от своята люлка как го чакат дните на бъдещето. Мъдростта иска уплътняване, тя не може да остане като доктрина само на философско поведение. Ето защо нейният блян е да се осъществи и приложи – Мъдростта ще стане трапезен хляб на света!

 

Човекът е и паметта, и душата на историята!

Културата е създаденото от човека
като израз на божествеността му!

 

[2] Инсигнии – външни знаци на известно достойнство или длъжност.

[3] Английски историк и социолог, който разглежда историята като сбор от цивилизации, преминаващи през едни и същи цикли. (Б.р.)

[4] Немски философ, просветител, писател и литературовед - развил учението за прогреса в историята. (Б.р.)

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993