Зареждам...
Антропософия

Антропософия

Върху Откровението на Иоан

В Откровението е вложена същината на мистериите!

За да вникнем в учението на Рудолф Щайнер, ще се спрем на схващането му върху Откровението на Иоан[2]. Идеята за Апокалипсиса е служила и като беда за човечеството, и като отворена врата за щастливо бъдеще на тези, които ще живеят с Бог в Новия Иерусалим (вж. Откр. 21:2-3). Но той ще бъде изграден, когато човек стигне до тази възможност – да изведе своята божествена светлина като светлина на света, когато сам ще светлее (вж. Откр. 22:5). Наистина, човек е светлина, която се е материализирала, и ще има право да ползва нейната енергия, когато освети материята. Затова Христос казва: Докато Съм на света, светлина ще бъда!

Всеки, който е могъл в своето материално облекло да се самосъзнае, се е виждал в присъствието на светлина – астрална, ментална; на светлина божествена, която е непреходна. Следователно тезата, че ще загинем и някои ще чакат хиляди години Съд, а други ще бъдат спасени в Лоното Господне, е невярна и тези, които я проповядват, имат за цел, плашейки да събират последователи. Който плаши с Всемирния, който казва, че Бог не прощава, че е отмъстителен, че е жесток (както се проповядва в Старозаветието), той изповядва закона на Бога, но не и Бог! Древните римляни са казали: „Законът е жесток, но е закон“. И ние с това можем да извиним Старозаветието, но не бива да го упражняваме като насилие. Такава беда в душата на човека не бива да внасяме, защото не така ни учи Христос.

Рудолф Щайнер в своите дванадесет лекции, върху Откровението на Иоан, иска точно това да внесе в душата на всеки вероизповедник – спокойствие и разбиране на законите за развитието и възмездието. В своя тълмеж той влага всичката същина от знания, които посветените оставят, и така дава известно просветление върху тази тежка и още неотгатната тайна на Апокалипсиса. Тя не е в онзи буквален смисъл, който църквите схващат и отделни църковни общини ползват, за да плашат: „Ето идва краят на света и ще бъдат спасени само нашите изповедници, другите – не.“ Доктор Рудолф Щайнер с много широк поглед, като познавач на вътрешната, хороскопната тайна на знанието съчетава текстовете на Откровението с космогонията и разкрива едно познание върху седемте църкви, седемте печата върху Книгата на Живота, седемте ангели с тръбите, седемте ангели с чашите на гнева...

В първата лекция Щайнер разглежда Апокалипсиса в структурната му страна. Сетивният живот според него е образ, физиономия на невидимия, а всъщност много по-реален свят, от който физическият е извлечен. Самото отиване и връщане на човека в земното поле е едно свидетелство за същността на нашето битие. Ние се виждаме в материята реални, изведени от една уж нереалност, но след смъртта можем в „нереалността“ да се видим отново още по-реални.

Духовната реалност се акумулира в националния дух и от своя страна пулсира развитието на народите. За това ни говорят техните ритуали, те свидетелстват за прерастването на сетивното зрение, на сетивния живот в спиритуален. Когато човек започва своето развитие, не е имал лично самосъзнание. Ето защо Учителите слизат и дават предметност, чрез която да се събуди в него духовност. Предметността обаче не е същината в тяхното дело – те дават и както е казано – отминават: Който има уши, ще чуе, който има очи, ще види. Учителите не доказват, защото доказателството удовлетворява само ума. Тогава умът ще е падналото между плевелите зърно – ще изникне съблазънта за многознайност и ще заглуши духовността. А най-висшата реалност е духовната – нейната преходност не се мери нито с нашето време, нито с развитието на личното ни самосъзнание.

Щайнер иска да обясни символите в Откровението, а не да доказва буквалността им, която е и доста неясна. Точно вътрешния език на сетивните образи той се опитва да разчете. Отделен е въпросът дали с всичко сме съгласни; дали неговата интерпретация е чисто окултна, или будистка. Това обаче не е проблем на смут, защото от всички окултни школи антропософията е най-Христова! Хилядолетия стоя неразгадан и египетският йероглиф, но миналия век го разчетоха; хилядолетия стоя и Троя под пластовете земни, но миналия век я изровиха! Двама големи учени опровергаха студената разумност на европейската наука. Роди се един Шамполион (който приличаше на египтянин!) и разчете йероглифите; роди се и един Шлиман (който видя Троя първо в сънищата си!) и доказа, че митологията на гърците е реална, че е имало Троянска война! Те са повярвали в иреалността, а не в словото на разумниците.

Преди аргумента на ума прозрението може да види и да даде. В този смисъл Христос казва на Тома: „Блажени, които не са видели, и са повярвали.“ (Иоан 20:29). Смутът на Щайнер е точно от неразбирането на образния език, с който се разкриват в Откровението нещата, затова търси ключа на разчитането им. В Апокалипсиса са сгърнати големи мистериални тайни, които човечеството от християнската епоха е трябвало да научи. Щайнер подсказва, че подобен род знания имат само единици. И на апостол Иоан, един от посветените, е поставена задачата да демонстрира някои от окултните тайни, които християнската църква е нямало как да крие повече. Но Откровението като мистерия е неразбрано и досега. Не всички тълмежи, правени от официалните църкви и техните разклонения, са верни. Обикновеното прозрение не е могло да мине вън от разсъдъка и естествено тогава е трябвало това езотерично знание да бъде внесено от християнството в душите само на посветените.

Рудолф Щайнер се спира и на тълкуването на Откровението от Йоахим де Флорис[3], който счита, че то лежи в християнството като една могъща духовна сила. Езотеричното знание на Откровението щяло да се извежда и разтълмя, но официалната църква го схващала твърде повърхностно и с това тя внесла нещо враждебно и антихристиянско. Тази теза поставя под съмнение папската институция и така се създава тенденцията (отначало в кръговете на францисканците) да излезе на преден план идеята за папата като въплъщение на Антихриста. Същото виждане на де Флорис след това се ползва и от Реформацията, която си служи с неговите аргументи, за да докаже, че католическата църква е Антихристът. Католическата църква пък анатемосва като антихристи своите довчерашни събратя, станали протестанти, и ето как известни неразбрани тези стават предмет първо на обикновено изповедание, а след това и на зломислено настроение и действие.

Има и други тези, които също така са погрешно са били схващани. Например в началото на Откровението авторът ни казва следните думи, които ще предадем според истинския им смисъл, посочен от Рудолф Щайнер в дванадесетата му лекция: „Това е Откровението на Иисуса Христа, което Бог даде на Своя служител, за да представи накратко как ще настъпи необходимото. То е поставено в знаци и изпратено чрез Неговия Ангел на Неговия служител Иоан, и той го записа.“[4] Какво се разбира под това? Ако трябва да се опишат подробностите на всичко, което ще се случи до края на земната еволюция, би трябвало да се напишат много томове. Затова се дава само един кратък преглед. А грешката е, че този текст преводачите, които не са могли да вникнат в духа на Апокалипсиса, превеждат: „...онова, което трябва да стане скоро“ (Откр. 1:1).

И точно тук е заблудата на тези, които мислят, че Апокалипсисът ще се сбъдне едва ли не на другия ден, след като Иоан го е писал. До такава степен е било неразбрано това послание! Но не може един посветен, който знае, че еволюцията на нашата планета има седем коренни раси с по седем подраси, да каже, че ще настъпи краят на света.

Официалното религиозно мислене, поради динамиката на културата, която времето носи, и поради неприемането на закона за еволюцията, все още остава без истинското знание за Откровението и живее с буквалното трябва да стане скоро. Тук лежи голямата раздяла на знание от верноподаничество. Религията (не Църквата!) е била винаги в единство с истината. Тя крие на своите страници знание както за обикновения, така и за гениалния, но ако тази връзка се загуби, тогава фанатизмът взема доминанта. Както ония адвентисти, които и в ХIХ, и в началото на ХХ век отидоха в бели дрехи да се прощават със света. Разбира се, не дочакват Апокалипсис, защото на планетата ни има да се осъществяват още две цели културни духовни раси. Ние едва сме научили Учението за Любовта, сега се дава Учението за Мъдростта, да не говорим за духовните вълни на Истината и на Свободата. Когато ограничението е инстинкт за самосъхранение, то не е далновидност, а когато един „пророчески дар“ се храни от инстинкта за самосъхраненше, може да предсказва само собствената си трапеза!

В тезата за сетивното и духовното познание, както и за въздействията им, Рудолф Щайнер се спира и на двете степени на съзнание – дневно съзнание, с което възприемаме сетивния свят, и съзнание по време на сън. В първите човешки формации физическото тяло не е имало органи на възприемане, тъй като е слизало в материята. Милиони години се е работило да се образуват сетивни органи в него, за да могат те да станат възможни приематели. Така сега в дневното съзнание астралното тяло няма възприятия за астралния свят и трябва да се работи върху формирането на негови сетивни органи. (Ето защо в кладенеца на посвещението в египетските пирамиди приспивали инициирания – за да го направят буден в астрала.) Тук именно Щайнер прави един голям пробив в световната научна и религиозна мисъл, като обяснява как в съзнание по време на сън се отработват органите в наши други тела. До това, но много отстрани, се докосва и Фройд. Неговите идеи за Едиповия комплекс, за т. нар. неврози и за либидото имат някакъв предусет, но това не стига, за да направи промяна в схващането. Когато човек си ляга, добре е да поиска да отиде в школа на обучение, за да получи знание през време на сън. Така се подбуждат силите на душата, които чакат. Всяко присъствие на подбудителя е болка, но всяка болка, както казва Христос за жената, която ражда, след това е радост. Ако вие родите в душата си смисъла на едно тайнство, каква болка е била тогава?!

Идеята за страданието като път за съвършенство е имала стойност, преди човечеството да е запалило свещника на интуицията в себе си. След това то, страданието може да бъде трансформирано като субективна потреба в развитието! А щом е субективна, човек определя стойността – дали боли, или дарява.

Тези, които имат понякога вдъхновението да творят, знаят как ги взема някой и чак когато се освободят от вълшебното килимче, разбират, че са били благодатно дарени, ако ще творението им да е и от най-лошите. Но знаят, че са били! А това да бъдете, значи да не бъдете – to be, or not to be. Да, когато Хамлет не беше, говореше с баща си, който беше дух и отгоре му казваше какво да прави. Това е битие! И Рудолф Щайнер обяснява формирането на астралните и ментални органи, чрез които трябва да се премине към божественост. Всичко, дошло отвън, въздейства върху астрала, но то няма сила да създава форми, които стават след това астрални органи. Това е едно от големите прозрения на Щайнер. Когато се сервират знания от отвъдността, липсата на вътрешния орган прави човека само слушател без критичност и в една медиумна изповед могат да му кажат девет истини и една лъжа и тя да унищожи всичко. Затова Щайнер говори за посвещенията като сили, които формират астралните органи. „Посвещението означава развитието на дремещите във всяка човешка душа сили и способности.“[5]

Първата степен на посвещение според Щайнер е катарзисът или пречистването на астралното тяло. В душата се въвеждат енергии, годни да създадат пробуди в астралното тяло, когато през нощта то се освобождава от физическото и етерното. През време на инволюцията физическото тяло е било сянка на астралното. И обратно – в еволюцията астралът става сянка на нашата физика и неговата изграденост, неговата будност е резултат именно от хилядилетно развитие. За да се извършват астралните модулации, за да се изградят органи в астралното тяло, идват правилата, с които човек трябва да започне – това е необходимостта от очистването. При пречистването постепенно в астрала се създава вътрешна организация и човек започва да придобива съзнание по време на сън. Това е една примитивна степен на ясновиждане, в която се възприемат форми, подобни на растителните. Според Щайнер: „Когато в сагите се казва: Вотан, Вили или Вее намери на брега едно дърво и направи от него човека, това показва, че първоначално всичко е било извличано от един такъв образ.“[6] Той счита, че описанието на Рая в книга Битие е също едно такова астрално виждане.

Втората степен на посвещение е просветлението. Тогава органите, образувани в астралното тяло, се отпечатват и в етерното. Духовният свят вече започва да внася в нашето битие, във вътрешното ни виждане знанието чрез образа или символа. Но етерният двойник си остава само двойник и ако няма откъде да взема своята храна, е безсилен. Така се проявява вампиризмът – когато именно тези двойници започват да се хранят с еманацията на чужда енергия и най-вече на кръвната плазма.

В следващата степен на посвещението към виждането на образите от духовния свят се прибавя чуването на т. нар. музика на сферите. Отделен е въпросът дали ще бъде веднага уловен верният тон – важен е ключът. По-нататък посветеният възприема духовните същества и най-после техния живот, енергии и божествените сили, които струят от тях. Тези именно степени на посвещение в Откровението са дадени чрез символи. Според Щайнер за физическия свят се отнасят седемте послания до църквите, които са символ на седем цивилизации; след това идва астралният свят, светът на образите, изобразен със седемте печата; после светът на сферите, на мисловното поле, символизиран в седемте тръби; и накрая седемте чаши на гнева – това, което трябва да се отхвърли, за да се издигне посветеният във висшия духовен свят. Всичко това е представено като една външна структура на апокалиптичната тайна. Щайнер подчертава, че смисълът на посвещенията винаги е бил един и същ, но са се сменяли методите на работа. В предхристиянската епоха според него усилията са били насочвани повече към укрепване на мисловните сили. Колкото се приближаваме към идването на Христос, толкова повече са упражнявани чувствените сили. А след Христос, като например в школата на розенкройцерите, се въвежда вече и развитието на волята.

Рудолф Щайнер счита за особено важно да се разбере еволюцията на човечеството през различните етапи, които е минало, за да се вникне в скрития смисъл и задачи на сегашната и на бъдещите епохи. Затова в петата и шестата лекция той описва планетната еволюция, изразена символно в Откровението. Човечеството минава за изграждането си през три планети – старите Сатурн, Слънце и Луна. Като „човечество“ на древния Сатурн работят, а безспорно изграждат и нас, Архаите, Духовете на Личността, Началата; на древното Слънце работят Архангелите, Духовете на Огъня; и на древната Луна – Ангелите, Синовете на Живота или Духовете на Здрача. Еволюцията на Земята от минерала и растението до съвършенството на човека също е съпроводена със сътрудничеството на същества от различни йерархии, имали друга еволюция. Те, разбира се, могат да имат своята святост, но не и нашия опит. Според Щайнер на всяка от древните планети е имало по седем категории същества, минали през своята „човешка“ степен на развитие, а на Земята до появата на човека – още три. Всички те, двадесет и четири на брой, сътрудничат на еволюцията на човека и са представени в Откровението чрез символа на двадесет и четирите старци пред трона на Бога:

  • Около престола пък имаше двайсет и четири престола; а на престолите видях седнали двайсет и четири старци, облечени с бели дрехи, и на главите си имаха златни венци (Откр. 4:4).

Щайнер ги нарича управители или регулатори на мировото време. Чрез тях е дадена идеята за Манвантарата, която осъществява живота на нашата планета и нейния край със смяната на Небе и Земя, за да мине в своя покой – Пралайя.

Във втората си лекция Щайнер се спира върху четирите животни, които са около престола на Бога:

  • …първото животно приличаше на лъв, второто животно – на теле, третото животно имаше лице като на човек, а четвъртото животно приличаше на хвърчащ орел (Откр. 4:7).

Това са образи-символи, а също и принципи-сили в алхимията и астрологията, които могат да бъдат и сигнален знак. Всяко от четирите животни е придружено с един елемент и с една сила. Горе е орелът, съчетан с азот и въздух; долу – бикът, със сол и земя; вляво – лъвът, със сяра и огън, и вдясно – човек, с живак и вода. Тези, които разбират от тайната на съчетанието на човешкия образ и неговото присъствие в което и да е от нашите полета, ще видят как тези елементи определят битието ни. И неслучайно Христос казва: Вие сте солта на земята – когато солта обезсолее, каква е стойността `и! А какво е солта – приложността на Учението на земята! А свещеният бик, свещеното семе го има в старите религии – и в зороастризма, и в египетската и гръцката митологии. Намираме го и в зодиакалните знаци. Нищо не е вън от размерността да се символизира, а също така всичко е във възможността да бъде интерпретирано. Само че посветеността дава знанието! Това прави Рудолф Щайнер с прозрение. Със скалата, която оставя на човечеството, той иска да събуди знание за тайното – защото енигмата, знанието е у нас! Всяко от четирите животни, отричайки се, се подчертава, и всяко е толкова нужно – колкото и да изглежда себеотричащо се. И вижте неутрализацията или пък валентността им! Но едно е ясно – орелът не може без въздух, човекът – без вода, бикът – без земя и лъвът – без огнената си сила.

Четирите животни са символи и на основните групови души, през които човешкото съзнание минава. Така може да се разчете тайната, вложена в сетивните образи на една невидима реалност. Четирите животни свидетелстват „как тези четири групови души се формират и отделят от общото божествено-човешко същество, което слиза надолу“.[7] Те предшестват човешката душевност, събрала от всяка една от преминалите планети космичност, за да бъде същност от Космичността. Колко вярна е мисълта на древните, че ние сме микрокосмос! И чак когато станем макрокосмос, ще сме владетели на света – онова вездесъщие, което е Вседържител, Пантократор, държащ в ръцете си земното кълбо. Ето това може да се намери като състояние на съзнанието ни в една степен на посвещенията, които Рудолф Щайнер разчертава върху нашата душевност. Ние не можем да се съгласим с Джон Лок, че се раждаме „tabula rasa“! Той е голям философ, но нищо вярно няма в това, че се раждаме със съзнание като чиста дъска. Не, ние носим много независимо дали признаваме, или не закона за прераждането.

Битието на човека не е обусловено само от нашата планета и не е само в този „кожух“. Адам трябва да се разбере като цялост – на планетата ни се раждат духовни вълни, които се осъществяват. Когато упрекват Христос, че е толкова млад, а казва, че е преди Авраама, Той разкрива една велика тайна – че е взел участие при Сътворението на света. Това е истината – всеки от нас е преди човека, защото Бог Отец ни сътворява от вече сътвореното. Светът съществува в човешката плът със своята клетъчност и едва след това Бог дава на човека Дихание. Ето защо има съвпадение в астрологичните ни данни – защото сме частица от общото битие, от една космогония. Човек може да не е стигнал своето съвършенство, но има правото да бъде бог в развитие!

В Атлантида, в четвъртата коренна раса, според Щайнер, човек е бил едно същество, свързано все още с групова душа (символизирана с лъва, телеца, човека, орела). При атлантите нашето присъствие на Земята не е било така реално, както присъствието ни в отвъдното. Затова Ной (който е преходът) пие вино, виждат се неговите голотии, покрити от синовете му. Безспорно потопът на Атлантида, който бележи началото на петата коренна раса, следпотопно не създава съвършени чеда, защото еволюцията не се къса. Ама Бог до такава степен се бил разгневил на човечеството, че решил да го унищожи – не, еволюцията върви! Именно след като Ной взема своята упойка (виното), стъпва като съзнание на земята. И тогава започва неговото освобождаване от груповата душа. Индивидуалността започва с едно съзнание за егоцентризъм. Този велик егоцентризъм обаче е опасен, когато стане егоизъм.

Петата група от души, които трябва да дойдат, това е петата коренна раса, заместила атлантската. Те са обречени да дадат една нова култура, простираща се от потопа на Атлантида, от нейната гибел, до т. нар. война на всички срещу всички. Петата коренна раса според Щайнер символно е представена в глава 1 на Откровението от следния образ:

  • 13. а сред седемте светилника едного, подобен на Син Човеческий, облечен в дълга до нозете дреха и препасан до гърдите със златен пояс;
  • 14. главата и космите Му бяха бели като бяла вълна, като сняг, и очите Му като огнен пламък;
  • 15. нозете Му – подобни на лъскава мед, като в пещ нажежени, и гласът Му – като шум от много води;
  • 16. Той държеше в дясната Си ръка седем звезди, а от устата Му излизаше двуостър меч; лицето Му сияеше, както слънце сияе в силата си.

В третата си лекция Щайнер говори за огромното съкровище от духовни сили, които са били хвърлени с цел да се създадат материални условия за съществуването на човека в петата коренна раса. Но тази материална култура според Щайнер допринася твърде малко за духовната, защото човечеството потъва дълбоко в материята. И поради това трябва една нова пулсация – Любовта, да смени движението на духовните сили.

Във всички окултни системи се твърди, че явяването на Учителите или на новите Учения не е едноактно, както официалното схващане го приема. Те се повтарят, за да има еволюция и да не се учудваме като Щайнер как може християнството да не е отделило място на закона за прераждането... Просто човечеството трябва да сменя пулса си.

Когато Щайнер говори за войната на всички против всички като край на петата раса, мисля, че този аналог води началото си от Атлантида, където има конфликт при свършването на живота на един континент. Това напомня до известна степен и на двубоя в т. нар. Гигантомахия, когато титаните започват борбата срещу боговете, водени от един по-млад бог – Зевс (спасен с измама от неговата майка от баща му Кронос). Наподобява и на великата война, която сега става и в земното, и в извънземното ни поле – битката между Дух и Материя, между светлите и тъмните сили. Това е едно битие, и то ще се повтаря в историята на духовните и културните раси, тъй като планетата ще трябва да осъществи цялостен живот в една Манвантара. Земята не може да няма своите гърчове особено когато Логосът `и дава духовни сили. Но когато много от тях са пулсирани и малко са усвоени, безспорно става един поврат в прецизността на вложеното. Така например от великите посветени се е искало да внесат предимно над Европа повече мисловна енергия, отколкото астрална или чисто духовна, за да може пробудата на интелекта да изиграе своята роля в петата раса и внасяйки го в усетност за приемане на света, да се направи промяната. Човек, извървял известни еволюционни етапи, освободен вече от своето атлантско съществуване, е трябвало да извърши велика борба, за да започне новата си ера. Така във войната на всички срещу всички ще вземат участие и Великите учители, които за дадени моменти еманират енергия, а някои от тях и водителстват. Особено когато се създават съответните лъчи на Еволюцията, чрез които се подготвя духовността на човека за преходи.

Рудолф Щайнер подробно анализира в третата си лекция седемте култури или седемте подраси на нашата пета коренна раса. Той счита, че посланията към седемте църкви са характеристики на тези култури, като указва какво трябва да остане от всяка предишна епоха като духовно наследие и какво трябва да бъде променено.

Например за първата, Ефеската църква, се казва в глава 2:

  • 1. На ангела на ефеската църква напиши: тъй казва Оня, Който държи седемте звезди в десницата Си, Който ходи посред седемте златни светилника:
  • 2. зная делата ти, труда ти и търпението ти, и че не можеш да търпиш лошите; зная, че си изпитал ония, които наричат себе си апостоли, а не са, и си ги намерил лъжци;
  • 3. че си претърпял и имаш търпение, че за името Ми си се трудил и не си се уморил.
  • 4. Но имам нещо против тебе, задето остави първата си любов.

Щайнер твърди, че това не са обръщения към християнски църкви, защото когато Иоан пише своето Откровение, те още не са били основани (макар че в Ефес Дева Мария прекарва в малка общност последните си дни). Но има нещо друго, което Щайнер иска да внуши – там е големият храм на Диана, огнище на посвещения и духовни енергии едно от Седемте чудеса на света. (Неговият подпалвач Херострат остава като нарицателно в историята на човечеството.) Щайнер счита като характерно за първата индийска епоха, пълната незаинтересованост към материалния живот. Любовта, която тази култура трябваше да има, е разбирането на материята като поле, в което да се вложат божествените сили – но такава любов е изоставена.

Символ на нашата, петата, подраса е Сардийската църква, описана в глава 3:

  • 1. И на ангела на сардийската църква напиши: тъй казва Оня, Който има седемте духове Божии и седемте звезди: зная твоите дела; носиш име, че си жив, а си мъртъв.

Когато тълкува това послание, Щайнер обяснява, че седемте духове са телата, които имаме: четири тела в нашата физическа възможност за усвояване – физическо, етерно, астрално и Аз, и другите три – Манас, Будхи и Атма, които организират духовността. От стария Сатурн е взета подквасата, топлината, от която започва изграждането на физическото ни тяло; в старото Слънце е сложено началото на етерното ни тяло; на старата Луна – обиталище на нашия пътуващ дух, е сложено началото на астрала ни. (И оттук може да се даде обяснение за т. нар. лунатици, които изпитват влиянието `и при пълнолуние.) На Земята е формиран вече Азът, Адамовият принцип. В Четвъртата раса на земното си поселение човекът е вече азов. Така седемте му тела ще се отработват постепенно до най-фината си субстанция и ще се освободят от старото царство на Луната и Слънцето. Седемте звезди са седемте планетни въплъщения на Земята – древните Сатурн, Слънце и Луна, самата тя и бъдещите Юпитер, Венера и Вулкан.

В четвъртата си лекция Щайнер разкрива тайните на епохите след войната на всички срещу всички, описани в Книгата на Живота. Какво значи това? В Библията под „Книга“ се разбира потеклото на Авраамовите чеда; в Новозаветието – това е потеклото на Иисус Христос. Счита се, че в Книгата на Живота са записани душите на хората съответно с белег да бъдат или да не бъдат спасени. (И може би точно затова евреите говорят за „Бог на Авраама“, „Бог на нашите отци“ – слагат си белега на божествеността като изходност на тяхното потекло.) В такъв смисъл можем да кажем, че Книгата на Живота е скрижалът, на който са вписани всички наши осъществени духовности – щом ще бъде Книга, по която ще бъде съден човекът! Тя е, която открива, че сме били вписани и че следователно сме родени от Самото Божество.

В нея се крие тайната, която е запечатана със седем печата и никой не смее да ги отвори – четирите коренни раси и родови души (символизирани с четирите животни) не смеят да ги отворят; двадесет и четирите старци благославят, но и те не смеят! Само Агнецът посяга! Защото започва еволюцията на Духа – една нова култура влиза в света; ново небе и нова земя ще има! Агнецът свидетелства за най-мирната жертва, която човек поднася на света – кротостта и смирението, сложени в изпълнение. И затова, когато се пита кой ще поеме отговорност да счупи печатите от Книгата на Живота, за да се създаде предпоставката за нова култура, никой освен Агнецът не дръзва:

  • Той дойде и взе книгата от десницата на Оногова, Който седеше на престола.
  • И когато взе книгата, четирите животни и двайсет и четирите старци паднаха пред Агнеца, държейки всеки от тях гусли и златни чаши, пълни с тамян, които са молитвите на светиите;
  • и пееха нова песен, думайки: достоен си да вземеш книгата и да снемеш печатите `и, защото Ти бе заклан и със Своята кръв ни изкупи за Бога от всяко коляно и език, народ и племе.[8]

Идеята за промяната се символизира в Откровението с коня. В окултните учения е казано, че конят е един от лъчите, през които минава човекът в еволюцията. В историята на духовното ни развитие най-напред е кентавърът – възправящият се интелект, който със своя лъч на ума е послужил за прехода. Кентавърът е борбата между животното и интелекта в човека. Този двубой до Духовната вълна на Любовта е вече отминал, защото Любовта е над интелигентността.

В Апокалипсиса се явяват бял, риж, вран и сив кон. Четири цвята, четири различни култури:

  • И видях, и ето бял кон, и на него ездач с лък; и даден му бе венец, и той излезе като победител, за да победи (Откр. 6:2).

Белият кон символизира духовното знание, посветеността – той носи светлината на човечеството. След това идват рижият кон, който отнема мира; враният кон, който държи везните; сивият кон, който носи смъртта.

Когато Агнецът снема петия печат, Иоан казва: „видях под жертвеника душите на закланите за словото Божие“ и чува негодувание от тяхна страна: „докога, Владико Светий и Истинний, не ще съдиш и не ще отмъстяваш за нашата кръв на ония, които живеят на земята? И всекиму от тях се дадоха бели дрехи, и им се каза да починат още малко време, докле се допълни броят на съслужителите и братята им, които ще бъдат убити, както и те.“[9] Това са онези, които ще одухотворят Земята, понеже само те са разбрали смисъла на земната еволюция.

Когато се снема шестият печат, цялата земя е в земетръс, „Слънцето стана черно, като струнено вретище, и месечината стана като кръв...“ (Откр. 6:12). Това са външните образи, заради които много често тълкувателите на Откровението, когато забележат някъде големи земетръси или войни, веднага определят: „Настъпи времето на Апокалипсиса.“

Потопът, описан в Библията, не е единственият. (Зевс също се възмущава от това, че човек е станал като говедо и иска да го унищожи.) Но Христос много добре казва: О, народе неверний, все знамения и чудеса чакаш... Не е нужно човек да бъде пророк, всеки с проницание и наблюдателност знае, че ще има земетръси, войни, бедствия. Това не е знак, по който може да се отбележи кога ще дойде краят на света. Защото, както казахме, има още йерархии в еволюцията.

Когато Агнецът снема седмия печат, настъпва тишина на небето. Тогава седем ангели стоят при Бога със седем тръби – символ на седмата коренна раса със седемте `и подраси. Докато в шестата раса е показано, че вътрешният свят на човека ще се отпечатва на лицето му, то в седмата мислите ще се проектират, ще звучат в пространството.

Ние с условност може да приемем, че в Небесата ще се води големият двубой между добрите и злите, между духовните и недуховните (вж. Откр. 12:7-9). Тази теза не е вярна в цялост, защото злото е едно нееволюирало добро. И ако направим големия синор на непроходимостта, за да останат вън от Бога тези, които са „зли“, ще се върнем към мирогледа на Зороастър: добро и зло (въпреки че в ядката на това учение стои преходността на злото, защото на бог Ариман е дадено ограничено време, а на Ахура Мазда – неограничено). В гл. 20:7-9 на Апокалипсиса пише, че двубоят между духовните и недуховните сили трябва да привърши във висшия свят и едва след това ще стане поселението в новия Ерусалим.

Една от големите тайни, поднесени от Иоан в Откровението, е идеята за Антихриста, за звяра. Изрично е казано: „Тук е мъдростта“ (Откр. 13:18). Ще отбележим, първо, че има две формули, вложени в понятието Антихрист. Още в началните векове на християнството тези, които не приемат, че Иисус Христос като Син Божий е възкръснал и че е втората ипостас на Бога, са били наричани от апостолите, учениците и последователите антихристи. Втората формула за Антихриста е дадена в Откровението в тенденцията за Второто пришествие. И Христос на няколко места предупреждава: Мнозина ще кажат – аз съм Христос – и ще правят големи чудеса, но вие не вярвайте!

А приемането на идеята пък, че след Иоан Кръстител пророци няма да има, означава, че трябва да отречем всички ясновидци, които се явяват в тези две хиляди години. Така не признаваме възможностите на вложената в човека духовност, която в скалата на развитието си чрез събудения Кундалини има правото (ако посветеността и чистотата са достатъчни) на ясновидство, яснослушане и на други от т. нар. паранормални явления.

Много често пък официалната църква нарича формациите, каквито са адвентумите, както и техните изповедници – антихристи.

  • С антихрист ние не можем да бележим поведението на личност или формация, а трябва да разберем в кой етап от материята усвоеното не е още осенено и не е съхранило Христовото срещу нееволюиралото.

В единайсетата лекция Щайнер обяснява, че не 666 е числото на звяра, а 6, 6, 6. Това е определена степен в еволюцията на човека. Първо – той преминава (като съзнание) през седем степени на формата: висш девакан, нисш девакан, астрална, физическа, астрална, нисш девакан, висш девакан, т.е. това са инволюционният и еволюционният периоди. Второ – човек минава през седем коренни раси (епохи): полярна, хиперборейска, лемурийска, атлантска, нашата пета епоха – на седемте църкви, шестата – на седемте печата, и седмата – на седемте тръби. И трето: във всяка от тези раси има по седем подраси (култури). Следователно числото на звяра, което е „число на човек“ (Откр. 13:18), означава изминали шест степени на формата, шест епохи и шест култури (от Седмата коренна раса). За Щайнер числото 6 – единично, двойно или тройно, има лош аспект към човечеството. Но в шестицата е вложен кълнът на развитието, 6 е посаденото зърно. То не може да не бъде в тревожна борба за онова, което го храни, за онова, което му дава въздух. Конфликтът ни освобождава от идеята на звероподобието. Това е естественият импулс, когато материалните сили започват да подбуждат дремещата човешка душа. И не числото, човекът е, който може да упражнява влияние и да променя – защото е същност! Една стихия уплаши учениците на Христос, към същата стихия Той протегна ръка и тя се укроти! Това е човекът, който е посветен! Отдавна мина времето на стихийните богове. И затова казвам: да не се връщаме да събираме трохите на миналото! Не само като дързост, а като просветление. И ако Рудолф Щайнер дава на човечеството нещо, това е една лампа на просветлението!

 

Антропософията е духовно иманярство!

 

[2] Щайнер, Р. Апокалипсисът на Иоан. Антр. Изд. „Д. Даскалов“, Ст. 3.

[3] Автор на „Evangelium aeternum“ (1202 г.)

[4] Пак там, с. 282-283

[5] Пак там, с. 45.

[6] Пак там, с. 59.

[7] Пак там, с. 65.

[8] Откр. 5:7-9

[9] Откр. 6:9-11

 

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993