Зареждам...
Лъчът на делотворството

Лъчът на Делотворството

Ora et labora!

Нека нямаме скъперничество към сърцата и душите си, за да им дадем право да си вземат от всичко, каквото Бог ни е дал – от изобилието, с което ни храни Вечността.

Седемте лъча на цивилизацията и културата, които сътрудничат на Всевишата воля и осъществяват йерархията на съвършенството на човека като бог в развитие, дават своята енергия, за да оформим не само мироглед, но и поведението си на служение. Не цел, а служение – целта се изживява, тя се осъществява, а служението е дългият път за единство с Отца!

Седмият лъч – лъчът на дейността, аз наричам Лъч на делотворството. Според тибетския астролог и махатма Дуал Кхул това е Лъчът на Реда или на Церемониалната Магия.[1] Не мога да приема тази теза, защото редът е воля на Сътворението, а отклонението е поведение на изпълнителя.

По принцип няма безредност, а колкото и да изглежда хаотичен, човекът и в обикновеното си битие, и в гениалността си има ред. (Неврастеникът е едно нарушение.) Следователно не може да се говори за лъч на реда – по-скоро изпълнителят търси ред.

Лъчът на делотворството няма специфичен, личностен образец, както е при Лъча на изкуството с поредицата си от поети, художници, композитори, актьори; при Лъча на философията, където отделни личности раждат концепции с метафизика и приложност; или при Лъча на религията, в който един благословен Син или посветен дава на верующите олтар и обредно служение. В Лъча на делотворството не може да се каже, че определени личности го характеризират. Този лъч е във всекиго – белязан или не, поет или религиозен молител, обикновен или гениален – всеки го носи!

„Ora et labora!“ (Моли се и работи!) е стара римска поговорка, която не само най-добре изразява същината на духовното и приложното, но и събира всичко, дадено от този лъч на света, в едно велико съчетание. Нищо не можем да започнем без вътрешната потреба на смирение и чувство на благодарност. Този лъч изгражда първом една нравствена градация с предпоставка за свобода от минало!

„Ora et labora“ е в хармонична цялост и с мисълта на Христос, Който изпълнява дълг към Сътворението: Аз работя това, което работи Отец Ми. И Той даде Своя енергия в този Лъч. Но Мировите духовни вълни не сътрудничат на отделни Лъчи. Например Лъчът на изкуствата се води от Серапис, Лъчът на религията – от Кутхуми. Тези посветени обаче са представители не на духовните вълни, а на лъчите, които обновяват и градят цивилизацията, съвършенството, културата и направляват богоосъществяването на човека. Мировите духовни вълни, носени от Големите Учители, са за всички лъчи, а всеки лъч е у нас.

Как започва Лъчът на делотворството? От нас ли или е вложена даденост от Бог-Отец, Сътворителя? В Свещената книга идеята за Сътворението на света започва с Fiat lux! (Да бъде светлина!) Това е първият импулс, който слага началото на Лъча на делотворството, а онова, което дава основание на човека да стане като боговете, е: Да го сътворим по наш образ и наше подобие! Създават му се съблазни, въвеждат го в грях, осъждат го, изпращат го на заточение на земята. И все пак той сътворява свят – сее, плоди, усвоява изкуство, става поет, композитор, архитект; ражда идеи и иска да ги реализира; създава трон, за да ръководи, и олтар, за да прави моление. Така с делотворството започва светът, с него човек се осъществява, като преди да направи нещо с ръцете си, ражда го с ума си. Всеки за себе си е един лъч на сътворението.

Малко или много, всеки от нас може да изгради сътворение, като каже „Fiat lux!“ на собственото си съзнание. Човек трябва да се помоли за собствения си дом: „Дай ми дете, нека тази утроба да роди; нека тази нива бъде плодна, за да я жъна; нека това дърво да се налее с плодове, за да ги бера!“ За поета, за философа има отделен лъч и не всеки може веднага да стане поет или философ, но всеки прави една неосъзната безмълвна молитва и със сърце и мисъл, с воля и ръце сътворява.

Лъчът на делотворството, изхождайки от Отца, ни показва Неговия лик в света, в който човек има правото не само да сътворява, но и да ражда! Във великата тайна на Божествеността, в Светата Троица Единосъщна на християнството само за Бог Син е казано, че е роден – човекът е сътворен. Ето голямата енигма в делотворността! Волята на Всемирността е създала образ и подобие на Бога с правото да ражда себеподобие! Това е най-съвършената божественост в човека! И съвсем основателно можем да кажем, че човекът е бог в развитие.

Иди, плоди се, овладявай земята, бъди господар над океани, над планини, над всяка жива душа! – пращат го на труд. В Рая Адам няма олтар на моление. Ще каже накой – той е нямал и „прегрешението“, за да си прави олтар, но имал ли е какво друго да прави? Идеята за прегрешението всъщност е първата му трудова крачка – да посегне с ръка да вземе плод. Това му създава идея за знание, доктрина за развитие, полюсност за изграждане: добро-зло!

Така „Fiat lux“ е „Да бъде живот“, който ще трябва да се претворява, да се изгражда. Това трябва да изпълняват лъчите: Лъчът на администрацията – да ражда идеи за човека и обществото; Лъчът на религията – да гради олтар за моление и образ за поклонение; Лъчът на науката – да извършва експеримент на познанието и да пробужда вътрешно зрение. „Fiat lux“ като сияние дава своите седем лъча, осенява седем планети, гради седем тела и извиква седем ангели на служение – създава ритмиката на седмицата!

Ето как се е тръгва от единството към творчество, от подобието, което всеки носи, към лично поведение, което създава йерархия на обожествяване. Явяват се седемте коренни раси с по седем свои подкоренни раси с доминанта на даден лъч. И Адам става тайната на Сътворението, чрез която светът е започнал. Безспорно тезата на религията, че светът е сътворен преди около пет хиляди и петстотин години не отговаря на действителността, но ако се приеме, че петата коренна раса излиза преди около пет хиляди и петстотин години, в това вече има и логика, и научна доказуемост, прозрение на профетите и верска сила.

Големият спор за далновидността, за вътрешното виждане е какво носим, кое е началото? Някои мислители поставят Лъча на делотворството дори преди Лъча на лъчите – Твореца. Например Гьоте ще каже:

  • „В началото бе Словото!“ Прочитам
  • и спъвам се. Кой би помогнал тук?
  • Но Словото тъй много не почитам
  • и ще го преведа по начин друг,
  • ако духът докрай ме просветли.
  • „В началото бе Мисълта!“ - веднага
  • дълбоко този пръв ред обмисли,
  • не бива твоето перо да бяга!
  • От Мисълта ли всичко се създава?
  • „В началото бе Силата!“ - едва
  • написвам, нещо ме предупреждава
  • да не остана също при това.
  • Помага ми духът. Дочух съвет.
  • „В началото бе Делото!“ е мой пръв ред.[2]

Антитезата на Фауст – В началото бе делото!“, относно идеята за Сътворението е в пълен противовес с цялата теология – и на християнството, и на митологиите. Гьоте е в редиците на естествофилософите, затова говори за две души, а и ще каже:

  • И жалък пес даже не би тъй живял,
  • затова на магията съм се отдал.[1]

Ето кога се отива до магията, която също е форма на делотворство! В своя стадий на развитие като еволюционност човекът не е могъл поради липса на съвършенство да постигне една отговорна будност към Божеството в себе си и затова прави една кръстословица между словото, материята и паранормалното. Така се явява идеята за магията, която в първичните светове на човека е упражнявана за по-реален контакт със собствената му вътрешна същност. Изградената по-късно мисловна субстанция препречва вътрешното духовно знание. Милиони години човекът е трябвало да отработва материя, за да възприема по-фините лъчи. А междинният свят – този между будност и овладяна материя, е светът на магията. И тя съвсем не е била като през по-късните векове, когато, пробила завесата на мисълта, спекулативно е ползвана, разделена на черна и бяла. Тогава, когато мисловността не е можела още да разграничава, магията като енергия е ползвана и е била и най-добрият лекар. След това тя вече си слага веригата на злосторството.

И до днес в южноафриканските страни има официални лечебни институти на магичността, които сътрудничат на науката. Там за магията има два полюса – положителен, т. нар. лечителен („нганга“), който лекува и гони злите духове, и отрицателен – на злосторството („ндоки“), с който се врачува и се извикват зли сили за нещастие над другиго. Това безспорно свидетелства, че не само умът е знаещ, особено когато духовното прозрение още не е било спънато от неговата завеса. Дори при наличието на силно изразената мисловна интелектуалност на  еврейския народ там има една доминанта на профета – пророка. Пророчеството е победа на духовната йерархия – на Духа над мисълта! А евреите са вълшебници в мисълта! Знаем колко блестящи произведения и колко мъдрости са оставят в Светата Библия. Не говоря за историческите им книги, нито за безнравственото им поведение, а за мъдростта на Иисус, син Сирахов, за мъдростта на Соломон, за псалмите, в които наистина има достижения. Но тази голяма интелектуалност е хранена от осенение, което не е магия. Профетът е и изумително интелектуален, и в същото време пророк с прозрение, а не с магична сила.

И така тези сили съществуват, но приложението им е проблем на развитие и етика, които вековете отработват. И няма нищо неморално да се употреби една сила, за която липсва обяснение, при условие че се вършат благородни дела. Дори и най-хубавата енергия може да бъде употребена в отрицателна посока. Свидетели сме, че атомната енергия, която е богато битие на човечеството, в откровението дадено му от света, бе употребена злосторно. Следователно, когато говорим за енергии, ще трябва ясно да съзнаваме етичната стойност и правото на приложение като вложена възможност за развитие. Тогава ще разберем защо дадени сили в съответни моменти са упражнени в отрицателен аспект.

Войната според нашите морални схващания е чудовищна, но когато трябва да се разграничи стадното от организираното, инициативността събужда това, което сега наричаме гибелно. Налице е историческа необходимост от откривателство, както и съхранение на онова, което ще се развива. Затова се явява нуждата от подслон, изобретява се защитна стена и дом. Кое съхраняваме, кое е необходимото у нас? Разбира се, всяко нещо е една необходимост. Защо трябва да съхраним например кръвта? Защото тя е реална дан за утвърждаване на Азовото начало, което има право на изграждане и свобода от това, което наричаме кентавър или минотавър. Можете ли да си представите каква борба е водил човекът-полуживотно и животното-получовек? И кой трябва да изгражда нашето тяло; кой трябва да освободи главата ни от тялото на коня или човешкото тяло от биковата глава? Азът, кръвта! А кой ще трябва да пулсира това? Вярата! И за да се осъществи победата на кръвта, ще трябва да дойде речта. Иначе как кентавърът с човешката  глава ще изрази болките на конското си тяло и как без да употреби думи, ще нихилира коня в себе си? Ето идеята за Словото! Словото от слънчевата ни същност, Словото идващо и от Отца с всичката енергия, която може да се трансформира и да ни освободи (фигуративно казано, разбира се) от коня у нас; Словото, което след векове ще каже: Моят Отец работи и Аз работя; Аз се освобождавам, Аз проливам кръвта Си!

Това е работата на Духа върху материята, а тя трябва да изрази Неговото съвършенство. Така Христос в Своето слово казва как Лъчът на делотворството ни храни. Този, Който е водач на предаността, в смирението Си осъществява това, което после цялата Негова религия дава – преданост за Разпятие, двубой между Дух и материя.

  • Двубоят между Дух и материя е пулсация на Лъча на делотворството, но не за да бъде отричана материята, а одухотворявана.

 „...идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина, и Светаго Духа!“ (Мат. 28:19). Идете! Всеки е в седмия лъч. Ще отиде да си пожъне нивата, защото молитвата и работата му дават насъщността. И там, в седмия лъч, е великата енергия, там е просветлението, ограмотяването, защото никой не може да жъне с обратното на сърпа.

Безспорно трябва да има ред, за да се чака обилна жътва. След като в хилядилетията се освободим чрез Аза от кентавъра, идва Голготският път, пролива се кръв, за да се основе Църква. Кръвта става необходимост, за да се роди друго съзнание, защото Църквата е вътрешно битие – съзнание за Дух и борба с материя. Това не може друг лъч да го прави, освен този на делотвореца. Църквата като институция, като реална дан на една воля дава живот на Божественото слово. Но църква е и нашето тяло, нашето битие и то има величавостта, която всички лъчи слагат в него. И затова апостол Павел казва, че Църквата е стълб и крепило на Истината. А друг е рекъл: „Затвори Истината в сърцето си, нека говорят делата, науката и вярата.“ Истината е последният дом на човека-богопътник преди Свободата за Единство!

В тази църква под действието на всеки лъч е изграждан и морал като е идея за самоспасение. На човека лежи една тегоба (внесена му, разбира се, пак от човек, но облякъл я в дрехата на Божия воля) – че той е грешен. Всъщност трябва познание – в такъв смисъл си изграждаме морал и идея за спасение. Това спасение ще дойде чрез самоспасението, чрез личното дело – дело на Месия и на мисия. И всеки трябва да определи дали е дошъл за развитие, или за месианство, за да не сбърка пътищата. Самоспасението може да бъде дело на собствени усилия – усвоеното и вложеното; то може да бъде дело и на свръхземни сили, които в зависимост от неговата йерархическа стълба, му дават осенение, будност, увереност. Но духовната благодат много често се употребява не за себеспасение, а за себевъзнаграждение.

Безспорно има и взаимодействие в идеята за спасение – тогава когато личното дело е осенено. Това е изработено във вековете чрез ритуала и тайнството. Ритуалът, който отивате да извършите, и тайнството, което е благодат на свръхестественото, са в едно съчетание. Ето взаимодействието на личната пътека за спасение и свръхземната сила, която е пазител. Това най-добре е изразено в евхаристията – светото причастие, където има едно велико тайнство на преобретение на земните дарове: хляб и вино в Божественото тяло и кръв Господня. Ритуал и тайнство! Това трябва да извършваме не само в църквата, но и в себе си, защото всеки от нас, без да е жрец, без да е хиротонисан, има право на олтарно моление и на лъжичка причастие. Ритуалът е една приложена мисъл, а тайнството го освещава – то е духовна причастност, която работи и променя нашия астрален, мисловен и духовен свят. Хората са цялостни, но йерархически се различават и духовно осъществяват чрез развитието си Божествената си цялост. Ето защо човек започва да усвоява материалния свят и посредством него да се обслужва, за да разработи органи, които могат да възприемат духовните лъчения и менталните идеи. Според Платон идейният свят предшества, а Плотин предсказва пулсацията от Син Божий да станете Бог, а от Бог – Баща на боговете! Тази схема на развитие ще се осъществи чрез нашата материална субстанция, чрез събуждането на възприемащите у нас органи – антени на духовните пулсации, защото мозъкът не ражда! Но когато той приема лъчите, т.е. когато върху него се изливат известни духовни сили, те го мотивират в развитието му. Следователно не мозъкът е „мислещата материя“, а една друга субстанция – менталната, която може да приема идеи от светове у нас и над нас.

Митологичната еладска култура ни е оставила изумителна тайна – Вулкан, бог на огъня, задвижва своите огнени мехове не с друга сила, а с мисъл! Това човечеството още не е постигнало. Сега има материализирана мисъл в роботите – едно голямо достижение в този лъч, но Вулкан ни оставя повелята на мисълта, която задвижва меховете! Това са завещани тайни, за тях има още да се работи...

Човечеството чрез Лъча на делотворството постепенно ще стигне до двигателната сила на мисълта. Ние сега я виждаме изразена в наука – чрез нея надвихме земното притегляне; чрез нея осъществихме вълшебното килимче и в хилядолетната работа не само си „пришихме криле“, а отидохме дори на гости на Луната. Икар ни даде един голям урок – събудена далновидност и експерименталност; родена идея и приложна възможност. Смешен е, че залепи крилата си за снагата чрез восък, но важна е идеята да имаме крила! Първо раждаме идея за една нова обзорност; второ – правим си криле; трето – извършваме експеримент. Сполучлив или не – това няма значение. Ако не сме предвидили Слънцето, ще паднем, но това е идеята за жертва в името на Слънцето! Всяко дете пада и след това отново тича. Значимото е, че е решило да тръгне – родила се е идеята да се проходи, да се работи върху нещо!

Идеята да се твори – това е великото в Лъча на делотворството! Да паднеш, но в устрема си към Слънцето! Велики личности раждат идеи и правят опити да ги осъществяват, макар и да падат – хероизмът на Херкулес, на Тезей, на Одисей... Къде е сега нашият Херкулес, къде е Тезей, за да убием кентавъра в себе си; къде е Орфей, за да укроти змиите у нас? Ето колко приложни неща оставят световете на идеите. Но не били още осъществени... Та нали отидохме и на Луната, гостувахме на Селена – онази пленница на поетите и господарка на ражданията и умиранията, която освобождава души и тела!

Цялата космичност е в ръцете на Всемирния разум, Който със Своите седем лъча дава достиженията: волята за трон и жезъл, т.е. за държава; идеята за олтар – за моления, огньове и жертвоприноси (Авраам ще заведе сина си); идеята да се търси безсмъртие (Орфей ще слезе в Адиса, за да изведе Евридика). Така че всеки лъч гради – Лъчът на Юпитер, на Аполон, на Афродита, Лъчът на Вулкан. А Вулкан е и художник – по-богата пъстрота от багри и по-голама тънкост в изкуството от тази върху щита на Ахил никой не е направил. (Само Пенчо Славейков, описвайки тавана в къщата на свещеника, говори с подобна пълнота.)

Всичко това е у нас – и Арес, Афродита, и Аполон, и Вулкан! Ние сме Вселената! У нас са Орфей и Евридика, у нас са Голготският път и причастната чаша. Ние сме всичко и Този, Който рече „Fiat lux“, чака! Стани, момиче! Излез, Лазаре! Лъчът на делотворството работи върху промяната на нашата субстанциалност – все по-съвършена и все по-овладяна става плътта ни.

Така се раждат идеи, които вземат храна от Духа, за да бъдат осъществени в света на материята. Създава се наслада или страдание, за да има събудено чувство за отговорност чрез закона за кармата; дава се идеята за Единство, за да родим в себе си търсенето чрез най-съвършената будност, наречена екстаза. В идеята за търсене на съвършенство са давани пътища, чрез които човечеството се изгражда: науките за добродетелите, заповедите – правни или религиозни... Ето какво се казва в „Пътят на Бодхисатва“:

  • Както огънят, запалван при кремацията
  • в края на живота на човек,
  • Пробуденият Ум за миг унищожава
  • всички големи грехове.[4]

Това е вложената надежност в пулсацията на пробудения ум – идеята за Буда, за Просветления.

  • Безкрайната полза от Пробудения Ум е била поверена
  • от мъдрия Майтрея на неговия ученик Норсан.[5]

Хилядолетията дават стъпала за развитие. И ако някой прекоси пътя на пробудността, това води не само до лична, а и до всемирна беда.

  • А случи ли се някому поне веднъж
  • да пречи на благодеянията на Бодхисатвите,
  • той все ще се преражда с лоша карма,
  • понеже животът на всички същества ще се влоши.[6]

Тук е идеята за личната отговорност пред Всемирното битие. В „Агни Йога“ пък е казано, че и капка от империла на мисловното отрицание създава тегота над цялото човечеството. Следователно всеки носи отговорност за битието на всеки друг! И тогава се вижда дълбокият смисъл на Христовото Обичай врага си!, защото в противен случай ти усложняваш световната карма, внасяш злина в общочовешкото развитие за съвършенство. Човек е съставка на живия живот и е необходимо да събуди отговорност. Всичко е следствие от някакви фактори, които на свой ред се ръководят от други, т.е. нищо не действа самостоятелно. След като сме разбрали това, не бива да се сърдим и гневим на феномените, които са не само чужди, но и наши явления. Няма място за гняв, когато трябва да се носи отговорност!

  • Лъчът на делотворството е Лъч на отговорността, защото той материализира.

Ако сте направили криво огледало, криви ще изглеждате в него. Христос предупреждава, че този, който слага ръката си на ралото, не бива да се обръща назад, защото браздата му ще лъкатуши. Криво огледало – крив образ, крива ръка – крива бразда! Великата тайна е в отговорността, и то не само за себе. И ако някой пресече пътя на благодеянието на будния ум, той понася жестока карма. Получи ли възмездност еврейството, след като извърши разпятие над Христос?! Безспорно трябва да се прецизира този момент. Евреите получиха робство, но не бяха унищожени. Според тях, когато са в робство, то е защото са сгрешили пред Бога, а когато не са, молят Бог да ги благослови за злините и за жестокостта им. Не може да се избегне отговорността –лична, социална, национална и всемирна. Затова казвам, че всеки е капка в океана на всемирната еволюция, колкото и незначителен да е. А повечето хора в себичността си искат да бъдат велики, всепризнати. И не само това, но когато дава преценка за големите, ще спестят, за да оставят повече за себе си. Но както и да се пудри малкият, не може да краде от големия. Всъщност във всички други лъчи има разграничавания, но в Лъча на делотворството няма малък човек – всеки на мястото си е и необходим, и задължително отговорен. Защото ако не свърши това, за което е пратен, после каквито и големи дела да прави, потокът е отминал („Панта рей.“). Човек трябва да се самоосъзнае и в своето служение да направи онова, за което го е извикала неговата лична, родова и социална предназначеност!

В Лъча на делотворството разминаване с предназначението не бива да става, защото създаденото е дело на живия образ. Един поет може да твори във въображението си, без да остави нещо написано на света, но в делотворството, когато сте отишли на война, трябва да се биете за победа! (Спартанците не са питали за врага колко е, а къде е.)

В молитвата „Отче наш“ ясно е казано: „да бъде Твоята воля“ и „насъщния ни хляб дай нам днес – приложност, без която не можем. Ако монахът не приложи тайната на своето монашество, изразена в трите аспекта – послушание, нестижание и целомъдрие, той нищо не е извършил. Какво направи един Паисий? Написва – имали сме царе, имали сме патриарси... Взема торбичката, слага книжицата и тръгва да разнася житото на просветата; сее в цялата ни страна, за да дойдат възрожденците и да жънат. Това е Лъчът на делотворството – молитва, но и работа във всички полета.

Какво постига Байрон? В неговия „Чайлд Харолд“ ще чуем плачевната песен на скърбящите за миналото – мировата скръб, която, разбира се, не уби човечеството. Байрон се би за културата на Елада – той не можа да прозре, че скръбта по миналото е един много тежък ковчег, който отдавна е трябвало да отворим и да излезем от него. Тази скръбна песен, която пя, нито спаси Елада, нито му донесе удоволетворение! Без минало не можем, но тежко и горко на онзи, който остава в неговия саркофаг!

А сърцето на Шели[7] излиза от огнената клада; Айнщайн свири на цигулка най-нежните мотиви и в същото време открива атомната енергия и плаче, когато я употребяват; Бетховен казва на една майка за изпълнението на дъщеря `и на пиано, че тя „владее великолепно християнството“, защото лявата `и ръка не знае какво върши дясната. Това е безпощадност, но на големия човек не му липсва нищо! Той може да приложи гениалността, нравствената градация, държавничеството. В това отношение Христос е ненадминат: Аз проливам кръвта си, за да създам Църква.

  • Лъчът на делотворството се градира от личната карма към социално служение, от социален дълг към национална жертва, от национална жертва към клада на Всемирността.

Великите посветени, върховните бранители на човешката еволюция дават пътеки, по които чрез религия, чрез философия, чрез изкуство, чрез наука човек върви към своето осъществяване. Лъчът на науката, приложен от обикновения човек, му позволява да разграничава предметния свят от душевния. Това е достатъчно, за да си направи олтар. Той разграничава, той дава имената в природата, той дава идеи и осъществява път. И те – път и идея, създават съдба. Имаме ли я фиксирана в ръката си? Там може да има драсната линийка на науката, на изкуството, на благотворителя, има и една ярка линия на сърцето, но основната линия в нашето битие е тази на съдбата, на кармата. А „карма“ значи „работя“, „действам“.

Човекът е повече от един отделен лъч. Той минава през всичките, за да може да осъществява себе си и едновременно с това да стане социален образец, историческа, национална, хероична личност, да стане всемирен изповедник.

Когато свети Кирил (Константин) Философ води големия си спор със сарацините, изтъква, че дъждът вали за всички, слънцето грее за всички. Човекът е Всемирност! И не бива да му се сърдим в стъпалата на изграждането му, не бива да го осъждаме, когато се е напътил в един Лъч в даден откъс от битието си или в един живот. Този, който е съвършен, не осъжда, той напомня, че трябва да се развиваме.

Всеки от седемте лъча на еволюцията си има свое поле, където се прилага. Съвършенството у единия дава свобода на право за друг. Иначе няма да видим мисълта си като осъществено дело. Културата, дадена от Христос, трябва да стане реална приложност, така както науката се потвърждава от експеримента. Това е въображение и реална жертва – метафизика и рационалност. Не може да се изгражда държава без идеята за общество, а отделната личност е едно общество, когато се схване като дълг за всеки.

Религията е най-непосредствената култура на човека! Тя му дава всичко – правото на пророчество и истини на откровението; удовлетворява и първичния инстинкт, и гениалното прозрение. Тя единствена създава чрез боговдъхновение или богооткровение свещени книги. Българите имаме Златен век на книжнина, но свещените книги са в основата на мисленето ни. А всеки от нас има своя страница в свещената книга на себесътворението си и в това е величието ни – да се себепрозрем, за да се видим какво сме сътворили, каква свещена дума сме рекли вътре в своята страница! В личната си еволюция, в един цикъл от живота някой ще бъде великият Юпитер и ще изгражда трон, ще създава идея за държава, ще прави война. Този Лъч на волеизлиянието всеки трябва да носи. И да не е тронът на Юпитер, това ще е тронът на обикновения човек, който ще изгради собствената си домашна църква, собствения си дом и нива. А когато се научи да ръководи себе си, ще му се предостави йерархия да ръководи племе или държава, а после световност.

Томас Масарик[8] казва, че на малките държави, които трябва да правят силна политика и да покажат устойчивост, им са нужни държавници, които да са и поети, т.е да имат въображение. Ето как всеки лъч е нужен. Философията изгражда това, което и религиите дават – нравствената градация. И ако я има у държавника, това за поданика е благодатен хляб, а за да бъде цялостен Лъчът на делотворството, е необходима моралната устойчивост на отделния човек. Следователно малък или голям човек – няма значение, той трябва да бъде и Юпитер, и Христос, и Кант, и Микеланджело. Дори да не може да нарисува нищо, той твори с мисълта си; и малката мисъл го прави голям за своя дом! А този, който стига съвършенство в своята ръка като скулптор, не може да не възжелае и вибрацията на поета и в същото време да не поиска да прави и наука. Знанието му е потребно, за да извае една фигура – това е наука в изкуството.

Знанието от другите лъчи облекчава съдбовността на ръката, която по волята на мисълта извършва акта на делотворството. Затова върху ръката е работено милиони години – за да може да вибрира на поетичния, ритмичния удар на един Роден, който ще извае „Мислителят“, на един Микеланджело заради „Моисей“ и „Давид“ или за да драсне с перото: Спри, миг, така красив си ти!

Така трябва да се преминат всички лъчи и те да направят своята плетеница. Не може човек да прекара целия си живот на колене, както не може само с извадения меч на Марс, нито само с перо!

А всяка наша стъпка, всяка идея, всеки жест на ръката е една пулсация на Лъча на делотворството. Макар и последен, той присъства и в първото ни събуждане.

Всички лъчи сътрудничат за нашето съвършенство, а от своя страна, съвършенството ще ни освободи от всички Лъчи! И един ден ще се откъснем от зависимостта на материалния свят! Няма да имаме нужда от возилото, защото сме родени с правото да можем да летим. Това не е привилегия на архангелския и ангелския свят. Те имат много по-малко еволюционна знайност, защото благодатната воля на Отца върху човека е да бъде Негов образ и подобие! Ангелите и архангелите не са Негово подобие – те са само сили, които Му служат. И затова не дързостта, а просветленото знание на Христос Му позволява да каже: Аз и Отец едно сме! Седемте лъча изграждат подобието Божие, а Лъчът на делотворството сумира в себе си всичките.

 

  • Делотворството носи свобода от робския труд и когато умът се освободи от страх за невъзможното, душевността и Духът му дават крила.

Неусетено не значи невъзможно! Човекът утре ще е божество. Не става въпрос за митичните божества, които като човеци слизат да вършат човешки неща – човекът слиза на земята като бог, за да върши божествени неща. Достиженията, които ни дава този лъч, няма нужда да бъдат илюстрирани от това какво ни оставят например архитектурата и изкуството – богатството ще е в онова, което тепърва ни предстои. А идеята за свобода в пътя към невъзможното ще ни позволи да кажем, че можем да станем господари и на най-далечното.

Трагична е песимистичната теза на Буда – да се отрекат идеята за живот и желанията. Могат да се надмогват известни неща, които не са в хармония с една нова идея за съвършенство, но не и да отречем астрала си – трябва да го овладеем! И това ще е победа, защото отричането е само демонстрация. Не можем да отречем плътта си. (Индийските факирите го правят – закачват се, сушат се и в края на краищата след прераждането си отново вършат онова, срещу което са се борили!) Плътта няма вина, ако в този лъч човек не е употребил и Лъча на религията, и Лъча на философията, и Лъча на науката, за да я направи по-съвършенна. В противен случай защо Космичността ражда тази седмица?! Не може човек да бъде волев, а безмисловен – това е фанатизъм! Воля без разумност е фанатизъм; фантазия без контрола на волята е фантазьорство. А ние сме създадени съвършенно хармонично и много цялостно, но сме в развитие...

Така завещаните седем лъча ще бъдат упражнени във всекиго и в определен момент в даден човек ще доминира едно, след това друго... Някой, напътил се в един лъч, може и да не е още съвършен, но вече е тръгнал. Трябва да се победи кентавърът – работили са лъчите и са направили човешка глава, но още някои от тях ще продължават да работят докато премахнат тялото на животното. Великия сфинкс – оверижената воля и вкаменената мисъл, има и крила! Голямо въображение е нужно да се сложи еволюцията в сфинкса. Всичко е дадено, само няма още идеята за осъществена свобода! И ще разберем тогава (когато сме се събудили) колко потребен е конфликтът вътре в нас и вън от нас.

Колкото и първичен да е човек, когато излиза от Рая, т.е. когато слиза в астрал и после астралът се облича в тяло, той служи на една велика идея. Разбира се, Адам започва с ралото, но завършва с великия си полет. След като пося нива и дочака плод, той получи право и на олтар: „Занеси дар на принос на този олтар!“ Създава му се религия, ражда се идеята за смъртта чрез Каин и Авел, за да се достигне чрез знанието до идеята за безсмъртието.

Митът за Авел и Каин е една от най-същностните и много неудачно интерпретирани трагедии. В Библията има израз, който се отминава със слепота. Когато ражда Каин, Ева казва: „...придобих човек от Господа“ (Битие 4:1). Каин е астралът, Авел – физическото тяло; Авел се ражда след Каин, а смъртта им е в обратен ред. Затова „...който убие Каина, седмократно ще се отмъсти“ (Битие 4:6), ще рече Господ Бог.

Всички тела, както и седемте лъча са у нас. И ако знаем как да ги употребим, тогава ще можем и да служим. Ние съдим отсрещния, че е проявил понякога своя Арес – бога на войната, а не сме видели в него молитвеника. И тук Христос е велик: Не съдете, за да не бъдете съдени, защото другият още не е довел до живот някои от лъчите.

Разбира се, всеки може да си изведе онова, което му е потребно, и съответно да работи. Без глина не може да се направи съд, но глина винаги е имало – важна е ръката, която пулсира с личната мисловна вибрация и с космичната разумност. Ама направила оръдие – да, то е било потребно, колкото и ябълката на знанието! Когато спрем да се развиваме, тогава ябълката ще си е свършила работата и ръката няма да е нужна, но дотогава човешкият род ще ражда все нови и нови култури, защото този, който е дете на Неизчерпаемия, не може да свърши с оракулствата на дребномислието. И ако някой може да каже – аз съм малък поет, но ще се упражнявам да стана голям – в това няма нищо обидно. Важното е да се направи нещо. Има една разговорка в която се казва, че който не е посадил поне едно дърво в живота си, нищо не е свършил. Тук идеята е да можем един ден, свободни в своята отговорност, да кажем: „Свърших едно благородно дело, бях почтен, бях чист човек – оставих пример, че нито крадох, нито лъгах, нито изнудвах.“ Тит Ливий ще рече: „По-добре късно, отколкото никога.“ Така че никога не е късно човек да се определи в кой от Седемте Лъча ще работи, но в един от тях – в последния, той е! И ако има дарба да рисува или да бъде лечител, нека бъде; ако пък има дарба да се облагодетелства недостойно, нека не си реже ръката, а да отреже мисълта си за подобни дела.

Който може да отговори на един сфинкс, вече знае как да му строши веригите, за да освободи мисъл. А пътят да се освободи сфинкса е чрез седемте лъча. Науката е право на жреците, но не като привилегия, а поради будност. Следователно всеки, който се събуди за наука, е един жрец и всеки, който се събуди за един нов блян, е един Икар. И колкото по-съвършено е осъщствен определен лъч от една душа, толкова повече тя е наплодила атмосферата, така че и този, който не принадлежи към този лъч, може да си вземе от плодовете му. Затова нека запалим своите клади и да изгорим непотребностите, за да остане въгленът на отговорността и този въглен да ни пари, да свършим това за което сме предназначени.

Подети от пулсацията на една нова Духовна вълна – вълната на Мъдростта, ние трябва да си пришием по седем чифта крила. Дуал Кхул прави интересната констатация, че бъдещата световна космическа религия ще утвърди мъдростта и красотата на невидимия Космос. Идеята за красотата като тенденция за духовност е изразена в еладската религия на изкуството. Там се разкрива най-съвършеният образ на достижението „Дух в материя“. Но красотата не може да стане олтар на религия, тя става удовлетвореност. Религията не е удовлетвореност, тя е път за съвършенство!

Тогава когато една духовна вълна постигне известна висота, трябва да дойде нова. Правдата не е осъществена, но е страшно неудобна при наличието на Любовта с идеята да простиш. Сега вече трябва не само да се прощава, а и да се знае, защото идва Мъдростта! Новият взрив е – няма зло, има нееволюирало добро! Това ще стане битие, както идеята на Христос „да обичаш врага си“. Тя не е още осъществена, но съществува като пулсация, като енергетична формула, която е легнала в душите ни, така отива в другите, връща се и ще надделява, ще надделява за този, който е направил поне частица от плътта си духовна. Това е великата тайна! Ето как ще бъдат пришити крилата за една по-голяма свобода!

 

[1] Алис Бейли, Посланията на тибетеца, 1, Гуторанов, 1995/96 г., с. 263

[2] Гьоте Й. В., Фауст, Избр. Съч. Т. 3 Н.К., София 1980, с. 42.

[3] Пак там, с. 7.

[4] Шантидева, Пътят на Бодхисатва, Шамбала, София, 1994, с. 4.

[5] Пак там.

[6] Пак там, с. 34.

[7] Пърси Биш Шели (892 – 1822), английски поет, романтик, (Б. Ред.).

[8] Томас Гариг Масарик – чехословашки президент (1918 – 1934), философ-позитивист.

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993