Зареждам...
Нур – българската страница на Книгата на Живота

Нур – българската страница на Книгата на Живота

(Пет години списание„Нур“)

НУР е битие на Мъдростта!

С благослова и вреченото обещание като Деца на Деня – да бъдем живи в Живия. Дарени със знака на теогони в преддверието на двадесет и първи век, в третото хилядолетие, служението е нашият знак в път белязан!

Пет години списание „Нур“ – това е значима възраст! Знае се от древногръцката митология, че Хермес на първия ден след раждането си измамва майка си и тръгва да краде кравите на своя брат Аполон. На един ден! Значи за боговете възрастта не е определяща. Така е и със списание „Нур“ – петте му години са много, защото неговата същност е битие на Духовната вълна на Мъдростта; битие на идеята, че човекът е бъдещ Бог и бъдеща Вселена!

Радостно и достойно е да положим трудолюбието си, а то е плод на една голяма любов, плод на събудена отговорност и прозрение в новия път, за да имаме списанието в потребата на човешката пътека. В своето петгодишно съществувание „Нур“ е духовна радост, разбира се, на тези, които са се докоснали до него. Но като обща еманация то наплодява както националния дух и историческата ни пътека, така и социалната трапеза. Личната благодат много трудно може да бъде измервана. Тя е една голгота на Съдбата и трудно е да се определи кой с каква устойчивост е поел кръста, т.е. пътя към Разпятието (който нарекохме божествен, а не път на страданието). Ето защо можем да видим какво е доставило списването на списанието на социалната трапеза, където обикновено мнозинството се храни със скръб. Това е хилядолетното му поведение, плод на внушение от страна на религии и философии.

Социалността, макар и да не отгръща страници от списание „Нур“, поема вибрацията, на изреченото, която облива националния ни хоризонт, националното ни пространство и въздух. В социалната реалност и духовната потреба то прониква по знайни и незнайни пътища, събужда в „съня“ на човека тенденции и явления, за които той не се сеща или няма основателна подбуда, а те излизат. Защо? Защото са реални; защото всяко речено слово, всяка дадена тайна търси свой подслон, свое право на присъствие – там, където незнайният готви за него олтар или защитна стена!

  • НУР е българската страница на Книгата на Живота, страница на българския исторически дух в бъднината на човечеството!

Не защото прави администрация или издига олтар, не защото Небето ще слуша молитвите му, а защото то е нова страница от живата Книга на Всемирния! Тя е запечатана със седем печата, но Учението на Любовта можа да ги разчупи. Учението на Мъдростта обаче изнася вече тази тайна като всеобща трапеза и така възправя идеята за Голготската съдба срещу човешката пътека от скръб, личната молитва пред обществената. За първи път с Учението на Мъдростта се поставя на преден план Съдбата, а не скръбта! Човечеството достатъчно скръб понесе, достатъчно тези за всемирна скръб създаде, но не е родило идея за властта на Съдбата! Затова „Нур“ поставя страницата на Мъдростта като жив лист от Книгата на Живота, освобождавайки плача на човека за да живее вече с гласа на Съдбата, а не с ехото.

Тези, които живеят с ехото, винаги ще твърдят, че историята е учителка на народите! Да, но как тя не можа да ги научи да не плачат и да не се избиват като в скотобойна?! Тя е дотолкова учителка, доколкото е бил прагът на невежеството да не се запомни великия урок – урокът, че Бог иска синовете Му да бъдат така съвършени, както е съвършен Той.

„Нур“ прави този разлом: между съдба и скръб, между стената на плача като идея за взаимно утешение и идеята, че страданието е събудена надмога за безсмъртие, а базсмъртието – идея за Свобода! Няма по-властно нещо от идеята за Съдба, а „Нур“ е съдба. Само онзи, който познае властта на Съдбата, може да носи Нур – Всемирната светлина, която пише и чете страници от Книгата на Живота; може да направи Мъдростта живот.

„Нур“ извести, че трябва да знаем що иска Бог, що чака Човечеството и що е позволила Съдбата! Това е вече идея – не само на личната и социалната ни трапеза, а и във Всемирността и в отвъдните поселения, чиято кореспонденция със Земята никога не е преустановявана. Христос говори за реалността на Небесното царство, за да махне веригите на ада, да освободи човечеството от внушения страх, от общата молитва пред Стената на плача, която древната еврейска култура и религия оставят. За съжаление тази идеология продължава и в хилядолетията след това. Ето защо не прозрението, а мъченичеството става знак за канонизация в християнството; ето защо т. нар. „мирова скръб“ властва почти цял век в Европа – рожба не само на Байрон, който `и дава наименование, а и на поведение. Една Медея, която в мъст, че е изоставена от Язон, погубва децата си, също създава мирова скръб. Скръбта е на власт, не прозрението, не личната Голгота като съдба.

Ние, българите, имаме един велик цар – Самуил, който не унижава поведението си на признаване на извършеното покушение над четиринадесетте хиляди ослепени воини. Умира – не плаче! Ето къде е тайната! Самуил е личност съдба! Това е и величие, и подвиг, и зрялост; това е съзряна историчност, логично битие на властник, познал властта на Съдбата, а не хленча на скръбта.

Социалната трапеза е трапеза на скръбта, но такава е била йерархията на еволюцията на културите и на духовните вълни. Трябвало е да се създаде разломът добро-зло; трябвало е да се роди въображението за стихийни богове. И кой решава, кой е арбитър на двубоя между богове и човеци: Мойра – богинята на съдбата. Тя определя да или не чрез един хор, който в плач проси нейното възмездие! Плач, наказание, страдание – битие на разлома, на принудата, на неосъзнатата еволюция, които създават бреговете на противоречията. Но не можем да обвиняваме малодушието или плача, защото тогава това е било свобода от енергия, която е трябвало да се отведе. Така битието изгражда своите олтари, моления и причастия – оставя белези, белези на скръбта. Това е неосъзнатата еволюция. Но съдбата като богиня или като обществен феномен отмина и страхът като епоха трябва да отстъпи вече пред властта на ковача на своето бъдеще: човека – развиващ се бог! Във Вълната на Митологията сме упражнявали волята на боговете, но във Вълната на Мъдростта ще следваме волята на Бога в себе си.

Някога Сфинксът поставя въпроси – въпроси за човека: „Кой ходи сутрин на четири крака, на пладне – на два, а привечер – на три?“ Време е да поставим въпроси за Бога в човека – Той с волята Си да определя нашето поведение, а не сфинксовете! Сфинксът наистина е вкована воля и смълчана мисъл – затова през неговата уста се е влизало за посвещение. Но сега няма посвещения нито в египетските адитуми, нито в сибилските тайни, нито в елевзийските мистерии… Те привършват, когато Христос изрича: Обичай врага си – не себе си! Всеки може да се обича, но ако обичаш врага си, тогава обичаш бог в себе си, защото в другия виждаш Бог!

За „Нур“ човекът е богоосезаема необходимост! Само той може да рече слово за Отца и да получи слово от Отца. Затова се казва, че Децата на Деня са осезаеми теогони[1], т.е. човеци-божества, а не стихии, наречени богове. Така теогонията е гласът на Съдбата! Ехото – плачът човешки, животът с белезите добро-зло, хленчът на мировата скръб, жертвата на човешката любов… – отвя го вятърът на пробудената духовна интуиция.

  • Битката на бог в човека е за свобода на Бога в човека!

Човек вече води битка за свобода на Бога в себе си, а волята на Бога в човека дава свобода за божественост, свобода за властта на Съдбата.

Историята ни дава образци за властта на Съдбата. Един Орфей ще каже, че не живата (която го дарява с любов), а мъртвата Евридика му посочва пътя на Истината. А Истината като духовна вълна е следващото стъпало на йерархията ни към Свободата. Тя е властта на Съдбата, т.е. борбата за безсмъртието като идея за Свобода! Безсмъртието митологичните богове пазят само за себе си. И затова с някакво примирение Тетида се опитва да потопи сина си Ахил във водите на Стикс, т.е. в безсмъртието, за да му създаде съдба, която го прави свободен от белезите на човешката страдност. Но праизворите чакаха дебуширане на събраната енергия, т.е. чакаха Онзи, Който може да ги отприщи, за да дадат един реален отвъден свят – Стига Адес, има Царство Божие на Небесата, рече Христос.

Енергията на праизворите чака освобождаване не за да води принудата на еволюцията, а за да отвори страниците на човека – бог в развитие. Така „Нур“ чрез Мъдростта слага своята тога за Свобода! Събудената Мъдрост изпя на страниците на списанието една от своите големи песни – песен на Сътворението (както и тази година – даде класическата деветка[2]). В древността Хермес с „Песен на гласните“ нотира, макар и обсегът му да е на божество. Мъдростта обаче не нотира – тя повелява, озарява, освобождава – тя е власт на Съдбата!

„Нур“ като в притчата за благоразумните девици[3] носи в себе си и маслото, и огъня; носи на света благодатния дар на мирото на посвещението и огъня на зрението! Неблагоразумието е за огледалото – там е утешението на мнозинството; там то се харесва или плаче. Огледалото връща миналото. Когато човек се съзре остарял, повече не иска да се оглежда. И когато се съзре мъдър, естествено пак не се оглежда – нито в Митологията, нито в Правдата, нито в Любовта! Защо? Защото принудата повече не е властна в еволюцията на съзирането на противоречията – прозрението решава. А прозрението е най-големият дар, то е пътят на Мъдростта! Така човечеството ще се осъзнае в една епоха на свобода. Даден му е вече един безспорен знак: Възкресението – знакът на победилия Дух над Материята, знакът за Божествен живот. Затова епохата на страха, внасян чрез религии, философии, социални доктрини, ще си отиде – има Възкресение! То е дрехата на безстрашието, най-опорната точка на човека, че Животът е непобедим. Животът е непобедим, а онова, което играе роля на несъзнателност в преценката на непреривността, са сенки на отживени актуалности. Те са плод на принудата на еволюцията – принуда, потребна за едно огледално мнозинство, но не и за личния път!

Когато Съдбата взема участие (чрез плачещия хор), а не личното присъствие, скръбта е най-голямото утешение на човечеството в неговия древен еволюционен път, но когато Христос извършва великото Възкресение, тогава се разбира, че Синът е едно живяно човечество и една въплътена Божественост! И затова знакът на Бога е човекът, както знакът на Светия Дух е гълъбът; затова Христос е и Син Човечески, и Син Божий, Който рече: Аз и Отец едно сме! Разбира се, ще бъдат оскърбени всички фарисеи (независимо от религиите и философиите им), защото не могат да разберат, че носят Бог в себе си, че достатъчно Го измъчват вече. Две хиляди години човечеството безсмислено чака, след като му се каза, че Възкръсналият го е освободил от греха. Изкупил го е, спасил го е, а то чака пред гроба!? Евреите чакаха Месията и когато Той дойде – разпнаха Го; християнството пък рече:„Дойде Месията, Той ни изкупи и спаси“ – и пак чака… Изповядва Го, като внушава да се чака, след като сме изкупени и спасени. Затова „Нур“ е срещу всяко безсмислено стоене пред стари олтари и молитви. Той е битие на Мъдростта, а тя е рушител; тя е част от великия Дионис, от вечния Шива, от живия Бог в човека. (Неслучайно поетът ще каже: „През деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша.“[4])

Пътищата се сменят, но пътникът е един! Духовни вълни, коренни раси… – еволюция, но той е един – дете на Отца, което ще изрече: „Аз и Той сме едно!“ Кога – когато като символ на Бога в своето коленопреклонно моление бъде осенен от Гълъба? Не! Познайте властта на Съдбата, своята власт; извикайте си Гълъба – това е битие на Мъдростта! Не на Митологията, не на Правдата, не на Любовта дори, където трябва да бъдем щедри в дарение само, а на динамиката на Новия свят! Така ще изразим Бог, ще покажем зримата теогония.

Чрез „Нур“ Съдбата слиза и Мъдростта е в живот! Атина Палада отдавна свърши своето битие, Сарасвати – също; мъдреци, които удовлетворяваха площадите, отминаха. Остава той: събуденият, освободеният – детето на Отца! Затова казвам, че общата молитва като утешение и взаимна упорност е потреба на властник – не на богове. Боговете имат нужда от богове – не от тълпа! Когато това се осъзнае и се осъществи като велика съдба, тогава епохата на страха ще свърши.

Разбира се, голяма битка се е водила. За да познае човек доброто и злото, е трябвало да „краде“ плод. Но тази дързост как я характеризира Бог Отец? Те станаха като нас. Значи когато сме вкусили тайната на добро-зло, сме станали като тях – богове! Но сега, когато се познае властта на Съдбата, ще разберем, че ние самите сме богове в развитие. Така чрез Мъдростта се побеждава „еретизмът“. Да се яде плодът на знанието било забранено?! Къде остава тогава идеята човек да бъде така съвършен, както е съвършен неговият Отец Небесен? Нима Божието съвършенство може да направи някого еретик, защото разкривал богатства, богатства, които Бог още не бил дал?! Можело ли е да останем само в Учението на Правдата на Моисей, а да не извикаме в живот Христос; да оставим ли Бог до тази запетая на живота, понеже много утешителни са обществената молитва и всеобщият плач? Не, това не е път, а е спряна еволюция; това е съзнание, за което трябва взрив! Така и прави Христос (със Своите последователи) – взривява в идеята за един триличен единосъщ Бог, когато в изповедност още стои мощният и жесток Саваот.

Това прави и „Нур“ – с отговорност пред еволюцията слага Мировия дух в правото да дарява с щедрост онази национална духовност, която може да го осъществи. Харизмата на българския народ е най-щедра и личният му дар е най-белязан. Но не защото има благоволение само, а защото притежава готовност, пълна с отговорност; защото има Път. Той е пътник, който не ходи по улици, а знае Пътя!

„Нур“ е един дар за всяка личност и харизма на един народ! (Дори само Прогласите човек да прочете от него е достатъчно.) Не е важно колко го четат, важното е с колко духовност насища Небето, та тогава, когато спре плачът, човечеството да има упование, защото трябва да върви. Харизмата на българския народ – Огънят, трябва да се осъществи! Той никога не се е лишавал от него. Манифестирал го е и по време на робството в един голям празник, наречен „машала“ („машал`а“ на персийски значи огън). Точно пред Великденски заговезни българските села с развяването на „машала“ са си сигнализирали. Значи не е губена кореспонденцията между национално въплътената духовност и жертвата! За съжаление сега по-зримо е едно кукерско шествие, отколкото една смислена духовна позиция, изявена по този начин… Но кой знае, че „машала“ е огън! Знаят го онези в своята потреба като вярващи в своя Бог – да си сигнализират, че започва постът за Възкресението. Колко тайни има в пазвите на народа ни, какви дълбочини се крият в душевното му битие! Той и досега се измъчва как да се съвмести в своята провиденция, в своята вътрешна психика с разумността на римо-византийската култура и фалшивата етика на Европа.

Един народ в своята тръпка трябва да усети необходимостта от Съдба! Стратегията на страданието е в евристиката. А тайната на откритието вече е: „Научи ни!“, не само: „Прости ни!“ Речено е: „Срещу престъпление – с камъни убийте“, а после: „Срещу престъпление – простете!“ Защо обаче трябва да изтъкваме престъплението и да му търсим след това прощение; защо не се научим да грешим! Христос учи: Не бихте имали грях, ако не бях ви казал. Що е това –доктрина ли? Не – стратегия! Но не стратегия на страданието, която като институция на управлението чрез измъчване оставя Моисей (за нещастие, перифразиран от Маркс).

Новата етика „Научи ни“ е една нова молитва – свобода от всекидневен хляб, свобода от непрекъснато искане за помощ. Сега човек трябва да дава – Бог в света да се види съдбовен и вечен – а не да чака да получава. Получил е достатъчно откровения, чиято реалност е глас на Всевишния. Сега откровението на Мъдростта е една нова идея в бъдещето – че теогонията е неизбежна потреба на историята и еволюцията, че духовната власт е битие над скръбта!

Религиите носят внушения, дават свои ценности и препоръки, оставят идеи за изповядване, формули за покаяние, тайнства за прощение, защото считат, че детето на Отец – човекът, е грешник. Странно какво би било, ако пътят бе обратен – ако на човек не му се е втълпявало, че е грешник… Папа Инокентий Азисхи през ХV век казва: Толкова сме се вторачили в първородния грях, та често забравяме първородната непорочност. Каква свобода от еретически страх – да ядем плода на знанието без вериги! И нека погледнем така – към първородната непорочност, за да видим какъв път щеше да се извърви. Тогава потребна ли би била казънта, за да се управлява и толкова ли духовна несвяст щеше да носи душата на човека? Защото кое го тласка и досега към престъпление – внушението, че като син на Адам и Ева е грешник! Тогава кой ще носи отговорност пред историята? Тези, които не искат да преразгледат религиите. Защото се внушава на човек, че е престъпник, че Каин е убиец на Авел – нещо съвършено невярно! Придобих човек от Господа, рече Ева за Каин. Къде са обаче очите, къде е отговорността на Съдбата пред хленча? Разбира се, че първо трябва да умре тялото – Авел, който се ражда след Каин и не е казано за него, че е дете на Бог. Къде е зрението ни за тези тайни! Ето защо „Нур“ сложи надслов няма зло, има нееволюирало добро!

Човек трябва да се взре в първичната невинност, а не в еволюционните преходи! Това дава „Нур“ като битие на Мъдростта, донесена чрез сърцето и душата на един Пратеник. Той е безпощаден заради Истината и отговорен пред Свободата! НУР има само една кончина – в Бог!

Служението е път за единство с Отца!

 

[1] Вж. Послание на Планетния Логос за 1997/98 година, Нур 3/97, с. 20.

[2] Пак там.

[3] Вж. Матей 25:1-13.

[4] Димчо Дебелянов. Из цикъла „Под тъмни небеса“, „Черна песен“. (Бел. ред.)

НУР 2019
НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993