Зареждам...
Откриване на Деветия събор на Общество „Път на Мъдростта”

Откриване на Деветия Събор
на Общество „Път на Мъдростта“

Мъдростта – зов за Служение!

Добър ден, уважаеми дами и господа, добър ден, скъпи приятели, добър ден, Деца на Деня! Благословът на нашия Отец върху Децата на Деня, върху зримия теогон, в Служение на Небе и Земя ви призовава в признание и готовност към род, родина, към Всемирното братство, към Свободата като потреба на великото Служение!

Ще кажа молитвата, с която ние вършим своето задължение на тази планета.

 

Отче наш!

Да се свети Името Ти;

да прииде Царството Ти;

да бъде Волята Ти!

Научи ни,

живи да бъдем в Тебе,

светли в Дух и душа,

целомъдрени в мисъл и тяло

и с братска любов към всичко!

Ти Си сега и във всички времена!

Амин!

 

Добре дошли, Деца на Деня, на Деветия събор на Обществото „Път на Мъдростта“. Трудно ми е наистина, много ми е трудно, кое да избера: не мога да си послужа с щастие, защото то е много преходно и много лично; не мога да си послужа и с удовлетворение, тогава когато трябва да се надкрачват йерархиите на възможностите на човека в усвояване на културите, които нарекох духовни вълни. Не мога дори да си послужа с това, което вековете ни оставиха като вървяна стълбица на Якова от Небето към Земята, както и с веригата на човека – грешен, и да отида до стената на плача, за да се успокоя дали част от греховете ни са изповядани и дали благоволение ще ни дари, ако дадем съответните десетки жертви пред олтара.

 

  • Дар дава само Небето, човекът върши служение! Това трябва да познаем в идеята, че свещен е човекът, не институцията!

Онзи, който остави изповядане към един Брама, или Онзи, Който остави едно изповедание към Бога Отца в лицето на Неговия Син, и онзи, който ще остави една будност, че няма зло, има нееволюирало добро – те са непреходните, но институциите, които ги правят поточна необходимост за развиващия се човек, ще си отиват. Партенона я няма, няма ги и много от тези пагоди и други подобни красоти, с които човек се е удовлетворявал, за да каже, че има признание и познание за боговете. Те са доктрини на ума, на сърцето, на удовлетворението. Затова не мога да кажа, че съм удовлетворен от това, което чух. Един от приветстващите припомни нещо, което съм казал преди доста години – Мъдростта е повече от безгрешността. Тя е свобода! Затуй в молитвата на Мъдростта „Отче наш“ ние нямаме идеята да бъдем изкупени. А в молитвата, която ни остави християнството, сложихме една образност друга – не е, че Бог ни въвежда в изкушение, нещо, което е съвършено неверно, а да ни избави от Лукавия, за да не изпадаме ние в изкушение. Това е, за което протестирах официално пред църковните институции още през 1956 година и които не си мръднаха, както се казва фигурно, дори и пръста, не си направиха труда да помислят.

Хиляди години човечеството се влачи с веригата на непроходима грешност и въвежданото изкушение от Отца. Такъв грях няма! Затова винаги ще казвам, че дар дава Небето, служение върши човекът – това е, което трябва да знаем. Преходността... „Илюзията“ надживя реалната преходност – „илюзията“, че човекът е един бог в развитие, загатната още от Твореца, когато дава на Своето творение Дихание, за разлика от клетъчната само тайна. И затова аз не се учудих, когато започна клониране. Да, клонирайте, но не можете Адам да го клонирате без душа! Затова поставих на социалната сцена искането тези институции, чиято преходност сега сезирам във всичката си отговорност, да премахнат онова, което оскърбява отвъдността ни, която е вътре в нас, т.е. душата ни. Така че ние знаем, а човечеството трябва да научи; Бог знае, но човекът трябва да научи какво Той иска от него.

Най-после, стъпка след стъпка, човекът дойде до това, което казахме в миналогодишното Послание. Разбира се, това е взрив срещу всички култури. Казахме, че човекът не е zoonpolitikon, дори не е homo sapiens, с което се гордее цялата култура на човечеството. То мина през един Ecce Homo, мина през един Христос, но още не е Христово. Именно този Христос сложи началото на една велика тайна – Аз и Отец сме едно, за да имам дързостта да ви кажа, че човекът е зрим теогон, и то в Духовната вълна на Мъдростта, която йерархира както съзнанието ни, така и идеята на Служението. Преди работихме, страдахме, търсихме величие, ходихме път за Възкресение. Сега имаме вече Служение, което безспорно тази година в Посланието е като задължение, не на ecce homo-то, не на zoonpolitikon-a, не на sapiens-a, а на зримия теогон, защото зад него стои и чака овладеният бог.

Преходността на боговете е най-доброто свидетелство, че можем да приемем зримия теогон, развиващия се бог като вложена възможност на чакано бъдеще. Защото ако чуем гласа на Съдбата какво позволява, тогава ние правим бъдеще; ако чуем ехото, ние се връщаме към миналото. Затова преходността на институциите трябва да е първата отговорна стъпка на Служението, защото свещен е човекът, не институцията. Тя е възпитателна, тя е накарала човечеството да играе край огъня и да чака тотема. Тя е карала човечеството да прави големите церемонии, тя кара хората и сега да се съберат и да изпеят една песен, но тя създаде и лошата традиция на преходни идоли да бъдат служители, защото и днес не можете да съберете никъде сто хиляди души, освен на някакъв рок-концерт или тем подобните.

Трагедията на човека е, че не се е осъзнавал и че ръководителите са му слагали вериги, да няма смелост да се види като божествен. Тогава виждате последователността – свобода! Свободата, към която устремяваме зримия теогон, е част от богоживеенето. Богоживеенето не може да дойде от това, че си получил нафора или причастие. Ти се изчистваш за богоживеене! Нито пък Истината може да бъде дадена като друго, освен като раждане на богове. Това е идеята за Служението и затова миналата година във Великата девятка, в тази утроба се роди зримият теогон, който ние в Свещената десятка въвеждаме и искаме той да извърши Служение.

Тазгодишното Послание точно това поиска – зримият теогон да направи Служение в една велика идея: Тя, Мъдростта, не повелява. Не повелява! Законодателството на Учението на Правдата повелява. Там е казано – Десет Божи заповеди. Още десет века да стоят, пак няма да направят от човека това, което искаме сега като вложена тайна той да изведе; няма да имат смелост да признаят, че Бог в човека чака извеждане. Извеждане, за да може да надмогне веригата на греха, която му стои. Затова казваме: Мъдростта не повелява, тя ви волеизразява в потреба на Осъществяване. Какво имаме да осъществим, освен вложения у нас Бог?!

Тя, Мъдростта, не повелява, тя ви освобождава в потреба на Себенадмога. Няма по-страшно нещо от този двубой и с хилядилетия се упражняват инструкции за себеосъществяване. „Познай себе си и ще познаеш боговете!“ – не при оракула! Познай себе си! И точно когато ти се познаеш като еволюиращ бог, трябва да родиш една велика идея – идеята за себенадмогването, за да няма в тебе нито личност, нито индивид, а да има жертва.

И третата тайна на Учението в Посланието към Децата на Деня е: Тя, Мъдростта, не повелява, тя ви жертва в потреба на Възкресение! Така че Служението е път на жертвата заради Възкресение. Кого възкресяваме? Вложения от Сътворителя. Възкресни у нас, Ти, Който се сложи с Диханието и рече с тревожен глас: Адаме (т.е. човече), где си! Защото иначе е много смешно – Бог Отец, Всевиждащият да търси някъде из градината Адам! Бог го носи в Себе Си и човекът носи своя Сътворител. Тук бе голямото питане.

Тази Мъдрост, която никога не е отсъствала от битието, но не е била духовна вълна, ще стане храм на Служение и школа на приложност. Затова ние ще казваме, че Мъдростта спеше, беше в съня на боговете. Защо? Защото стоеше в главата на Зевса. Тя е единствената, която е родена от главата! Няма друга богиня, няма и друга духовна вълна, която да е родена от главата на Върховния. Очите ни служат да направим правда, мисълта ни – за да кажем дали зло, или добро ни е сполетяло. Мъдростта е сънят на боговете, които чакат своята Атина Палада. Тя е, която може да потърси в хороскопа тайната, вечната тайна, за да създаде наука на Мъдростта. Затова казах, че Мъдростта е зов за Служение!

Няма по-велико нещо от Служението, защото не е само знакът му на жертвата, която безспорно ви дава право на Възкресение. Има нещо друго – Служение се върши без себе си. Ако в Митологията учехме човека да познае себе си, за да познае боговете (и той освободи стихийните богове), в Мъдростта – без себе си, без всички тези божества, които носихме. За да можем да знаем какво иска Бог, да можем да дадем на Човечеството това, което чака, и да познаем знака на Съдбата – дали е гласът `и, или ехото. Онзи, който остава при ехото, той пази традицията. Традицията е другият ужас – след като си е свършила добрата работа, да заземява човека. А аз казах, че Мъдростта прави всички усилия за обезземяване. Примери достатъчно в живота на теогониите – вдигнаха Антей една педя над земята и нека майка му Гея плаче, че обезземеният Антей е победен! Кой го извърши? Онзи, който знае правилата на Небето. Или да създадеш в невъзможността идея за крила, за да те освободят от твоя лабиринт. Това е зов за Мъдрост! Това е да познаеш знака на Съдбата; това е да победиш чудесата; това е да владееш космичния хороскоп – личен, социален, национален, континентален, всемирен!

Човечеството за съжаление се удовлетворява в битие, което, безспорно, доктрината на ума му дава и в което доктрината на сърцето го възпитава. Още отива да търси кладенеца на самарянката, без да познае, че там водата отдавна пресъхна. А Той, великият Учител, даде една тайна: Аз имам жива вода, от която, който и да пие, никога няма да ожаднее! Така човечеството призна неоспоримостта на Син Човечески, така религиите поставиха йерархията Син Божий. Това е знакът, който трябва да реши проблема, и ние с дълбочина на знанието си да кажем: светът започва отново да се развива, само когато има родена нова духовна вълна, за да не се влачат хилядилетията между овехтели морални ценности. И ще повторя нещо, което съм казвал: ако християнството бе признало това, което Христос каза на планината – Блаженствата, и бе ги направило нравствени щения, нравствени измерения, щеше да бъде човечеството с девет стъпки напред в своето поведение, а не като потреба на zoonpolitikon-a да има зло и добро: не кради, не убивай... Ценността на човека е била зоополитиконна, за да може онзи, който иска да прави социални формации, да сложи такива първобитни повели. Човекът трябва да се осъзнае като бог, който не може да убива бога – затова и новата дума е „събожник“. Не повелява! Законодателството на Учението на Правдата повелява.

Служението, за да бъде признато в йерархията, сложих му една велика тайна – Възкресението. Но идеята за Възкресението има своя нравствен облик и своята исторична даденост. То създава това, което нарекох „следгробна властност“. Ако след гроба си не може да бъдете властен, а само възпоменаван, тогава не може да направите нито нова духовна вълна, нито нова битка за нови богове. Богове – нещо, от което човек не може да се оплаче – в цялата история на човека нищо по-многобройно не е имало от богове. Време е да се изведе този единствен Бог в самата същност, сложена чрез Диханието.

Ние можем да извикаме Служението само тогава, когато прозрението е нашият усет за познание, а предназначението е нашето определение. Зов – зов за Служение! Чиновничеството в духовните вълни мина; жреческото служение отдавна свърши. Това не значи, че институция не може да има, но не е тя свещената, защото Христос прати един упрек страшен: Защо се кълнете в златото на храма, а не в неговата същност?!

Аз имам жива водаи в Учението на Мъдростта тя се нарича Служение. Този, който не може и който иска да каже, че неговата памет е уморена, той само свидетелства, не служи. Умореният не служи! Защото онова, което няма умора, това е Онзи Сътворител, Когото извеждаме, за да сътворява. Неуморността – тя е нещо като тайна, за да създадем духовна вълна, която преварва всички социално-морални и политически идеи, защото те са само констатация. Интелектът прави констатации, Духът прави открития! Евристичното начало е сложено в Учението на Мъдростта. Идея за човека като бог в развитие! Извеждаме го и го живеем като една реалност. С идеята за победеното чудо, за нежеланата слава, за надмогнатата власт искаме какво от него? Следгробна властност, а не властта да властва – когато може да пръска и събира материята си. Това е една от големите тайни – ние не отричаме материята, а искаме да я одухотворим. Затуй не пращаме някой, за да бъде писан в бъдеще „великомученик“. Не!

  • Който служи на една духовна вълна, не може да чака признание, че се е измъчвал – той трябва да има прозрение, че върши Служение!

Служението е да сложиш твоя Бог в живот. Тогава човекът ще има една знайност – Кундалини в живот, а не пророчеството. Институцията на пророчеството бе потребна във вековете, бе потребна, за да създаде упование за защита чрез кръв и раса. И тук бе силата на Христос, че не я прие. Но пък недалновидността на християнството бе да я отрече като възможност. Феноменът не може да бъде отречен, той може да бъде йерархиран. Защото след това имате боговдъхновение, имате богооткровение. Йерархия на вложената духовност, йерархия на Кундалини. Нещо, което като прозрение в прабългарина стои – великата духовна енергия, орендата. Прабългаринът я носи – няма нужда да я търси другаде. Това, което цяла една философия с хилядилетия се опитва да внуши, прабългаринът носи. Неговата оренда е в главата на хана. Това, което твърдя: история се прави от цезаря, но винаги и с молитвата на жреца.

Така че нашата отговорност за победата над чудесата е да освободим човека в илюзорността му, че чудото прави Учение. Не! Христос ги отрече, макар че християнството непрекъснато ги повтаря. Защото не може да ги направи; защото му е много угодно, вместо да изведе ценностите, да слага мрежите. А Христос рече: Хвърлете мрежите и елате да ви науча да ловите човеци! Той ги учи да ловят човеци, тъй като победи институцията на расата. (И аз имам основание да кажа, че свещен е човекът, не институцията.) Докато Моисей иска да ги изведе само от Червеното море.

Ние сме пред великата тайна – своя Събор, за което безспорно благодаря на неуморността и на вашата прилежност волята ви да вземе надмога над себичността, за да дойдете. И ведно всички горе да минем своето школско принадлежание и обучение; ведно всички, както е казано в Посланието: да се учим да побеждаваме преходност, да побеждаваме йерархия, да побеждаваме богове и съдба! Преходност, защото преди Адам да вкуси смърт, Отец го научи да спи. Сънят бе първият гостенин, който извести преходността от материалното, видимото, физическото поле, към астралното. След това разбрахме за тази преходност, която някои наричат смърт; преходността да надмогнем йерархии, богове и съдби! Още нещо в тази потреба – това велико Служение да познае гроба на Възкресението, което, както казахме, е на зримия теогон. Тогава ни остава една малка дилема – ще се загубим ли в търсене на всекидневието, за да освободим във волности да изчезне Вечното? Логично е да не се загубим в търсене, за да съхраним онова, което е сложено и е чакало своето известяване. Дойде времето след хилядилетия!

Зная колко е странно, зная колко е чудато да се пледира една кауза за богове, за развиващи се, обаче богове. Но това е дълг и аз казах: дар дава Небето, Служение върши човекът. Ако някой няма кураж, той тогава не ще ходи Пътя. Но вложеното, след хилядилетия ще го доведе там. Онези школи, които си отидоха, бяха школи на посвещенията – там отиваха единици, на посвещения се канеха белязаните. Но какво направи Христос? Повика човечеството на една открита трапеза, след като белязаните властници не можаха да отидат. Бяха толкоз заети в служенията си...

И така, ние трябва да бъдем благодарни за взаимността, защото тя е първата валенция на нашата събожественост. Благодаря на онези, които от планини, морета и реки, от тракийската благодатна земя можахте в този ден да дойдете тук заради нашата взаимност. Първото нещо, за което човек дължи благодарност вам, е, че нямате страх да чуете това, което казвам. Страхливият не може дори да си направи обикновен гроб. Някога ме питаха: „Какво трябва за Възкресението?“ Безспорно, особен гроб. Гроб на безстрашието, гроб на човека, който може да каже, че е един зрим теогон. Разбира се, смут има, но той не е достатъчен, а и не бива, да му позволим да създава страх. Страхът от Бога е обида! Страхът от социалната диктатура... – той е подлост и ние го живяхме в целия му лик. Не позволявайте да бъдете обидени, че ви липсва Бог!

Благодаря ви, на добър път!

 

Пловдив, 31 юли 1999 г.,

Дом на науката и техниката

 

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993