Зареждам...
Интервю с Ваклуш Толев Канал 1 на БНТ

Интервю с Ваклуш Толев
Канал 1 на БНТ

Александър Авджиев: С новата книга на Ваклуш Толев продължаваме сега – „Езотерични школи и мистични учения“, всъщност втора част от втори том на неговата „История на религиите“. Имам информация, че продажбите от тази поредица вече надхвърлят 12 000 броя. Ако е вярна тази информация, на какво отдавате този интерес? Дванадесет хиляди е доста за днешното ни читателско време.

Ваклуш Толев: Да. Благодаря лично на Вас и на Вашето предаване, г-н Авджиев. Добър ден и на Вашите слушатели и зрители и на онези, които наистина са направили това, което действително е много учудващо, че „История на религиите“ и нейните съпроводи, ако мога така да кажа, са повече от 12 000 изкупени.

Има една неутолима жажда! Може би тя е това, от което аз като търсещ съм бил смутен в моята първа радост – две радости са ме смутили. Първата е, че богинята на мъдростта се е родила от главата на бога-баща Зевс, а не утробно, както всички други богове. И точно тази рожба от главата, т.е. от това, което се нарича Послание на Небето, съм могъл да сложа своите интерпретации и търсения в тези три книги вече, които са излезли. И вторият смут, който съм изживял с особена радост, това е дързостта, с която Адам си позволява дори пред Бога да вземе плода на знанието.

Александър Авджиев: Добре, в каква степен всичко, което ни заобикаля, нашият живот въобще, е повлияло на авторските Ви мисли и сентенции във Вашите книги и конкретно в тази най-новата?

Ваклуш Толев: Трудно ми е да Ви кажа, че едно съвремие може да играе решающа роля, освен болката, че то е много подражателско. Трябва да му се предостави една нова Духовна вълна, с която да смени компаса на своето живеене. Защото обидно е за човечеството в продължение на много хилядилетия, в продължение на 2000 години да стои още на нивото, с което изповяда грехопадението; да стои на нивото на мантруването; да води една битка между Исмаила и Исаака, които са деца на един и същи баща. Следователно тази тревога, която съм изживявал, съм я сложил в една теза, че два фактора правят историята – единият фактор, това е Сътворението (трябва човек наистина да знае своето изходно начало, затова богинята на мъдростта ме смущава, че излиза от глава, а не от утроба), другият фактор, това е Знанието (за което казах, че Адам не се спря дори пред Бога). Онова обаче, което като сили ги осъществява, безспорно са Любовта и Смъртта!

Александър Авджиев: Така хубаво говорите, затова не се учудвам, че студентите не пропускат Ваши лекции в университета...

Ваклуш Толев: Не само не пропущаха, но понякога по петстотин души бяха.

Александър Авджиев: Сега обаче искам нещо конкретно да Ви питам, което, като го прочетох, една Ваша мисъл, малко ме смути, да Ви кажа честно... В новата си книга на едно място казвате, че жестокостта е изобретение на човека, а безжалието – на природата?!

Ваклуш Толев: Така е. Радвам се, г-н Авджиев, че точно това Ви е смутило, което в продължение на години, слагам пред човека. Знаете ли, природата трябва да бъде безжалостна, защото тя е пулсът на еволюцията. Трагичността, че човекът е жесток, е, че той се обучава чрез добродетели. А добродетелите не всякога са достатъчно властни, за да победят волята на инстинкта. И следователно инстинктът на самосъхранението ви кара да упражните това, което се нарича в нормалната преценка жестокост. Има обаче една голяма разлика между жестокостта и безжалието на природата. Природата ви води към това, което с една друга фраза съм казал: Няма страдание, има развитие! Ако нямаше един вятър, нямаше да имаме оплождането и раждането на хиляди разновидности. Така че, ако ние нямаме страданието, не бихме еволюирали в йерархията за добродетели...

Радвам се, че това е било, така, добър смут.

Александър Авджиев: Смутих се сещайки се и за трагедията, която стана малко преди Нова година в дискотека „Индиго“. И сега, въпреки че ще възмути това, което ще кажа, доста зрители, на някои може и еретично да прозвучи, но сещам се за нещо, което се получи няколко дни или веднага след като стана трагедията. Имаше, витаеше във въздуха или поне аз само съм го доловил, някакъв нюанс. Между мъката като че ли увисна един незададен въпрос, никой не посмя да го зададе – защо допусна Господ Бог да се случи това нещо, и то с деца; или пък къде беше Господ Бог в момента, в който тези деца издъхваха?

Ваклуш Толев: Аз няма да кажа, че в този случай дядо Вазов Ви беше преварил да каже: Къде е Бог, не гледа ли жестокостите? Вижте, нека не се извиняваме с Бога за деяния, които са чисто човешки и безспорно плод на човешката еволюция и ако можем така да кажем, на човешкото прераждане в неговата лична отговорност. По този въпрос направих едно Обръщение (сигурно не е стигнало до Вас). Ние би трябвало да потърсим отговорността в себе си, защото само един човек излезе с една статия, която попита – къде бяха родителите, които в 19 часа пущаха децата си, когато в 17 часа се мръкваше?!

Александър Авджиев: Аз не искам да конкретизираме сега върху трагедията...

Ваклуш Толев: Не е проблемът... – една трагедия, какъвто е случаят, не е само наш, той е и световен проблем. Но ние не събудихме това, което казвам – за посветения са нужни няколко неща: едното е смирението, другото е отговорността, третото е жертвата! Ние се извиняваме в своята немощ за прозрение на благодарност към благодатта с това, че сме получили възмездие и наказание. Наказанието не е... Само Достоевски можеше да каже, да събере две престъпления, за да направи една святост.

Александър Авджиев: С школи и учения, се занимавате отново в това поредно Ваше издание. Не може сега да се преразкаже тази книга. Става дума, че всички, които се интересуват от различните религии, школи, мистични учения и т. н., могат да намерят информация за тях тук.

Ваклуш Толев: Аз квалифицирах, специално този том квалифицирах като следхристиянски езотеризъм. Това е много съществено за хората, които ще четат, да знаят. Следхристиянският езотеризъм – всичко, което излезе като окултни школи, е това, което формира или преразказа Христос.

Александър Авджиев: Искам да поговорим сега за нещо друго интересно. То е пак Ваша инициатива от края на миналата година. Става дума за Вашето искане в Хартата за правата на човека да бъде включен казус за душата. Едно смело искане! Какво означава тя, душата, да не бъде анатемосвана и какво означава гражданският закон да се освободи от думата „враг“?

Ваклуш Толев: Този проблем е болезнен за цялата психология. Мисля, че това понятие – „душа“, както и другото ми понятие – „събожник“, трябва да станат не проблем на тезиси, а проблем на изживявания.

Човечеството живее, продължава да живее разбира се, с една, както съм я нарекъл, психология на инквизицията. Но преди това в цялата юдейска религия стои проблемът за анатемата, която апостол Павел внася с една непримирима, бих казал и срещу себе си жестокост – дори самият се анатемосва. А това е един от най-жестоките актове, с които вие отлъчвате – с проклятие, с церемония. В този случай вие не оскърбявате само личността. (А обикновено се анатемосват личности, които са белязани, които в даден национален дух са играли първенствуваща роля.) Но в Хартата на Обединените народи, специално в казуса, т.е. в тезата за защита правата на човека, между другите права, които му се предоставят – правото на слово, правото на живот и т. н., е и правото на съвест. Никой не поиска субстанциалността на съвестта, но го сложиха. А когато поставям въпроса за казуса за правото на защита на душата, и то от определена дейност, някой казва: „Къде е субстанциалността?“ Някой да е доказал субстанциалността на съвестта?!

Александър Авджиев: А думата „враг“ – с какво Ви тревожи...

Ваклуш Толев: Думата „враг“ – даже нашият Димчо Дебелянов в прозрението си (това е изключително дарование за България като дух и мисъл) ви казва: Убитият не ми е враг!

Александър Авджиев: Убитият не ми е враг?

Ваклуш Толев: Не ми е враг... Ние трябва да се научим, да правим враждуване вътре в себе си, където живее онова, което съм нарекъл събожникът, за да можем в лицето на отсрещния да го видим. Така както казвам: ако ние можем да съчетаем Божията човечност с Човешката божественост, няма да имаме враг – ние ще имаме събожник, на когото бихме не само простили, както Христос много добре казва на грешницата...

Александър Авджиев: Не звучи ли утопично едно такова съчетание?

Ваклуш Толев: Никак не звучи утопично, защото все пак и приложната мярка на възмездието, което даваше учението на Правдата на юдеите, бе сменена с формулата на прощението. Да, хората много малко прощават, но в културата на човечеството, в мировата аура да речем на дадени общества и народи, стои идеята прощение.

Александър Авджиев: Багодаря Ви, г-н Толев, успех на книгата.

12. 02. 2002 г., София, 10.30 ч., „Добро утро“

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993