Зареждам...
Върху Посланието на Бдението Повеления и Искания (2/2003)

Върху Посланието на Бдението

Повеления и Искания

„Ето, всичко ново творя!“ (Откровение 21:5)

В Мировото съзнание има едно велико тайнство – това тайнство е Посланието. Посланието е духовна будност, от която светът се нуждае, за да може прозрението да даде знание в приложната воля на това, което Сътворителят нарече човек. То е една благодат – благодатта да бъдем в Небесния Всемирен храм. И Небето никога не е било така щедро, както тази година, защото за Бдението граници няма – границата е свободата ни!

Бдението е вътрешно прозрение, което отрежда предназначението на великото тайнство служение! То е свобода от олтара на очите, защото е служение пред олтара вътре у нас, наречен Книгата на Живота. Бдението не е предмет на съдбовност, макар че съдбовността е услуга в ръката на Всемирността – от нея еволюцията има нужда, голямата идея обаче е за свобода от оня древногръцки хор, който пее решението на съдбата.

Бдението е енергия от благоволението на Мировото съзнание, дадена чрез Планетния Логос, но то е и лично присъствие – лична будност и лично самокръщение във възможност на знание от Причинността до идеята на единството ни с Отца. Бдение е осъществената от Възкресението пътека до Единосъщието с Отца. А това е вложена възможност за единство с Божията човечност, за онова, което е по-голямо от идеята на Възкресението – Съсътворителството!

Посланието на Бдението е не толкова проблем на нещо нечуто и невиждано, а на един взрив – един от тези взривове, които в космичността стават и неголеми дялове от тях гостуват на планетата ни, за да я променят, да я преобразяват, да я одухотворяват. Тогава малкото ни съзнание казва, че страдаме, че сме наказани, докато голямото прозрение вижда каква награда се изсипва като звезден дъжд над територията на планетата, над територията на една малка земя – България.

Може би онова, което смущава човека в идеята му за безизходност – да не намира своето вечно светилище, Децата на Деня го имат в това Послание на Мировия Логос, защото Бдението е Пътят! То им отрежда причастие в тайнството на служението без Себе си, а по този Път, безспорно ги водят даренията, които Планетният Логос предоставя.

Посланието е наистина едно Логосно присъствие, то е едно вътрешно откровение. Откровение на Мировото съзнание, а не на поточността на един Лъч, какъвто е Лъчът, примерно казано, на властника, на трона или Лъчът на молитвеника, на олтара. Логосът ви поднася своята Мирова воля за сили да отлистите Книгата на Живота! В нея от Сътворението чрез Диханието са сложени първите редове – че сте определени за човек, който трябва да бъде бог в развитие. Там ще намерите в хилядилетията този човек до ескалацията, минал своето обучение в търсенето на Бога вън от себе си, да потърси Бог вътре у себе си. От трансценденталното олтарно моление, от онова признание, на което сме давали своята покорност – тотемът (което в буквален превод значи „покровителят“), до момента, когато Учението Път на Мъдростта ви казва, че вие трябва да намерите иманентния Бог.

Всичко това е било част от ония вложени божества у нас, които са работили в милионите години, за да направят една плът пригодна в приемането на личния Бог. Въпросът е може ли да се създаде култура, която не само ще обясни, но и ще разкрие енигмата, защо трябва да ескалираме своето поведение от тотема до събудения Бог у нас, до срещата между Божията човечност и Човешката божественост? Тази среща е именно нашето вътрешно бдение, което ни дава прозрение, за да характеризираме своето основание за служение като предназначение на човека!

Хилядилетията са вървели с това, което оставихме на света като доктрина – Духовните вълни в еволюцията на човечеството, като се започне от Вълните на Сътворението, Митологията, Правдата, Любовта; ето сега Мъдростта, а ще дойдат и Истината, и Свободата. Светът получи тази идея, за да може с нейната голяма същност, с това вътрешно зрение, културата да не прави насилие над онова, което трябва да извърши прощение, разделяне със своята знайност. Трябва да се направи признание с благодарност към всяко минало, с отговорност в работата на едно настояще и с прозрение в служение на едно чакащо бъдеще!

Посланията на Планетния Логос енергитират именно прозрение, събудена отговорност на божествата в човека бог в развитие – търсена молитва вътре у нас и свобода от многото жертвеници. Вижте колко властна е станала културата на т. нар. трансцендентал – на онова, което е вън от нас, и колко глухота и духовна слепота съществува за Бога у нас, за това, което древността е казала: „Познай себе си и ще познаете боговете и света!“

Γνωτη σε−αυτον, т.е. „Познай себе си“, е спирало пътника, който е отивал при оракула, вместо при „себе си“; а в Откровението Христос рече: Ето, всичко ново творя; ние пък казахме: Да бъдеш, не да имаш! Това е великата същност – екзистенцията, не феноменът! Защото човекът се храни с феномени – брани тялото си, а не го одухотворява. И затуй Учението Път на Мъдростта предостави голямата мисъл: Не отричайте материята, одухотворявайте я! Тя няма никаква вина, че умът ви ражда изкушения и перверзности! Материята ни, организираното тяло, е многогласието на божествата у нас: от кристала през растенията, през животните до човека – син Божий. Това, което трябва да се научим всекидневно да правим, е да обработваме своята плът, да обработваме своите емоции, да обработваме своя ум. Христос даде този знак – че материята не е бреме, че тя трябва да бъде одухотворена, ако искате да възкръсне. Това е голямата будност на Учението Път на Мъдростта, за да можете да направите онова, което е най-значимото в Посланието – Осъществете дадената Ви Синовност!

Има ли израз, оставен като потреба и възможност Дух и душа да дадат тази победа? Да, изразът „надгробна властност“. Но за да имате надгробна властност, трябва да извършите Самокръщение. А то, Самокръщението, е напълно онова „Познай себе си.“. Човекът не може да забрави себе си във великата идея на прощението, което трябва да направи в часа на Самокръщението – тогава, когато той познае своята вложена Всемирност. Вложената Всемирност е, която можа толкова смело да каже: Аз и Отец сме едно!

Това е да бъдеш, а не да имаш, не изобилието заради трансценденталния Бог вън от нас, излязъл на сцената на човека от тотемното поклонение и стигнал до „най-свещения“ олтар – до неизмеримостта на институции, които знаете какви огромни сгради са направили, колко респектиращи постулати са дали... (И виждате, че светът не йерархира.) Разбира се, ние не отричаме, потребата го изисква! Битката ни в продължение на милиони години е да отработим добродетели и те са легитимирани, но мъничкото, синапеното зрънце, което става по-голямо от дърво, е идеята за знание. А знанието е свобода от това, което дрехата ви не е покрила – голотата на мисленето, апетитите на астрала...

Започвам всичко ново да творя е голямото откровение и точно това е магиката на Посланието тази година. Няма по-голяма болка от тази, някой да бъде принуден в своята присъщност да е Творец – когато трябва да даде една велика тайна на света. Голяма принуда е било за Сътворителя – болката на Твореца да каже: Всичко ново творя! – защото в този Апокалипсис става също едно унищожение (само че не е потопно – водата не е посочена като насилие). Но въпреки това няма смут да каже, че твори ново небе и нова земя, защото създава нов човек, който не ще има смърт. Тогава оправдана ли е мисълта ми, че няма да минат и петдесет години, когато човечеството най-после ще узрее за една тайна – че смъртта е добродетел, защото тя е първият израз на безсмъртие?! А на този, който има безсмъртие, не можеш да му пожелаваш вечност. Другото е на сибили, на ясновидци, на гадатели, които вещаят какво ще стане.

Разбира се, който има Мирово съзнание, дори не се надсмива. Невежеството има едно право, че не бива да говори знание, а неграмотността – друго право, на нея е позволено да говори незнание. Страшно е, когато невежеството взема връх и оскърбява неграмотността, като всъщност поругава и поучава грамотността. Това е ужасът на „посланията“, които някои дават. Защото, както казах, Посланието е провиденция на великото Мирово съзнание, дадено чрез Планетния Логос за пътя на човечеството. Мировото съзнание прави своето велико тайнство да прати Послания – да ни дари Своята изобилна воля за осъществяване и Своята богата трапеза за знание. А ние с тях изграждаме личност, социална даденост, национален лик и образ на мировото човечество – видимо и невидимо. (Човечеството не е само огледалният образ на планетата ни, то е и онова, което Христос рече – царство Небесно.) Следователно Посланието не е литературен вид, не е и религиозна молитва, а Мирово пришествие в събудена отговорност да му дадете характеристика в осъществен от вас път; то е на Мировия Логос, на Всемирното Слово. Дар е на Всемирното съзнание, а намира своя улей чрез това, което наричаме грижа в еволюцията и йерархия на планетата ни, която от наколното жилище стигна до ракетата и от пещерното моление можа да направи пирамиди и храмове. Отделен е въпросът дали човечеството може да ограничи едно Мирово съзнание в поведение, което нарича Бог или божества в митологиите. (Божествата също са били проблем на изповедание и това е част от ограничеността на човешката възможност да има цялост в битието на Всемирността.)

Само две Послания-Откровения има досега в културата на човечеството. Едното е онова, което Хермес (Тот) дава на поколенията. Там казва, че боговете са безсмъртни човеци, а човеците – смъртни богове. Какво величие на подобен род мислене! А необходимостта на еволюцията чрез Духовните вълни доведе човека като смъртен бог точно до Духовната вълна на Мъдростта, за да разбере, че той е един бог в развитие. И ако боговете са безсмъртни, тогава няма защо да се страхуваме, че на човека можем да му отредим безсмъртие, което именно смъртта му дарява (за да го опазя от аналогичността, че трябва да му пожелаем вечност). Това е голямата тайна, това е безспорната пътнина – той, безсмъртният! Щом можеш от стихии да правиш богове и да им сложиш дрехата на безсмъртието...… А камо ли този безсмъртник, когото Бог е сътворил, да го пренебрегнем в идеята, че е създаден преходен с вложено обаче непреходно. Виждате тогава каква енергия е скрита, когато сега Логосът идва да ни каже: Да, вие бяхте смъртни богове, но Аз ви казвам, че сте еволюиращи богове. Ето ви Послание! Другото е писаници, писаници на ниво ум, но не и на откровение.

Второто Откровение е това, което Христос дава на Иоан. Там Той казва просто и ясно, че не само ще имате нова земя и ново небе – ново тяло и ново съзнание, а и не ще имате смърт и сами ще си светите!

Посланията на Планетния Логос в Духовната вълна на Мъдростта също са йерархирани. И вие, ако проследите тази скала, ще видите, че имахме Послание на Приложната молитвеност, преди това имахме Послание на Служението; имахме и Послание на Присъствието, в което бе казана страшната тайна: Бях, за да Ме няма; няма Ме, защото бях – Възкресение! А Възкресението как става – само чрез Самокръщение, където липсва Иоан Кръстител, където липсва реката Йордан. Самокръщение! Когато влезете в гробницата си и се докоснете до Книгата на Живота, там вашето предназначение ви казва: Възкресение! А какъв е пътят на Възкресението – Единосъщие, Съсътворителство.

Съсътворител! Не е важно, че още сенките служат понякога за сравнение. Казва се: „Този израсна под сянката на еди кой си“, но под сенки не се расне, защото ставате негативи – под слънце се расне! Къде е тайната на Посланието на Бдението?

  • Бдението ни прави съпричастни с Планетния Логос!

То не е институционното моление на монаси или на каквато и да е друга формула, с която отиват, за да удовлетворят канон или догма, прозрение или непрозрение. То не е дори интуицията – то е докосване до Мировото съзнание като формула на откровението. Бдението е вътрешно озарение, вътрешното съзерцание! Бих казал, че то е част от нашата историчност, която го дава в онова безмълвно моление на исихастите ни. И бдението няма да направи грешката на петте неразумни девици, които отиват да посрещнат Жениха, но не са взели достатъчно гориво... Защото у нас има достатъчно гориво – Диханието на Божията човечност, което можем да изведем. Човекът има всичко, отделен е въпросът дали е победил себе си, за да даде път на вложения в него Бог.

С хилядилетия е израждана нашата зримост, за да ни ориентира, за да правим история. А понякога, и без да е историчност, да извършим или подвиг, за който получаваме награда, или някакво злосторство, за което получаваме упрек. Това са двата бряга на еволюцията и когато се изграждаме в добродетели, ние не бива да забравяме оная смела ръка, която посегна към плода на знанието. Учението Път на Мъдростта прави точно това – иска да продължи тази Мирова ръка на знанието!

И така, тази година Планетният Логос рече:

  • Деца на Деня, осъществете дадената Ви Синовност!

Всички са синове Божии, така както всички от утроба на майка се раждат. Затова, когато искаме да правим съпоставка за най-голямото, сравнено с онова, което от еволюцията изхожда, ние говорим, че човек е талантлив, гениален, но безспорния наричаме божествен. Божествен! Всички родени са синове на Бога, Един обаче можа да направи Рождество; Един направи Синовност! Синовността е надгробната властност, а тя става безспорно чрез Рождество, после Преображение и чрез оня извървян път Голготски. Не е нужно да отивате в Йерусалим – всеки миг човек може да ходи своя голготски път, защото той е лично битие. Голямото тайнство е да минете този път, да дойдете до едно разпятие, в което правите социално битие (битие на раздяла – дарявате кръв и дело) и да отидете на Възкресение, за да направите Мировото си тайнство – Единосъщие. Ето кое аз наричам Синовност!

Малцина в културата на човечеството и историята са станали Синовност. Другото е пътешественици, но Божии синове като рождение. Оттук е, разбира се, изведената приказ, бих казал тази върховна приказ – да наречеш човека събожник, а не враг, когото можеш да не обичаш или да обичаш; не грешник, когото ще го съди един Апокалипсис и ще го прати в геената огнена. Не, не! Събожникът е точно бъдният Съсътворител!

Затова е казано: Осъществете дадената Ви Синовност! От този повик, който Мировото съзнание отпраща към сътвореното, идва повелението какво трябва да знаят Децата на Деня, за да могат да осъществят тази своя потреба – Синовността; кое е онова, от което трябва да бъдат освободени, за да може, несмутени в тревожност, да не бъдат пак сгрешени пътищата, по които ходят.

Безспорно трябва да се извървят в дългия път като Божии синове – трябва да приемат безжалието на природата. Безжалие, което така добре е легитимирано с жестокостта на човека, който си позволява повече гняв, отколкото неговият Създател... А аз казах, че Бог също еволюира и може да бъде подбуждан от човека и гневен (но Абсолютът, но Нищото – То никога не се гневи)! Тогава Той създава идея за съдба, създава еволюция, в която ние йерархираме. Но казвам, че човекът е по-свещен от институцията и че той наистина като бог е по-властен дори от безгрешния. Това е идеята за Синовността!

За да стане това осъществяване на дадената ви Синовност, която да ви свали дори одеждата на Син Божий, преди това трябва да свалите и тази на Син Човеческий, която в никакъв случай не можем да кажем, че е дрипа, макар че е сменяна в хилядилетията. Човекът е сменял своето поведение как да обвие тялото си, в което е съхранена цялата Божественост, но безспорно тази преходност е потреба! А Синовността ви е дадена, защото Диханието е у вас. Речено е: „Ти си не само Моят образ, не само Боголик – ти си и Моето подобие, Моето Боговластие.“ Това е човекът, който можа да се отлъчи от земята и да тръгне през световете!

Но с какво да осъществим дадената ни Синовност? С цялата тази култура, която притежаваме в хилядилетия и която е напластена у нас, или с тази материя на планетата, от която сме направени и от която са влезли в нашата плът милиони богове? Не! Всички сме идея на Сътворението, но Синовността е присъща духовност на събудената Човешка божественост, която става единство с дадената ни Божия човечност! А кога ще стане? Времето няма измерение, то е услуга – енергията е, която трябва да вложите в мотивираната човешка потребност за божественост. И тогава, след като носите съзнание за една доктрина, наречена Синовност, безспорно вие извеждате тази голяма среща. Затова Посланието е изразено след това в три големи тайни, които трябва да осъществим като „задължение“, за да направим тази Синовност; затова се казва: Знайте!

Трите повеления са, бих казал, кислородът на живота в идеята на осъществяването на Синовността! Те са една голяма истина на бъдността, която е идея за знание, а не на поведение. Идеята за поведение изграждаше таблиците на морала.

Първото повеление, което дава Планетният Логос, е:

  • Знайте, че Денят на оробителя свърши, дойде отговорният Ви час!

Това е атентат, повече от всеки друг, където и да е бил правен. Няма го в никоя религия, в никоя философия, но когато Мировото съзнание ви го каже, земна сила не може да го спре. Денят на оробителя… – това, с което е управлявано хиляди не, а милиони години човечеството.

Оробителят из началния стадий на нашата еволюция, разбира се, е бил благороден, защото е събуждал поведение на отговорност по отношение еволюционния стадий на възпитание, с което овладяваме материя, раждаме мисъл и правим съображение. Съображението е определяло обреди и изграждало олтари; то е давало принос и в оценка на божеството, чиято преходност човек не иска да приеме. А неприемането преходността на божеството се дължи на възпитание и отработени добродетели. Защото признанието е добродетел, но тя никога не носи откровение за великото тайнство, което е вложено заради будността, заради търсената Синовност, а не за роденото – син Божий.

Но кой е този, който ви ограничи? В идеята да ви направи съвършени вашият Сътворител ви прати долу да се разгръщате и с този акт ви създаде култури, които в бъдеще ви ограничиха – създадоха се таблици на добродетелите. Те са неизбежна необходимост на онова човечество в неговата първична цялост – добродетелите изграждат култури в обюздване на неовладяната страст, която човекът носи. Тогава идва битката му със себеподобния, идва и битката му с природата (но това не е достатъчно, за да го направи приносител на ценности). Така се изгражда наколното жилище, открива се огънят, влиза се в пещерата; така събуждащата се Божия човечност започва да дава характеристика на търсещата Човешка божественост в пътя на развитието. Следователно оробителят, който толкова хилядилетия властва, са всички онези нравствени таблици, които поучават човека. Но с тях едва ли няколко от добродетелите са станали плът и кръв от неговото битие – той продължава да краде, да лъже, продължава да убива... Защо? Защото му бе забранено да яде плода на знанието. Оробителят му каза: „Не, ти ще учиш таблиците на морала!“ – Таблиците на Хамурапи, Десетте Божи заповеди, Дванадесетте Римски таблици...

Какво обаче му рече Отец, когато го осъди? Адам стана като боговете – да знае що е добро и зло. Значи все пак у нас е вкусът на ябълката на доброто и злото, вкусът на знанието! (А Дървото на Живота го бранят още и затова в йерархията на Духовните вълни последната Вълна е Свободата, която е живот в Бога.)

Тогава може ли Творецът да бъде оробител? Не! Културите, които приписват поведение на Сътворителя, са оробителят; културите в йерархията на Духовните вълни са повоят, с който са стегнати душа и тяло в покорност. Моисей направи теокрация като социална общност. (Защото повелята на религията не се отменя с правен акт на прощение, или амнистия, както е казано в правната доктрина, а с прощаване греховете от пълномощник на Бога.) Той сложи първороден грях, изповедниците на нашата свещена книжнина също това говорят: „първородни грешници“. Културите ни втълпиха, Моисей ни втълпи, че сме грешници, защото трябваше да изгради общество, държава с еднобожническо изповедание. (А пък Маркс, който подражава, създава идеята за класовата борба, за да оправдае диктатурата на пролетариата.) Ето култури на социалното оробяване. И тогава виждате социални класи, които ви определят история без историзъм. Страшното е това, че много малко знаци на историзъм има оставени, понеже е натрапена фактология – тя е, която господства.

Културите и от Сизиф направиха безсмисленик, защото отново и отново тикал камъка, който все се връщал... И съм се учудвал на класирани мислители на Запада (с познати доктрини на философи, изповядани дори и сега, когато някой ви учи на държавност), че трудът на Сизиф бил безсмислие. За първи път в световната история сменям този възглед на глупостта: Трудът на Сизиф не е в безсмислието, а в липсата на отчаяние! Това е камъкът, който, тъй или иначе, вие ще го качите – той ще се изтрие. И тези нравствени таблици, тези Акадски таблици (както искате ги наречете), тези Десет Божии заповеди трябва да бъдат надделяни с липсата на отчаяние, със знанието, със събуденото трето око.

Така оробителят вече има име – Културите на Духовните вълни. Те ни съхраняваха в добродетели, но по този начин оробителят бе властен. Христос затова е разпнат. Той казва, че с Отец са едно, а юдеите имат закон – който се прави на Бог, да бъде убит. Когато някой иска да освободи надзорника на пътя на човека, го обявяват за безбожник... Но точно чрез Бога правим свобода от оробителя – не свободни от Бога, а с Бог свободни от онова, което създава оробител!

Тази е голямата тайна – да дойде пределният знак, в който може да кажете: Денят на оробителя свърши! Няма по-голяма свобода от това. Защото хората, облечени в дрехите на различните религиозни съзнания и добродетели, водят битки ожесточени. Дори природата е по-милостива в безжалието си, защото сме я облагородявали и започва да ни връща добродетели.

В Учението Път на Мъдростта може би най-потребната наша трапеза, на която трябва да поканим битието на бъдещата история в Третото хилядолетие, е именно Денят на оробителя свърши. Това не е възможно да си го позволи ограничената воля на миналите култури в хилядилетията; не е възможно да си го позволи човекът, изпълняващ пътя на цезаря, нито молитвеникът, който пред олтара чака причастие. Светът, безспорно, никога не е стоял на едно место. Иначе как щяхме да имаме морета, ако нямаше реки; как щяхме да имаме паметници, ако нямаше личности... Но това не можеше да бъде казано в другите Духовни вълни; никоя друга култура не можеше да го даде, защото те йерархират добродетели, а не дързост за знание. И оттук идва проблемът – Дойде отговорният Ви час!

Кой е този, на когото отговорният час е дошъл? Безспорно това е дарение, което получават Децата на Деня в своята бъднина. Отговорният ви час дойде, защото отговорността е огледалото на божествеността! Този, който не може да се събуди и не може да види зората, ще бъде в безпладне на своето средневие. Няма да има свое пладне, да не говорим за оня невечерен час, както е наречен часът на Възкресението.

Разбира се, Денят на оробителя е с толкова много властност и неизбежно бреме над човека, че така мигновено не си отива. Но културата, която създаваме – културата на Знанието срещу Добродетелта, е първият знак на взривяването, или огнената клада в идеята за свобода. Свобода, а не развитие! Защото в развитието има страданието като формула, но не и истината за свобода. Трябва да елиминираме страданието като създаваме мироглед!

И така, приканени са Децата на Деня да се осъществят в отговорност. А отговорният час е преценка на Бдението! Логосът ви предупреждава, че Денят на оробителя свърши, но вашият отговорен час е Бдението, което ви дава право на участие; Логосът ви дава енергия за дързостта да продължите, а вие трябва в отговорния си час да се простите с ограничението. Вземете това велико причастие и се осъществете! Познайте свободата, защото оробителят наистина отходи своя път! Отговорността си извикайте на живот в идеята на голямото служение, и тогава бихте разбрали каква битка трябва да водите, с кого трябва да се борите – със себе си, с пластовете на културите, с които йерархията на Духовните вълни ви е изграждала и вашият ум (нисшият или висшият), вашият астрал са ви подвеждали, за да станете „блудник“. Но онази велика Безпричинна Причина ви е оставила право на преценка – създала е вашия причинен свят да даде преценка чрез вътрешната будност, чрез интуицията, съзерцанието, бдението. Отговорният час е вашият път и той също не се извървява за един ден.

Оробителят е съхранил хиляди пластове пространства и хиляди енергии на времето, но той привършва като култура в съзнанието на човечеството и това може да покълне в цялата всемирност. (Защото, колкото и невзрачен да изглежда, човекът е повече от всемирността!) Това в никакъв случай не значи, че от деня, когато е казано, светът е отроґбен. Първата битка, която трябва да направи човекът в идеята за отробването, е вътре в себе си – да се освободи от олтара, чиято зримост е сложена, за да намери олтара на Книгата на Живота, в която са писали той и неговият Сътворител. Това е голямата идея на отроґбения!

Време е човекът да смени своя лакмус в една друга духовна среда. И тя е именно това, което Учението Път на Мъдростта казва. Денят на оробителя обаче е съпроводен с неизменната човешка еволюция – да се надмогне нашата слабост, което е било, разбира се, опит, правещ ни мощни. Защото блудният син (от притчата) е бил по-мощен от брат си – той е знаел какво значи разочарование. И затова съпроводът на това велико тайнство – Денят на оробителя – е с второто повеление:

  • Знайте, че не блудник се връща, а синът намира Бащата!

Аз не мога да си представя по-неизходен път – най-далечен и най-близък – на човека до Бога и на Бога до човека. Тази легитимност, която дадохме на Божията човечност с Човешката божественост, е отстояното разстояние. А то е толкова малко, че е по-малко от една крачка, и е толкова далечно, че дори крачката на нашия прехвален Крали Марко е малка. (Казвам „прехвален“, защото никакъв освободител на „три синджира роби“ не е бил, а заедно с турците е водил битка срещу нас! Дошло е време за безпощадност към гримираните добродетели.)

Ето къде е голямата тайна – крайният ден на оробителя с онази голяма будност, че дрехата на блудника е паднала и той няма неудобство да намери Баща си! Защото не може да упрекнете охлюва, че се е качил на върха с пълзене, а да хвалите орела, че вече бил горе, както се говори в баснята. Охлювът няма други пособия, как искате да се качи; защо не се възхитихте, че търси връх?... И точно тук съм имал един голям смут – как може да бъде наречен блудник онзи, който в своята еволюция търси; защо да е блудник? Има еволюция и затова е казано: „С мляко ви нахраних, а не с твърда храна, защото не бяхте в сила да я приемете...“[1]

И нека да го приемем в йерархията на нашите тела – блудникът е безспорно астралът ни в неговата широта на седем подполета, който иска да се налудува в радости и наслади, да яде жълъди заедно със свините, т.е. с глупостта. Той е онова наше събудено щение, онази астрална игра, с която удовлетворяваме не само капризи, но и потреби, с която се учим в битка – някога победна, някога покрусяваща ни. Но това е нашето търсене! Този сътворен син се завръща и кого намира? Бащата, Който (знаейки тайната, която е вложил в Своето дете, а именно Своето подобие) го приема и дарява с богатствата, които има.

Баща му е в него! Но дори да приемем, че отива вън да го търси, той вече не е блудник, а неблудник връща се – синът намира Бащата. Разбира се, онзи, който живее със скрупули дали да се върне при Баща си, е още в скалата на добродетелите – „аз съм грешен“. Но безгрешността и грешността са лицето на еволюцията, не благодатта! А еволюцията се прави от нас в просторността на Неизмеримото, наречено Бог в живот.

Това голямо тайнство може да го даде само Планетният Логос. И то ни отправя в битка за свободата на Бога у нас – битката за човека свърши! Когато казвам обаче, че битката за човека е свършила, трябва да определим за кой човек. Защото знаете, че с фенер Диоген търси човек. Улицата е пълна, но той казва: „Това са хора...“ Този фенер е външният и всеки по-мощен полъх може да духне пламъка. Това е и трагедията на Диоген – той продължава да стои в бъчвата... А пламъкът е у нас и с него трябва да тръгнем да търсим – „познай себе си“; ако с този пламък търсим човеци, ще ги намерим. И точно това дава Учението Път на Мъдростта в цялата тази всемирност, в която има десетки религии, стотици олтари, но фенерът им е отвън, пламъкът е външен; оракулът е техният бог, а не Онзи в храма. Това е голямото различие със синът намира Бащата.

Синът се връща. Но не защото при Бащата има изобилие, а защото при Него е вечността! Кой обаче протестира? По-големият брат, той изказва недоволство и срещу баща си. Възправя се онзи, който има дребния ум и който много често, облечен в лицемерие, създава злини. Големият брат е умът, който не може да не протестира, защото в него има две тайни – нисш и висш ментал. Висшият, който може да поощри малкия си брат, и нисшият, който може да го осъди. Да го осъди, че го награждават, вместо да се зарадва, че брат му се връща. Защо? Защото умът има съображения; и в притчата добре е казано – той не бил получил награда... Това е умът – иска награда.

Тази битка продължава да се води в социалната история на човечеството. И тогава, когато тя е сложена в рамките на религия и идеология, обявяват човека за блудник, а не да се каже: „Ела, братко! Ти укроти своите лудости, кажи ми аз как да овладея своите съмнения?“ Но Бащата прощава на върналия се син и укорява по-големия, защото Бащата е Духът. Той е събуденият Бог, Причинният свят у нас. Затова ще укори ума, че не може да изживее потребна радост – защото с този, който се връща, освободен от насладите, умът става цялостен в храма на молението: човекът божествен!

Това е неизбежната истина, а ни натрапват грешника, блудника и със страх трябва да отиваш да правиш своите изповеди, да получаваш някакво благоволение... Не! Синът намира Бащата. Това е богатството – да обожествите материята в нейните нисши търсения. В това е и властта, която Христос показва на юдеите, когато искат да убият грешницата, защото прелюбодействала. Те не търсят „големия брат“ – мъжът, а може ли тя сама да прелюбодейства – къде е мъжът? И тогава Христос ги изправя на миров съд: Който е праведен, да хвърли камък! Хиляда и петстотин години юдейството е имало свой олтарен и верски живот – нито един не хвърли камък. Нито един!

Защо човекът е държан в мъглявина – дали за да направят от него някаква нова планета? Може би хилядилетията са имали основание да живеят в страх от неовладяната божественост, която може да изгуби Диханието на Сътворителя... Йерархията, чрез която ние се освобождаваме, е наистина нова – синът да намери Бащата. И тогава вместо възмездие за грях, да намерим ръката на прощението – Стани, дъще! Аз ти прощавам, но повече не греши! Това е дойде отговорният Ви час – бъдната роля на Децата на Деня е да сложат на трапезата знанието на Мъдростта, окото на прозрението, пътя на предназначението. Човекът е предназначен за развитие и ние не можем да се сърдим на неговата еволюция, но и не можем да живеем под опеката на едно погрешно интерпретиране.

Ако Децата на Деня не се осъзнаят като предназначение – че са клада на Свободата, а не скала на добродетелите, те няма да свършат своето дело. Те трябва да обслужат света, да направят една нова илюстрация, да внесат една нова багра. Те дори могат да научат, че има песен без петолиние, защото човекът е една песен! Всичко у него е песен, всичко е хармонично – дисхармонията му идва от малкия ум, който разстройва. И тогава трябва да се търси акордьор... И ето, той, акордьорът, дойде – това е Учението на Мъдростта. Милиони години вашата хармония се е разрушавала и събирала с тезата на определена нотност, с определен ключ. Но винаги идва нещо ново, което разрушава, защото за една добродетел има едни знаци, за друга други.

Целостта е като облеклото – ако то може да загърне цялото ви тяло, вие никога няма да бъдете смутени. Вашите неудобства няма да предизвикат и недоволство в отсрещния. Затова има и една бяла тога, с която възпитаниците на различните школи, посвещавани в съответните храмове на древността, са се обгръщали и с която безспорно са се бранели – бранели са се от лошата мисъл на отсрещния, от еманацията и от аурата на непосветените. Защото, ако станете прицел на това, което йерархията на културата на човечеството е предоставила или на апетитите на съответните мисловни тежнения и емоционални търсения, вътрешната ви цялост ще бъде нарушена. И тогава не е проблем, че вашата голота смущава, а че вие не можете да позволите в мисълта си голота, за да ви брани дрехата в чистотата на посветените!

И третото повеление е:

  • Знайте, че раздялата не е милост, а тайнство на Огъня!

Тайнство, защото Огънят какво е? Изгаряне на всичко, което тежнее на дрехата на вашата мъдрост. (Не е нужно да е заради бисери, нужно е да има святост, която трябва да прерасне в свещенство.) Тайнството на Огъня е възродително-вечното, а не унищожителното. Такъв е и гърчът на Всемирността с нейните изригвания, от които ние се оплакваме. А тя няма ли право на свое тайнство; планетата няма ли право на свое моление?!

Така Посланието ни води в раздяла. С кого? Безспорно човекът трябва първом да се раздели със своя побратим животното, което в него много често живее. (И затова казваме, че в човека още вилнеят животинските страсти.) Трябва да се раздели и с културите, които носи и които е правил; с всичко това, което е вече осъдително, а в същността си то е било енергията на неговия ръст. Тази вътрешна раздяла не е милост, не е и казън – тя е Огънят, който изгаря разликите между миналите култури и настоящата будност.

Раздялата започва в един много особен момент. След Сътворението и след съня, в който се извежда Ева (с благоволение, разбира се, че сътвореният може да ражда), идва идеята на раздялата – раздялата между Бог и Адам. Когато Адам се осъзнава в потреба да бъде личност, в потреба да бъде син Божий, той не може вече само да се разхожда в градината... Там пък е казано, че Бог не може да го види – нещо твърде обидно. Бог нали е Всевиждащ, как ще се пита къде е Адам?! Не Бог, Адам е умът и той вика: Адаме, где си? – Ти я`де плода на знанието и сега трябва да кажеш къде си.

Раздялата започва у нас между Божията човечност (която е вложена) и човека, когато той посяга за плода на знанието. Тази раздяла не е милост, тя е тайнство – път, хилядилетен път! Наричат го страдание – аз го наричам развитие. Благодатта на страданието трябва да бъде преценена именно от знанието – от Мъдростта, а не от добродетелите, че на някого грешната мисъл в грешен живот му отрежда прераждане, в което той се оплаква. Но ако в това прераждане той е могъл да направи тази най-велика тайна – да изгори в идеята за болката, или във възмездието, което получава за някакъв непристоен и недостоен живот – ще се освободи! Идеята за Огъня е точно тази – Кундалини никога не се губи, тя винаги може да изгори онова, което вашето хилядилетно или милионно живеене е напластявало в тенденция да ви направи чрез страдание усетливи. Усетливи! Така че, когато Кундалини ви изгори, то е велико тайнство и безспорна раздяла, която е дар – дар да не плачете за минало.

Кундалини, Змията-Огън е нашето Дихание. И този, който е имал опит знае, че когато Кундалини мине, всичко изгаря. Дори може да забравите кой сте били! А и не е нужно да знаете миналото си, защото и в повои са ви превързвали, и скъсани обувки сте носили... Това е преимуществото в Огъня – изгаря и ви оставя въглени, оставя ви жаравата. Жаравата е будността, с която нашият свят на причинността ни държи в съзнание, а пепелта е умът и астралът. Юдеите затова си посипват главите с пепел, защото са още в ум, още са в астрал. Сипят си главите и плачат – не играят на жарава... Тук именно казвам, че не е проблем на милост. Огън! А Огънят има ли още тайни? Иоан Кръстител казва: „Аз ви кръстих с вода, а Той ще ви кръсти с Дух Светий.“[2] С Огън!

Огънят е, който ни прави свещени; Огънят е, който преобразява, който изпепелява. От него именно един въглен е сега главнята, която носи Учението Път на Мъдростта! И имаме един класически образец в културата на Египет – феникса: изгаря, за да възкръсне. Ето това е тайната на Огъня! Няма незагатнати или неизразени неща.

За мен най-богатата култура е тази на Митологията. Тя се отминава заради това, че човечеството няма още свои антени. Бъдещето на всички култури е дадено в митологиите. В Сътворението е сложена цялата бъдност, но в Митологията са дадени знанията, вътрешните откровения, защото магиката е някъде там... И ето феникса – раздялата е тайнство на Огъня! Митологията е точно това, което наричам Послания, само че още неразтълмена, защото тя е Мировото съзнание чрез Логоса – след като е сътворен човекът, да му даде истини и знания. Това е култура, която бъдещето ще се научи да употребява, да разгадава.

Така трябва да изпепелите ненужното и да оставите въглена, от който можете да запалите главнята на културата на Учението на Мъдростта. Огънят има различни светлини – онази, която Прометей остави за назидание, тази на Таворската планина – светлината на безсмъртието, и Възкресенската светлина – на божествеността. Това е да йерархирате материята, да є направите раздяла. И тогава, когато я осветите, няма раздяла, защото тайнството на Огъня ви е съединило, то ви е направило феникс и вие уж умирате, а всъщност се раждате. В този смисъл не е нито милост, нито жестокост, а е тайнство раздялата и би трябвало да я вършим вътре у нас. Това са големите формули, които оставихме.

Ето как с Посланията преломът е извършен – със знание правим преобрата си. Не само защото трябва да се освободим от добродетели (те работиха, за да може да понесем знанието), а защото окото на познанието е най-големият смут за човека. Така направи и Нарцис, когато се огледа – удави се, защото се видя, защото вече знаеше. Нямаше нужда от ласкателствата колко е красив, колко е добродетелен. Да се огледате в тази велика тайна на знанието и да извикате у вас – чрез раздялата да извикате този Феникс! – великата среща на Божията човечност с Човешката божественост! Тази среща може да стане мигновено и от син Божий да ви направи Синовност. Това е и характеристиката, основната характеристика на Посланието на Бдението – именно сродяване чрез познанието – събудената ви Човешка божественост в лоното на Божествената човечност.

Ето какво Учението Път на Мъдростта предоставя с Посланията, писани с Мировия глас на Логоса в собствената ви Книга на Живота!

В цялата тази голяма тайна, която се изсипва като благодат от страна на дарованието на Планетния Логос да даде на Своите Деца трапезата на Мъдростта, ще намерите вече и личното Искане. То е основата, то е идеята, че на тази планета вие може да осъществявате Божествените светлини, пратени ви като прозрение, като откровение, като ум, като желание.

Човек се страхува да не се загуби, защото не се е осъществил, защото не се е върнал да намери своя Баща; удобно му е да бъде грешник, удобно му е да бъде блудник, а той трябва да изгори. Тогава идва това лично моление (което съм давал винаги в продължение на десетки години) – трите лични искания, чиято благодатна енергия вие можете да трансформирате като свое изпълнено повеление. Защото много е странно, когато човекът излиза със себичността си. Показността като формула търси награда, а служението без Себе си прави жертви! Това е идеята и тук може да се разминете. Така стана и с Едип – търсейки да намери убиеца на баща си, го намери в себе си.

Оня глас Адаме, где си? е у нас, онзи вечен вик е будността ни – нашият свят на ментала се търси. И този вик е именно искането на човека – зов, който създава формулите за искане:

  • Дай ми зрение за будност и слух за знание!

Нищо, каквото е казано от великите тайни-откровения, не може да бъде оспорено, когато имате зрение за будност. Може да изглежда невярно, защото е в спекулацията на ума, но затуй Адам е пратен да се обработва – за да може чрез добродетелите да приеме външното и вътрешното осенение. Така да изведе олтара на Книгата на Живота (дадена в Апокалипсиса като тайна на бъдността).

Зрението е проблем на будност. То е, което прави съсредоточаването; то е, на което ние даваме диоптри, когато не можем да виждаме. Зрението дава учебникарското знание, но ако вие събудите будност, няма да четете учебника, а ще четете с прозрение в Книгата на Живота. Защото будността е енергия, която Причинният свят ни дава, за да можем да направим светителство, а пък то е светлина да четем тази Книга.

Това е обрат на приетото: зрението дава будност, слухът – знание. В школите на посветените се слуша и на белязания се повелява мълчание. Тук е и величието на един Патриарх Евтимий в българската история, който утвърждава исихазма в нашата приложна верска олтарност. (А какво правят институтите след Освобождението – нито в житието, нито в битието на Патриарх Евтимий стои тази най-мистична християнска воля.) Защото катарзисът, безмълвната молитва не е поведение само на съзерцание – тя е една упражнена сила в защита на духовността, с която Божията човечност ни е дарила, а не Човешката божественост в защита на своя Отец да отива на жертва! Това са големите разлики.

Зрението прави съображение, за да се защитите в света, който виждате, а знанието отработва понятия за отстояване и прилагане на воля в защита на достойнството да бъдете човек. Затова Посланието е Бдение – събудено прозрение, за да имате знание за предназначение. Защото прозрението е знание не на очите, а на вътрешната ни будност. Ето защо нарекох това Послание взрив на Мировостта.

Будността все пак не е школското възпитание, не е претенциите или недоволството на по-нисшите ви тела. Когато те обаче ви подсказват недоволството си, това е вашата диплома за будност, да видите как сте завършили първия си клас в учението на посветените. Недоволството е на онова, което трябва да изгради целостта в осъществяване на дадената ви Синовност!

Другото искане в Посланието на Бдението е:

  • Нека личната ми воля не бъде власт за безвластието на другия!

Един от най-големите конфликти, който съществува в човечеството, е правото на воля, употребено в безволие за насилие над другия. Конфликтът с трон или олтар – волята на олтара, който ви прави анатема, и волята на трона, който ви праща в наказание по силата на една социална формула, наречена законодателство. Това е вечният конфликт. И ако ние личната си воля позволим да бъде власт за безвластие, ако упълномощим неизмерението в преценката, вършим насилие, което е ужасно по същина.

Разбира се, цезарят като воля, когато прави държавата, не упражнява безвластие – властта му може да тежи, но тя не е безвластие! Малкият човек обаче, когато упражнява воля за надвластие, това е порок!

Най-голямата злоупотреба, която човечеството в своите водителски начала върши, е когато личната воля е употребена от поданика в безвластие. Ужасът е този, защото измерението на големия водител в идеята да построи бъдност не е равно на отмъстителното начало на малкия пострадал. А точно това става с историята на народите и сега, ставало е и по-преди. Личната им воля е позволила да стане власт за безвластието на другите. Няма нужда от образци – нероновци, лениновци, сталиновци, това е истината.

Но водителската воля може да я използвате, за да направите история, така както съм казал за Аспарух. Този човек дойде да изпълни волята за земя и държава – земя, която направи територия! (Славяните тук три века имаха земя, но нямаха територия.) Тронът! Волята обаче, когато не е осветена, а само се изживява във власт, тежко и горко ако стане безвластие. Тук е голямата беда; това се наблюдава, и то не днес само. Но понеже има образци, ние си служим само с тях, а не виждаме всекидневието. Че какво е алкохолизмът, ако не воля на власт за безвластие, направено в дома! Страшна е болката...

Това искане е една от най-големите тревожности, когато някой ползва волята на своя Отец или волята на своя Учител, или волята на своя император, за да прави безвластие над другите. И тук е проблемът, който стои – в прецизността как една воля на благоволението на Отца е опосредствана чрез определена институция, каквато е Църквата, каквито са били и съответните религиозни или други организирани армии. Защото няма по-голяма формула за унижение от това, когато се казва: така иска Бог; така рече Учителят; така каза царят, патриархът, ефрейторът... Най-страшният властник е този, на когото културата не стига, но себичността му е да бъде господар и приземява волята на Всевишния, на Учителя, на цезаря, за да я упражни като насилие над другия. Чуждата воля употребена... За нея имаме една великолепна българска поговорка: „Царят дава, пъдарят не дава.“ Ето личната воля, употребена като власт за безвластие – царят дава, пъдарят не дава! Но това е в размера на вътрешната посветеност!

Най-фрапиращият случай е, когато една цяла институция в лицето на Католическата църква ползва волята на Иисус в безвластието, наречено Инквизиция. И с тази воля на Отца, с тази воля на Сина Му Инквизицията праща на заколения и клади – случайно да не изпусне някой да се качи горе „грешник“...

Идеята за надвластието, разбира се, е много дълбоко сложена като потреба на еволюцията. Властта е много благородна, ако я изведем из началното човешко битие. Отделен е въпросът с каква багра, с каква цветност сме я оцветявали – дали заради господство, или за да бъдем надвластни над своя ум, над своите желания (заради което цели школи са измъчвали човека). Властта е велика съблазън и в същото време една голяма добродетел: аз трябва да се победя, аз трябва да надмогна.

Когато тази съблазън – властта, прерасне в удовлетворение на амбиция, тогава тя е порок; но когато упражним силата є, за да победим това, което е наречено, в отлика на добродетелите, порок, тогава се акламира подобен род власт. Ето защо казвам, че приемам хаоса пред анархизма: от хаос властта може да прави ред, но анархията от реда прави безредие. Затова се говори за благородни амбиции, но и за болни амбиции (които болката на времето лекува). Една от най-големите болки е необюздената събудена енергия, когато властта става безвластие; необюздената власт, която дава развихреност на това, което наричаме страст. А страст, облечена във власт, е вече само на една стъпка от жестокост или от злоупотреба с душевността. Ние често не съзнаваме, че изхабяваме душевността си в прицелност за евтина награда, отредена от това, което казваме: личната ни воля да не стане власт за безвластие.

Разбирате ли защо на великите посветени са давали право да определят: ето този може да отиде да прави Учение, а онзи може да отиде да прави обучение?! Оттам е голямото разминаване между Иоан и Иисус. В школата на посвещението Иоан (Кръстителя) е треперел в необходимостта да бъде величие, но онова, което посветените са знаели, че Иисус носи и ще покаже, е великото смирение – Смирих се до смърт!

Така че трябва наистина в това Послание да направим своя катарзис, защото една от най-опасните добродетели е властта – да победим в себе си човека, за да изведем вложената Божественост. Иначе ще си остане безвластието, дори когато го употребяваме върху самите нас. Човек много често изпада в изкушение – подучен, разбира се, от хилядилетните култури за добродетели – да се малтретира, което е идея за безвластие, а не власт за добродетел! Дори виждаме (когато религиите искат „да върнат“ великото тайнство на Голготския път) на Великден здрави мъжаги да грабват тежък кръст, а зад тях вървят биячите... Това съзнание и тази енергия захранват наистина волята на властта в приложно безвластие.

Христос каза една изключителна фраза: Царството Божие се взима със сила – не рече с насилие. А ние помиряваме идеята за светостта с насилието – свидетели сме, когато искаме да отвоюваме добродетел (чийто образец е наистина великото тайнство на смирения) да се упражнява безвластие чрез насилие!

В Посланието за 2002 година има една особена енергия в исканията там: Нека чуждата вина да не бъде моя невинност[3] Това са бъдните азбучни знания в отговорност. Иначе много е лесно да се обършем в този социален пешкир – предшественикът ни или някой друг прави това... Няма чужда вина в нашата Книга на Живота. Там, когато видим своята невинност, тя не може да бъде поведение да не се загрижим за свобода от вина на този, който греши. Това е свободата на бъдещето и тревогата на човечеството. Днес ние сме свидетели на лъжлива изповед във всички институти. А те, институциите, ще трябва да направят своето фениксно горене!

И третото искане в тазгодишното Послание е:

  • Пази ме да не изживявам примирението като смирение!

Обикновено практичният ум, който е изобретателят на лицемерието, намира формулата – когато го е страх, да прикрие примирението си с акта на величието на смирението. Мисълта е лицемерна и много често иска да представи примирението си като причастна олтарност на смирението. Подлостта и страхът (а те са брат и сестра) най-много обличат дрехата на „смирението“. Страхливците и подлеците минават за смирени с примирението си, което преминава в лицемерие.

Голяма е разликата между жертвеността, която е служение без Себе си, и спекулативната (голяма или малка) мисъл. Страхът и плахостта, с които се срещаме в живота, са като смърт, а липсата на доблест прави човека примирен. Примирението е личен и социален страх, а смирението – лична доблест и лична жертва. Примиренчеството е следствие на динамиката в сблъсъка и съображение на страха, а смирението нито е съображение, нито еволюционен ход – смирението е преценка, че няма защо да се губите в личното си съзнание, защото Всемирността е вашият дом!

Какви сблъсъци, какви велики тайнства се извършват у нас! И наистина най-добрият израз за смирение ни е оставил Иисус. Той е знаел тайната, че смъртта е законът за безсмъртието, а готовността да не потърсиш примирение е именно изработената доблест. Всички треперят от смъртта, а Той казва смирих се до смърт. Каква възхвалност, какъв хвалебен химн! Защото кой липсва – страхът! Страхува се същество, което се усеща облечено в плът, а не в своята духовна даденост. Докато властник е тялото ви, страх ще има. Затова Христос не се тревожи да каже „до смърт“, защото Духът Му е властник. И когато пожела, извика тялото в неговата утешност – възкреси го! Именно, когато можете да бъдете смирени до смърт, тогава няма да позволите на личната ви воля да бъде власт за безвластието на другия!

Посланията на Планетния Логос не са иреални. Те са толкоз реални, че ако човекът се научи да ги осъществява, ще ги направи това, което казваме за водата – астрален образ на Светлината. Докато има светлина, ще има вода. Незнайникът далечен е правил наколно жилище, съобразено от страх, звяр да не го яде, а всъщност е пиел светлина. Влизал е и в пещерата, за да му се напомни, че трябва да влезе в своята гробница и да спре лудостта на мисълта – онова развлечение, което му дава зрението, или онази музика, която му предоставя слухът. Посланията не само са енергия на Учението на Мъдростта, те са нещо повече. Енергията има стойност тогава, когато прави динамика (вместо латентната удовлетвореност) или когато одухотворява, оживотворява, възкресява.

Защо обаче човекът търси Живия между мъртвите? Защото живяната смърт в нейната видимост ви е натрапила знание, че умирате. Това е трагедията на човечеството и никой не му каза, че тази живяна смърт като всекидневие, не е нищо повече от това, че не сте приложили едно възкресение. Когато приложите възкресение, няма да имате страх от живяна смърт! Ето това дава енергията на Посланията. Те са, ако мога така да кажа, една социология нова – социология на Възкресението (която остави Христос), свобода от живяна смърт. С идеята за преходността човекът не е познал тайната на живота и затова говоря за тази голяма йерархия на поведението – Духовните вълни в еволюцията.

Първият етап е Себежертвата на Мировото съзнание да ви сътвори. След това човекът в идея за добро и зло ще трябва да учи добродетелта... Така ще дойде тотемът, когото правите за олтар и с хиляди години за кумир; ще дойде и един Авраам, който ще покаже, че може да жертва сина си. Но тогава отиваме към една друга будност: Бог ще предвиди – ограничението на човека, предоставено в знанието на Бога. А ние сега казваме, че знанието на Бога у нас, с Божията Си човечност и с Човешката Си божественост, е идея за свобода!

Така трябва да се погледне на всичко това, което в една-единствена дума е събрано – Бдение, Послание на Бдението. Няма друго състояние, с което човекът да е така цялостен в приложната си даденост, дарен с Мировата благодат на своето прозрение. Когато умът му прави съображение, той има зрение за будност; когато слухът му дава знание, той го легитимира за властник (който не бива да употреби безвластие) – за властник на света! И затуй човекът е микрокосмос – властник на света! Този микрокосмос може да носи макрокосмоса в ръцете си. Но кога? Именно тогава, когато може да направи тази най-велика благодат – да осъществи дадената му Синовност! И как ще го направи? С Бдението! Там люлката не е в астралните води, тя не е лодката на Харон, на когото трябва да платите преноса си през реката на забравата. Не, там е голямото тайнство, че Раздялата не е милост, а е тайнство на Огъня. Това е Самокръщението, в което фениксът изгаря, за да се роди; в което Синът Човечески става Син Божий, става Единосъщ!

Това е Бдението! И то има само един олтар – Бдението няма външни олтари. Институции, които искаха да го канонизират като формула с външен олтар, отживяха. Негов е вече олтарът на откровението – да отворите страница от Книгата на Живота. И там ще чуете Този, Който можа да свали печатите, да ви каже: Всичко отново започвам да творя! Ето йерархията на Духовните вълни! Странно е, че светът, при наличието на толкова много съпоставки, наистина не е могъл да познае преходността като потреба на еволюцията на Духовните вълни. С тази голяма идея бъдният човек няма да бъде принуден да упражнява насилие за свобода за ново. Досега всички религии са идвали като са упражнявали насилие над миналите. Човечеството трябва да узрее за тази доктрина на Духовните вълни, за да може да не упражни онова, което у него е власт, в безвластие на друг!

Учението на Мъдростта е кръщелното свидетелство на Третото хилядолетие. То ще създаде културата на Третото хилядолетие – културата да бъдеш! С да бъдеш имането не е бреме, защото го правиш енергия! Тогава бихме разбрали и тайната на Молитвата – че знаещият е повече от безгрешния! Именно тази необходима бъдност ни отрежда:

 

Научи ме,

жив да бъда в Тебе,

светъл в Дух и Душа,

целомъдрен в мисъл и тяло

и със събожническо служение

към всичко!

 

Научи ме!… Ето защо Христос моли Своя Отец: Прости им, те не знаят какво вършат! Не рече „прости им, те не Ме обичат“; не рече „в тези хора няма правда“ (виждате как е надкрачена йерархията на Духовната вълна на Правдата), а рече: Прости им, Отче, те не знаят! Но след Учението Път на Мъдростта, което е доктрина на Знанието, проблемът не е в прошката, а в прозрението, което отрежда безспорно предназначението.

И всичко това е дадено в йерархията на Духовните вълни; всичко това е слязло и е в рамките на усвояването от човешките възможности. Една голяма тайна – Книгата на Живота, а тя може да се чете, когато сте научили стъпалата, по които Посланията на Планетния Логос ви водят към Всемирния храм.

Посланията са идея на благодатта в тайнствеността. Показът е тогава, когато имате извор, но извор, който не стигне океана, не е още привършил пътя си. Именно един Непресъхващ извор йерархира Духовните вълни на познанието на човека в Бога и Бог в човека. Посланията са Мировата радост на човечеството. А радостта е усмивката на Мъдростта. Ето защо Христос след Възкресението Си рече: Радвайте се, Аз победих света! С какво? С една от най-големите тайни, която вътрешната същност на Учението Път на Мъдростта нарече Самокръщение в гробницата. Затова Посланията са азбучната тайна на Огъня, затова те са вашата царствена наука – това велико царствено изкуство, че човекът е едно неизречено битие, за което ние казахме, че е бог в еволюция.

А светът още пише песни в петолиние – умението е, когато можете на една линия да напишете песента, която няма да има нито заник, нито изгрев. Много добре е наречено Възкресението Ден невечерен. Така че бъдещето е в това, което прави Единство. Единството е походът на човека към Единосъщието, а Единосъщието е тогава, когато сте минали през гроба на Самокръщението, за да направите най-великото тайнство, наречено Възкресение. Самокръщението е, когато вие и с тяло, и с душа, и с дух сте хлябът на бъдещето. Децата на Деня са свободата на бъдещето!

Въпрос: Кой е най-оробяващият оробител за българите?

Кой е оробителят? Като започнем с йерархираната идея на ограничение от Самия Творец и свършим с това, което казахме – Духовните вълни в еволюцията. Те са хлябът на Учения, които са станали религии, религии, от които умът и приложната човешка мисъл са направили съответни култури и, разбира се, цивилизации. Следователно най-големият оробител ще си остане културата в нейните йерархии, културата на добродетелите, чрез които искате да изведете поведение и безспорно една бедна трапеза на ума, на науката.

Разбира се, величието на науката не може да бъде оспорено, когато го преценяваме в приложността на цивилизация и йерархии, но тя е взела енергии и сокове от онова, което се нарича религии, колкото и първични да изглеждат. Първичен е един митологичен свят, но той е най-законспирираната тайна на божественост! Няма по-богата същност от затворената в знанията на Митологията – всички други Учения след това са допълнения. И това не е обида, защото по този начин те, каквото са могли да изземат от този хаос, го правят ред; вървят към едно, което трябва да ви направи събожествени с вашия Творец – знанието, че Бог и вие сте едно и също. Това вече не е религия...

Но коя е най-оробяващата оробия за българите? Една социология, в която липсва самочувствие. Откраднатите добродетели и завързаните очи на знанието на българина му създават болка, а след това вече и примирение. Социология на загубеното самочувствие! Или това, което улицата прави – груповата душевност, колективното съзнание, наложената воля на обезличаване. И когато ги съберете на едно хорище, това е все едно да вършеете жито, чиито класове от градушка са били убити. Вие си вършеете – вършеете сламата на самочувствието, а когато не извадите плод от житото, оставате без самочувствие. Безплодието на една социология! От това страда човечеството; от това страда една мощна Русия, от това е нейната бледина в настоящето. Ето от кое е оробията – от социологията на безличието. Това е нашата болка.

И виждате сега безпримерен анархизъм – не мъглявина, не хаос, от който една голяма личност може да изведе планета, не! Точно груповата, уличната душа създава анархизма. От нея вие не можете да извадите структури, тя е рушаща и точно това върши – тринадесет години безцелници... Това е ужасът на нашето съвремие – остатък и липса на провиденция.

Така се опитват да отрекат и Учението ни на Мъдростта. Само че нямат социален кураж да го разпнат. Могат да имат празните приказки наляво и надясно, но ние имаме идеи, а не идеологии. Защото от тринадесет години оглозгани идеологии само слушаме...

Така че психологията на загубената себичност (себичност в добрия смисъл на думата) е най-големият оробител на българите сега. Тази психология се наложи, защото току-що беше отминала подквасната сила на кваса на робството ни (в което не сме губели съзнание, но все пак тълпата си е тълпа) и започнахме да изграждаме самочувствие да се мерим с Европа във всички пластове (като почнете от 1912 година да определят Нобелова награда на българин, да имаме известни учени в какви ли не области); бяхме позабравили психологията на роба и ето – четиридесет и пет години модерно робство, облечено в най-разкошната дреха на перверзията за свобода. После полуинтелигентност, изхабена в подлост, оглави свободата цели тринадесет години! Това е тайната.

Някой трябва да върне себесъзнание и себечувствие за свобода от оробия, наречена колективна душевност – съзнанието на митинга!

 

Въпрос: Кое е онова, което може да ороби Децата на Деня?

Няма по-страшен оробител от самите нас. Тук не се касае за социална психология вече, а за психоза! Децата на Деня нарушават социалния ред, нарушават историческата даденост, нарушават храмовото моление. Те са изпречени пред един невидим Синедрион, защото никой не каза нещо по-смело от това, което ние определихме – че човекът е бог, разбира се, в развитие. Христос, когато го рече, че с Отец е едно, Го нарекоха богохулник.

Но кое е онова, което най-много ги застрашава? Оробителят на тяхното тщеславие да е по-голям от това, което им се дава като предназначение! Следователно трябва да знаят, че са родени за предназначение, за да не стават роби на себичността си. Необходимо е да се осъзнае идеята на служение – че те, Децата на Деня, са освободители, клада на освобождението, а не носители, вестители! Ако Децата на Деня имат страх заради личната си себичност, че когато държат светилото на Учението Път на Мъдростта ще им видят лицето, тогава те ще го крият, ще слагат шиника на себичната си търсеност за величие! Това е, което застрашава Децата на Деня.

 

Въпрос: Кое е по-опасно – примирение с безотговорност или себичност с безотговорност?

Ако едно злодеяние не е преднамерено, то във всички случаи е безотговорно! Страшното е, когато е и двете – хем преднамерено, хем безотговорно. Така че примирение с безотговорност, логично е да носи риска на анархизъм, както себичност с безотговорност. Неудобството на себичността да се прикрие с примирение много често се ползва. Този, който не иска да излезе на челно место, в безотговорността си слага дрехата на себичността, за да се прикрие чрез „примирение“. Примирението е страх, но казах, че оробяването на Децата на Деня именно отвътре идва, не отвън. Вие нямате основание да се извинявате с феномените отвън. И когато искате да прикриете себичност, се правите на примирени пак с безотговорност.

 

Въпрос: Защо хвалим, а не приемаме за нормално онзи, който върши служение без Себе си?

Никой не трябва нито да хвали, нито да приема за нормално онзи, който върши служение без Себе си. Самата хвалба не е служение без Себе си – щом искаш похвала, значи не вършиш работа без себичност.

С измерения не можете да различите святост и свещеност – може да изградите един храм и той да бъде свещен, но още не сте вие свещен, а го правите с показ или, както казах, примирението ви прикрива себичността. Когато се търси съпоставка за извинение, не се върви напред, защото е казано, че срещу примирението стои смирението!

 

Въпрос: Светият Дух ли е представителят на Духа в човека, т.е. на Кундалини? Чрез Него ли става Самокръщението?

Светият Дух не е представителят на човешкия Дух! Иначе, когато в идеята на Сътворението е говорено, щеше да се каже, че не Сътворителят му дава Диханието Си, а Духът му го дава. Никъде не е казано това, макар да са Единосъщни. Дихание дава Самият Сътворител, Самият Отец и в такъв случай чрез Светия Дух не може да стане Самокръщението. Самокръщението става с цялост – не може без Родения; Светият Дух без Втория не може да ви доведе до единство с Отца. Тогава как ще възкръснете?!

 

Из беседи и слова на Ваклуш в градовете Пловдив, София, Хасково, Стара Загора,
Казанлък, В. Търново, Шумен, Варна, Добрич, Поморие, Белоградчик, Монтана

 

[1] 1 Коринтяни 3:2

[2] Марко 1:8.

[3] Нур 1/2002, с.19

НУР 2019
НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993