Зареждам...
Ден на 13-те безсмъртни българи Слово

Ден на 13-те безсмъртни българи

Слово

Безсмъртниците ни връщат култура, която ни брани от бъдна злина!

Уважаеми госпожи и господа, мили приятели, скъпи Деца на Деня! Богатството на днешното тържество се крие в това, което един национален буквар е оставил в паметта или в зрението да бъде четено от бъдните поколения – оставил е както приказка, така и песен; както боен меч, така и светла молитва. Аз благодаря на всички поотделно за така сградената празничност, с която тържеството започна и с която то продължава в душите ви! Благодаря на представителите на Велики Преслав, където още в 893 година бе направен великият събор „Приложение книг“. Събор, който изведе на трона Симеон, но най-вече изведе в историята на България едно нарицателно, което не може да бъде надкрачено, нито непризнато от онази Европа, която доскоро наричахме противник в нейните тежнения да не формираме национално ядро и държава, да не правим история.

Ние направихме с една изключителна смелост, именно в 893 година, този Събор, Преславски събор, който сложи основите на т. нар. Златен век на българската книжнина. Там всеки според своята дан, като послание и дар от Небето, постави златните скрижали на култура, на книжнина. Не на епохи, не на украшения, а на богатството на душата, която носехме от тези, които бяха създали преддверие, за да се изгради храма на тази култура – преддверието на бойната ни победна ръка, която основа тук, в сърцето на Византия, име, което 1300 години съпровожда личната ни история, а безспорно и историята на Европа.

Както съм казал, два фактора – Сътворението и Знанието, и две сили – Любовта и Смъртта, правят история! Сътворителите на тази държава са на челно место в българската национална памет и са толкоз живи в съвестта ни, че едва ли някой би дръзнал да ги свали от техния трон или духовен пиедестал на неуморност в теза за култура, както и в път на святост в бран на Европа (когато я спасихме от нашествието на азиатщината). Именно това е, което осъществяват цезарите с волята и молитвениците, т.е. жреците, или духовниците на българската държава!

Това е големият дар, който Обществото Път на Мъдростта поднесе, като поде една идея, която преди десет години, в знак на признателност по случай петдесетгодишнината от кончината на цар Борис III, изведох на историческата и социална сцена като потреба на отговорност пред Небе, Родина и Дом на молитва. Сега е 60 години от кончината му и 10 години от деня на възпоменаването и поисканата формула да направим Дом-светилище на 13 безсмъртни българи от тринадесетвековната ни история, да направим този ден на кончината празник на тези 13 безсмъртници!

Един Пенчо Славейков, когото съм нарекъл „Прозрението на българския гений“, наистина няма равен не в нашата история – в световната история, в световните митологии няма равен! Никой не е посмял – защото никой не е имал неговото прозрение – да направи плътта на Родината си плът на Бога. И оттук вие ще разберете защо с толкова много дан на жертви тази Родина стана светилище. Защото един неин гений нарече тази земя плът на Самия Бог! А Бог не може да не се брани от посегателството на попълзновенията, от това, което е било наречено „хиената византийска“, а след това и неканеното гостуване на Отоманската империя, която, въпреки дългите столетия, не можа да направи друго от България – остана си България!

И когато листих този белязан българин, и то наистина българин – Пенчо Славейков, намерих какво е посветил на своя баща:

  • При твойто слово аз и своето прибавих,
  • дела приумножих при твоите дела:
  • и съд на бъднето да чакам се изправих
  • с теб – две со подвизи увенчани чела.[1]

Син дава отплата на баща така, както като син на Бога прави отплата на Бога, че му дава такава България!

Не бих могъл да направя по-добра аналогия с това, което свърши Обществото Път на Мъдростта с извикания на живот път на 13 безсмъртници в светинята на нашата Родина! Ние се възправихме до делото им; ние не можем да им дадем друга слава освен това, което не вехне пред тяхното поведение. Но не можем и не бива да ги забравим. Както казвам, те нямат нужда от нас, ние имаме основание за тяхното присъствие, за да бъде то един социален учебник на бъднината, която Небето ни е определило и тези белязани синове са отвоювали, за да ни бъдат урок. Или както казва синът към бащата: Да прибавим дела към техните дела! По-голямо дело ние не можем да извършим от това да ги осветим, да направим този извор, и то тук, на това место, където съвършено ясно и чисто в 893 година е сложен Великият събор „Приложение книг“, сложен е Златен век на българска книжнина, на която всеки поотделно от тези синове е давал или от която е вземал, за да продължи делото!

Ние нямаме основание да се съмняваме в доблест и жертва, както когато един народ загуби измеренията си за морал. Хилядолетия човечеството е възпитавано в добродетели, но за съжаление знаменателят, който наричаме низост, е правел добродетелите равни на нула! И сега нито сляпост, нито глухота имам, за да кажа, че историята ни, водена и крадена – крадена петдесет години и в идея за самобитност, е илюзирана в това, което ощърби националната ни памет за достойно признание. Защото проблемът не е дали има демокрация, проблемът е дали има свобода – свобода, която дава характеристика на това, което се нарича демокрация, а не подражателство. Ако петдесет години имахме чужда воля, сега имаме подражателство, което е не по-малко опасно. И когато някой се опитва да излезе от подражателството, тогава и господарят, и неговата маймуна искат да го опорочат.

Аз мисля, че нашето достойнство ни наложи тази голяма тайна и ние сме длъжни с това, което поискахме, да кажем, че културата е една обществена молитва. Тук е правото ни, тук е и нашата възможност дързостта ни да не слезе до евтина смелост, а да свърши своето дело. Защото културата има една особена идея – да предвари злината и по този начин да ни освободи от малоценност. На нас ни се внушава малоценност и никой не ни дава основание да правим култура, която трябва да предвари злините...

Много е обидно да се живее със съображението, което повече от десет години се налага в съзнанието ни – съображение за демокрация. Ние видяхме нейния лик – петдесет години живяхме в клетката на диктатурата на пролетариата, която беше сложила една „красива“ форма за демокрацията: „народна демокрация“. Сега ако е подражателска, тогава защо да не предоставим на някой да изведе идея за култура като предвара на злини, които могат да ни сполетят; защо да не изведем и безсмъртниците в един храм-светилище, за да има поне утешност на онзи, който не се равнява на низост?...

Ето затова искам тези безсмъртни българи. Най-неодобреният, Ванче Михайлов, дойде ли да дели власт за Македония, когато я получихме? Не! Каза: Македония без България огън да я гори! Може ли някой да отнеме утробата на миналото, каквото направи Паисий – чрез едно минало да върне съзнание за битка и идея за свобода... Затова са повикани!

  • Безсмъртниците ни връщат култура, която ни брани от бъдна злина!

Повикани са да ни върнат съзнание, защото враг не можа да ни вземе съвестта; да създадат измерение за отговорност, та когато влезат в гроба на историята, да се самокръстят във величието на възкръснала България! Ние не можем да вземем саби, нито бомби, нито е логично така да търсим место за битието, когато то е определено.

Идеята за една обединена Европа е много стара. Цезарите я направиха, Наполеон я потвърди – подкрепи революцията, след това отряза главата на революцията и стана император и направи Европа обединена, само че с насилие. Време е нашата вътрешна отговорност, с тези, които ни направиха една България, да възкръсне от гроба на малоценността. Не може да ни се внушава обединение, а да се пее химн на възшествието на едно минало. Достойно чух един президент да казва: „Да, ние пак сме заедно, но не насилени.“ А защо позволиха насилието? Разбирате ли къде е демокрацията и къде е културата, която трябва да предвари злина, а не сега да се хвалят, че сме заедно...

Необходимостта от нова Азбучна молитва за истина, от нов Константин Преславски, е в това, че с безсмъртниците ние отново повтаряме школата на културата, която написа един „Шестоднев“, който не е равен на това, което официозът ни е давал. И ние говорим за една нова „О писменех“; говорим, че един нов Презвитер Козма е потребен. Идеята за самокръщението ни е именно този Дом-светилище, в който ще е възкресението на най-смелата личност в нашата история – да не чуеш съвета на баща си, да вземеш една пръчка от снопа и да дойдеш тук да основеш бъдна България! Говори се, че имаме няколко Българии. Не! Съществува една, която има 13 вековна история! И прозрението на един баща, който извърши християнизация, за да направи родството на етническото единство, беше в необходимостта за национална бъднина. Сега обаче някои искат мултиетническа държава...!?

Докато не напишете страници от Книгата на своя вътрешен живот, от Книгата на Живота – личен, социален или национален, вие не можете да се радвате на тази най-велика тайна, която се нарича Свобода!

Желая ви несмутена, желая ви възкръснала България; желая признание на тези, които ви оставиха държава с национален бит и историческа памет! Ние днес направихме тържество заради тях. Не защото искам ние да се забравим, не защото искам те да бъдат спомняни, а защото искам България да не бъде определена в хилядолетията, а да създаде култура, която ще надкрачи битнината на всички континенти!

Да бъде благословен пътят им; да бъде достойно поведението ни, за да ги видим в националната си гордост!

Аз зная, и много често повтарям, че благодарността не е най-добрият израз на признателност, но засега няма още друга дума. Благодаря ви!

28.08.2003 г., В. Преслав, Народно читалище „Развитие“

 

[1] Славейков, П. П. „Избрани творби“, Изд. Български писател, София, 1989, с. 166.

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993