Зареждам...
Тържество По случай 15-и август

Тържество
По случай 15-и август

Същественото е не биографията, а характеристиката!

Скъпи Деца на Деня! Радвам се, че ви виждам. Благодаря за вашата изявена обич!

Наистина на 15-и август преди четиридесет и седем години излязох от Варненския затвор. Получих освобождение, но не и свобода! Това, което бях казал и писал за освобождението на България в Руско-турската война – ние получихме освобождение, но не получихме свобода. Свободата има цялост и тя осъществява националния дух или пък пратеничеството на дадена личност – това е голямата разлика между освобождение и свобода!

Точно през тази година, 1956-та, за Великден, когато си правех своите молитви и постения, написах Молитвата на Мъдростта. В нея най-странното бе това, което, безспорно, бъдното Учение на Мъдростта трябваше да направи, а именно – битката за грешника да е свършила, за да изведем знаещия. И затова тайната на Молитвата не е Бог да ви даде хляб, нито да ви въведе в някакъв грях и да ви изпрати след това Спасител – тайната на Молитвата още тогава (по-голямата част от вас не са били и родени) беше дадена: „Научи ме!“. „Научи ме“, а не „прости ми“! Хилядолетия човекът е възпитаван да иска прошка, а камо ли в едно такова заведение. Разбира се, там имате политическа тенденция, но все пак трябваше да се иска прошка пред народ, пред държава, пред функционери.

Така че още през 1956 година тази Молитва беше написана и никак не е странно, че Учението на Мъдростта е Знанието, а не Добродетелта, не морала!

Тогава бяха родени и много други големи идеи, но аз предварително ви казах, че получих освобождение, не и свобода, въпреки че вътре имах своето общество – не като Обществото сега, а като последователи, които се интересуваха, които искаха. Тогава написах и тази странност, която бихме казали, че е преамбюла, или знамението на Учението: Да бъдеш буден, когато измамен светът заспива... Можете ли да си представите – това да го кажете публично и в оня порядък да не ви попитат пък те: „Ами, кой е този, измаменият...?“ Да бъдеш буден, когато измамен светът заспива; да бъдеш смел, когато овластен страхът тронува...

Вие не сте изживели овластен страх. Овластеният страх не е възмездна мярка, той е израз на жестокост – защото го е страх… И съм ви правил една съпоставка – Кронос от страх си ядеше собствените деца. Та какво остава до една партия или какво остава до една църква, т.е. до една институция да не си яде чедата щом я е страх, че тези чеда ще я съборят. Вие нямате представа овластеният страх що за ежови бодли носи!...

Именно това беше силата – Да бъдеш смел, когато овластен страхът тронува, и да си силен, когато невежеството се надсмива! Невежеството може да бъде облечено и в тогата на академик; то може да бъде облечено и в одеждата и жезъла на патриарх, защото през 1957 година бях изпратил на Патриарха корекция на Молитвата „Отче наш“, но от Синода не откликнаха...

Ако наистина можете да бъдете буден, когато измамен светът заспива, тогава бихте разбрали, че вашата бъднина – родени или още неродени, е била люлкана, била е кърмена от гръдта на Учението на Мъдростта (макар и да не сте видели неговия родител, да не сте видели неговия творец). Защото енергията, същината на Учението не е формите му, които наследихте. А безспорно важно е и че бяхте определени. Много е важно това!

Някой бяга, защото го е страх да не бъде подведомствен на по-големи неща от своето собствено мислене; друг се връща, защото огладнява по пътищата на глупостта. Но аз имам един закон, отработен още оттогава – никого не търся и няма да потърся! Онова, което е определено да дойде, за да направи жертвен път, не е въпрос на търсене – то е присъственост с отбелязана дан на несменно доверие. Другото е игра. Игра, която някои се опитват да правят – научили две фрази и ви „създават“ култура.

Точно тук е силата на Учението! И затова на една от моите стари приятелки в Пловдив, когато ме попита: „Христос карал 100 овце, загубила се една, оставил 99 и отишъл да търси едната...?“, казах: Няма да потърся и 99 овце да се загубят. На мене „овце“, които се губят, не ми трябват! Учението на Любовта, ще разбереш в бъдеще, отмина. И на Семинара видяхте как от тази планета излезе твърд, как излезе планетна канара – както с Легендата за Божията човечност и Човешката божественост, така и с Обзора на Посланията на Планетния Логос. Това е голямото – Христос изведе личност, а ние ще правим нещо, което е много странно: Знаещият е повече от безгрешния!

Още тогава, когато се завърнах от затворите, имаше един кръг край мен. Трябва да ви кажа, че много професори идваха в ателието на друга моя приятелка в София. Тогава имаха повече кураж, понеже искаха да бъдат дисиденти... Дисидентството извърши една покруса над България, защото то пък предаде чрез моста си властта на същите, които не направиха никаква свобода, но се лъжеха, че правят поне демокрация. Ето защо казвам: Хората водят битка за демокрация, но проблемът не е в демокрацията, а в свободата! И затова Свободата съм я сложил като последна Духовна вълна, в която имате Божието съзнание в себе си.

Все пак съм благодарен на грижата на ръката на това, което с една обща дума всички наричат съдба, че ме приюти в такива заведения, където можех да бъда със Себе си. Много съм благодарен и ако на някои институти трябва да направя признание, че мен, „престъпника“, са съхранили, това са наистина принудителните наши възпитателни, в които достатъчно е един на хилядите там да съм събудил за нов живот.

Така че преди четиридесет и седем години аз стъпих като освободен човек във вашия град. Оттук нататък онова, което ми отреждаха законът и правото, изпълнявах, като в същото време правех това, което сега някои от вас знаят. Моите стари приятели наистина пожертваха много в грижата си за мен – както за работа, така и за другите необходимости, които ми налагаше времето. Но когато носите белега на потребното като космична даденост, никой, както още там казах: Когато сте достатъчни на Себе си, никой не може да ви победи! Защото вие владеете света, вие може да носите планетата на ръката си… Не, не се опитвайте сега! Много е рано още да се опитвате да носите тази планета, Земята. Но може! Човекът е в състояние и аз съм възхитен от този, който е направил онази икона – Пантократора. Човекът носи тази възможност, носи я!

Именно затова съм признателен на този институт, по-скоро на ръката на провиденцията, за която в „Седемте Лъча на еволюцията“[1] като прочетете, ще видите, че няма спиране, когато ви определят за известен Лъч – дават ви всичко възможно, с което може и трябва да бъдете изградени, а след това, разбира се, вие давате път на хората. Аз наистина съм благодарен на провиденцията; благодарен съм є, че изведох този израз тогава – достатъчният на Себе си, никой (уверявам ви) не може да го победи. Но трябва да владеете, както казах, света, за да не бъдете победени – било от законите на биологията, било от законите на планетата, било от законите на Всемира! Едно е обаче основното – че човекът е бог в развитие. А като такъв не може да бъде победен, от която и да е стихия, дори оформяваща се като бог.

Това, което ме задължава към цялото общество, е моята вътрешна молитва, която съм имал винаги; моето неограничено зрение в световете, за да получите не само Мъдростта, а и идеи, които ги няма в света – като идеята за йерархията на Духовните вълни. Ето защо казвам, че важна е характеристиката, а не биографията.

  • Представям част от една биография, в която същественото е не биографията, а характеристиката!

И така, когато излязох от Варненския затвор, през 1956 година, отидох веднага да видя морето. Не бях виждал море, но съм писал за море. Писал съм толкоз живо, изразно за вълната. Даже имам един много характерен израз: Като вълна овдовяла на отсрещний бряг се завръща. Можете ли да си представите – вълна да овдовее на отсрещний бряг и да се завръща... Каква характеристика е било! Тогава наблюдавах море, тогава видях вълни.

Трябва да ви призная, че имах творчество почти десетгодишно. Имах около 700 стихотворения, 16 поеми, 3 драми, есета и няколко философски трактата, които в различни места са ми гостували като концепции. И след като дойде часът... – когато ме преместваха от един, втори, пети, десети затвор и от лагера в Белене, проблем не беше толкова как ще нося творчеството си, защото отивах от единия затвор в другия – проблем стана, когато трябваше да се излиза. Много голям проблем! Как ще изнеса това творчество? А то не е малко.

Разбира се, знаех, че ще си изляза, независимо, че офицер от Държавна сигурност ме привиква и ме заплашва: „Да не мислиш, че ще позволим да правиш Общество?“ Казах, че аз не мога да си забраня: Ако камбаната удари, аз не мога да си забраня, камо ли вие... „Тогава няма да излезеш!“ Понеже знаех от началото на годината, че ще си ходя нея година, отговорих, че в лавката им има маруля (нали съм все вегетарианец), не се страхувам...

И така, дойде часът. Влиза директорът, за да чете имената на тези, които се освобождават. Аз превеждах нещо на английски и той дори малко се обърка: „Хайде бе, Ваклуш!“ Казвам му: Чакайте, нека да си довърша... Но тъй или иначе събираме багажа и на двора ще бъде преглеждан. Забранено е и аз забранявам да се ползват сили (на два пъти съм ползвал само). Излизаме и: „Изваждай всичко отвън!“ – за да може там надзирателите да преглеждат. И тогава си рекох: „Могат да имат очи, но не бива да гледат!“ Слава Богу, събрах си чантите и излязох отвън вратата вече. Така изнесох това творчество. По-късно на воля го изгорих аз самият...

Някакви отломки има в главата ми, някакви отделни записи останаха за различни неща. Но имаше наистина нещо много странно. Големи бивши поети, големи литературни критици, онова прочуто име в нашите поколения П. К. Чинков – Чинков е първият коментатор по радио София за България (бяхме заедно в Белене), той беше останал с особено възхищение от поезията и от другите неща...

Изнесох, както казах, голямото творчество и една вечер го пратих на забвение в огъня. За мен Огънят е същественият! Стойността на това, което ви е посетило и е кристализирало в нещо голямо, никога не се губи. Можете да си представите какви енергии са изработили скъпоценните камъни. Загубена ли е тази енергия? Не. Лошото е, че някои ги употребяват само за разукраса и утешение. Иначе енергията е голямото, което стои в тях.

Така започна онова, което казахме – освободеният започна да живее, но без да е свободен. Тогава вече правехме свои събирания, идваха различни хора. По-голямата част от Христовите ученици тогава идваха – и си отидоха безспорно. Виждате ли каква последователност за приемственост и освобождаване?... По-голямата част бяха дошли, но знаете ли какво значи да работиш две хиляди години за една теза, за която в края на краищата голяма част от тях дадоха и живот! Не можеха да разберат, защото са импрегнирани. Второ, те създадоха по-скоро магика в Учението, отколкото истинската психоза – идеята за свободния човек, за индивида; личността над колективността на еврейската култура и еврейския изповеден олтар. Много странни неща...

Излязох, но работех както вътре. Все едно, че никога никъде не съм бил. Още в затворите работех върху правната материя, след това върху различни философски системи, върху марксизма-ленинизма... Там ми хрумна и тази теза – защо не казаха „Гении от вси страни, съединявайте се!“, а „Пролетарии...“?

Тогава ползвах, ако можем да кажем, пак магиката на силите да вляза в Богословския факултет. Той беше по-скоро предмет на защита, отколкото на знание. Защото нямаше какво да ми дадат. Това бяха търсения, с които можеше да ми се позволи нещо. Разбира се, че ме изключиха. Но всяка беда, която е идвала... Аз затова казвам, че няма страдание, има изграждане! Или най-малкото е, когато дойде нещо, да кажете: „Благодаря на кармата, че ме счита вече за достатъчен да мога да понеса разплата!“ Много грешна е тезата за страданието като изкупление, както са го сложили в християнството, както е сложено в юдаизма. А това е мотивирало, разбира се, светската власт, а и духовната, да упражнява насилие, за да дава изграждане.

Безспорно не може човек понякога да не даде път на астралната скръб, но аз съм казал: ако трансформирате скръбта в копнеж, тя става идея за откровение. Така че за всяко нещо, колкото и болезнено да е, това „добре дошло!“ трябва да бъде вашето кредо. Добре дошло!

Ето пътищата. Вас ви чакат много отговорни, много тежки изпитания, много новости. Ние взривяваме цялата световна култура! Безсъмнено ще водите голяма битка. И затова имахте последователни лекции за свобода от съдбата, за свобода от човека... А как да забравиш човека, когато си го моделирал милиони години?! Но живял ли е някой в същината на Бога?...

Децата на Деня имате едно странно прозвище, имате една неизчерпена руда – Мъдрост. Мъдрост! Така че надминете това, което бяхме казали – че за обикновеното се работи, минавайте във висшите стадии. Оставете обикновения да си работи още. Не значи, че веднага сме преобразили света.

Така че на днешния ден, преди 47 години, на 33 години стъпих на вашия терен. Не съм отишъл да видя нито един от тези „грижовни институти“, нито в Белене отидох. Не бива да спомняме нещата в тяхната отрицателна енергия, за да не освобождаваме енергия на тези, които още не са се наситили с отмъщение; на които в душевността им стои идея за отмъщение, а не идея за свобода.

Благодаря ви за поднесената погача! Благословен да бъде хлябът, защото той е енергията, чрез която нашата биология работи да одухотвори материята. (Не казвам чрез плътта на животните – хлябът!)

Благодаря ви! През 1956 година излязох, но преди да си изляза бях написал Молитвата: Научи ни живи да бъдем в Тебе, светли в Дух и душа, целомъдрени в мисъл и тяло и с братска любов към всичко! Няма „хляб наш насъщний дай ни го“, няма и „прости ни греховете“, „прати ни далеч от сатаната“... То беше едно вътрешно тържество на това ниспослание, както му казвах тогава, и тук именно беше – във вашия Варненски затвор!

15.08.2003 г., гр. Варна

 

[1] Толев В. „Седемте Лъча на еволюцията“, 2002 г.

НУР 2019
НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993