Зареждам...
Домът на Мъдростта – храм без догми (4/2003)

Домът на Мъдростта – храм без догми

Слово по случай Деня на Народните будители

Историята е съхранен дух в събития!

В Посланието на Бдението съм казал една смела мисъл: Денят на оробителя свърши! И именно онова, което имаше национална доблест и историческа отговорност, свали от трона националния ни оробител – за великата идея, наречена свобода!

1 ноември – голeмият Ден на Народните будители и Денят на Дома на Мъдростта! Днес един народ, който си връща паметта, прави тържество – на онези, които са в незнайни гробове, безкръстни, или направили своята жертва на Шипка; спомня и прави дълбок поклон на онази мощна и корава ръка, която 13 века ни даде и своя разпнат Христос в пътя да свети.[1]

Това е най-социалната тема и историческата ни даденост, но тя е придружена и от будността, която Домът на Мъдростта предоставя на бъдното човечество. Него нарекохме „храм без догми“ – дом без догми, но в същото време с отговорност пред тайнствата, давани край огньовете на посвещението в голямата идея на знание, което ви прави свободни.

Тържеството със запалените факли снощи в столицата ни не може за съжаление да върне нито една българка от улиците на Европа, нито един българин от пазарите на Европа. Дали не трябва да запалим не факли, а някой голям връх на нашата историческа будност в отговорност, защото ние имаме достатъчно благодат – един кладенец, в който се оглежда културата на бъдещето? Имаме една голяма тайна – най-драматичния лик на българското будителство в лицето на онази Гергана от „Изворът на белоногата“ на Петко Славейков. И ако това не е достатъчно, ако трябва да намерим нов извор, тогава нека дадем на 13-те безсмъртни българи, на една баба Тонка, достатъчно признание за драматичност по отношение българското будничество.

Няма да говоря само за имената, аз искам принципно да разгледам този голям проблем, за който факлите не са достатъчни, защото Будителството е не спомен, а реалност – че трябва да се раждат идеи, които крадат бъдеще. Затова в едно мое стихотворение, „Посвещение“, съм казал така:

  • Богати са моите дни със тревоги,
  • без слънце линее нейде младостта,
  • прокудени криволят в изнемога
  • по пътя надеждата и любовта.
  • И често се питам: все тъй ли може
  • духът ми верен да намери път,
  • страданието ли в мене, о Боже,
  • му дава знак на всеки кръстопът?
  • Тогава нека моят гробен камък,
  • където пътникът ще иска да чете,
  • да няма надпис, щото Дух и пламък
  • бил е моят път и мойто битие!

Велика е тайната, която този ден дарява, защото той е в пазвата на националната ни хроника. Там вие имате това, което в тазгодишното Послание, както казах, е дадено – че Денят на оробителя свърши; и че не блудник се връща, а син намира Бащата. В този смисъл историята е съхранен дух в събития. И точно защото е съхранен дух тя, историята, става азбука на живота и смъртта. Защото тези будници дават живот и тях смъртта ги отпраща в безсмъртие, за да бъдат спомняни сега и в цялата летопис на българската история. В името именно на този живот и на тази смърт имаме свобода. Свобода, за която безспорно най-великото тайнство си остава, че тя стана насъщ хляб; тя извика на живот и реализация това, което Будителството остави. И каква е голямата идея на Будителството в свободата – тя е лична, социална и национална потреба!

  • Личната свобода е битка срещу невежеството; социалната свобода е отговорност;
  • националната свобода е бунт и въстание!

Тези тайни трябва да се разберат, когато характеризираме един такъв феномен, какъвто е Будителството. Какво е тогава необходимостта да имате лична свобода? Личната свобода иска училище, защото то е битка срещу невежеството. Иска училище; иска читалищата, които са академии на българската култура. Там се раждат големите идеи и децата на Будителството взимат своето причастие. И точно това правят будителите. Социалната свобода иска отговорност; това ще го върши и църквата. Какво е тогава необходимостта и от национална свобода? Битка срещу робството!

Ето ви триъгълника на българското будителство; ето ви необходимостта от Дома на Мъдростта, където посветеният – без меч, но с дързост – ще създаде (Децата на Деня нарекох клада на Свободата!) знание, което е повече от безгрешност. Ето път, който е трънлив, но достатъчно достоен! Това е, което трябва да научим. А имахме ли го ние този път, имахме ли своята предсета? Ние не бяхме събудени другаде – бяхме в потреба и търсехме, сами търсехме свобода, сами търсехме освобождение.

Будителите търсеха победа над невежеството, за да бъдат след това будници в идеята на освобождението. Защото този, който не е свободен, той не може да прави освобождение!

Будителите надкрачиха освободителя (и разбраха „добрите“ му намерения). Те отстояха на Шипка това, което нарекох „национална потреба от свобода“ (защото България получи освобождение без свобода). Тази голяма тайна, която ни оставиха те, ние трябва наистина да спомним, за да „загубим“ памет, за да можем да забравим онова, което съзнанието ни от митологичните или други култури ни е оставило: поведение на страх към идея за свобода. Ние трябва наистина да се освободим от митологичните съзнания, да извоюваме един храм без догми, за да може, когато изграждаме човека бог в развитие, да нямаме смущение в приноса на жертвата си, или както казвам: жертва без Себе си.

И така, търсене пътя на извоюване свобода на личността, събуждане отговорност в социалната даденост: училище, читалище, църква! Църква, която не е само институт на морал, а която пое социалната си отговорност и създаде една голяма идея – църковна борба. Църковна борба, в която се поиска не само независима църква – за избавяне от опеката на Цариградската патриаршия, а и политическа свобода. Църквата ни поиска народът, поиска верният є служител (затова беше обвинена) да направи битка за национална свобода!

И ето ви Паисий! Ето ви Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски... Но там, когато ще говорим за Паисий, ще сложим и един Раковски, ще сложим Левски; когато искаме да говорим за Бозвелията или за Илариона Макариополски, не можем да не сложим и един Петър Берон – един „Рибен буквар“!

Ние не можем да не извикаме на живот и „Записки по българските въстания“. А имало ли е такива въстания?! Имало е. Губена ли е паметта ни тогава? Имало е Чипровско въстание, което изпреварва с цяло столетие революциите. И когато ни се натрапва, че българското родолюбие в идея за будничество било подражателство на Френската революция – тя е години след нас, години след Паисиевата история! Ние трябва да бъдем наясно с националната си дързост, събудена от отговорност и прозрение. Цял век изпреварваме Френската революция. Будност за свобода! А не отмъщенията от прилаганите прийоми на социална класова битка (която след това ни се натрапи с една идеология, чужда на българския дух и на нашия исторически път).

Когато говорим за всичко това, ние наистина трябва да видим голямата идея за тайнствата, раждани в светилищата, върху онези огньове, в които се поверява на съхранение тайната на големите Учения... Тайнства! Тази характеристика ни прави да сме достойни за една нова психология, за една идея, която краде бъдеще, и за един човек, който може да надкрачи гроба си, може да направи самовъзкресение! Ето защо ние можем да разглеждаме Будителството така, както казах за историята – че е съхранен дух от събития. Защото тогава събитията са родени от прозрение и предназначение!

Затова, когато не стига идеята за културата, т.е. когато не е достатъчно вече читалището, където се раждат идеи за социални пътища, нито училището – събудена будност, която ни спасява от невежество, идва най-голямото: бунт и въстание, меч и дързост! Перото е дало своето и голямата национална потреба я осъществяват вече няколко въстания, бунтове или битки, които отстояват лични или родови оскърбления. Но националната теза е носена наистина от големите идеолози. Затова твърдя, че на националния ни олтар може да сложите Раковски, може да сложите Левски, може да сложите този скромен като икона Волов. Вие може да споменете Търновското въстание, Априлското въстание – тези предходи на дадена енергия, със столетия събирана в утробата на българката.

Ето защо казах, че най-драматичният образ на нашето будничество, това е образът на Гергана в „Изворът на белоногата“. Това е нещо страшно! Никой не го разтълми, отмина. А там е съхранена цялата българска енергия. И то къде – в извора, в астралната светлина, която тече:

  • „Мили ми, аго, ливади,
  • свидна ми мала градинка!“[2]

Ето дома, съхранил баща и майка, или отечество и родина. Отечеството е бащата, майката е родината! Тази тайна на нашето будителство е същността, тя е ядката на ореха на свободата. Това са големите потреби, ако ние искаме не да изброим всички, които са дали дан, не да върнем спомен, а да изведем енергии, които са правили събития.

Защото какво се получава? Едва в 1909 година се празнува Денят на Народните будители. Кой образ засени слънцето на една такава голяма култура – културата на Будителството в идея за свобода? Типичната потреба и сега на комерческата тенденция за изграждането на личния дом, за завоюване на терен за благополучие и апетит за власт. А кой има равен на нашия Васил Априлов – човекът, който изгради Габровската гимназия?! Има ли някой равен на този, който написа осем тома „Панепистемия“ – на това Бероновско тайнство, от което Европа сега черпи мистични знания?! (Ние го знаем само с буквара.)

  • Голямата тайна на Будителството е в дарението за бъдеще – че потребата от свобода и историческата даденост са азбуката на бъдещето!

Точно тук ние трябва да признаем тази хроника на личната ни битка срещу невежеството, точно тук е събудената ни отговорност в служение за свобода – това е образът и волята на нашето будителство. Образът и волята на нашето будителство! Ние имахме прозрение, за да дадем образа, но имахме и реализаторската доблест да водим лични и социални битки, национални въстания и бунтове.

Тази тайна трябва да опазим не заради спомена. Защото споменът е форма за прощение с минало, а не идея за кражба на нови тенденции в бъдеще. Това е, когато съм казал твърде смело, че традицията е убийца. Тя е била потреба в съответното време, но тя не може да бъде вечна. Това направи Христос: Учиха ви „око за око, зъб за зъб“ (и още го правят), но – обичайте врага си! Той още ви рече: Аз и Отец сме едно! Българското будителство каза: ние и българската свобода, ние и България сме едно! И един Пенчо Славейков го изрази с „Бог и България – единство в двойна плът!“. Това е будителство, което краде идеи! Отделен е въпросът колко направиха тази плът Божия. Важното е, че има идея. Както се ражда идеята за Будителството: дайте да направим училище – заради лична доблест; да направим читалище и църква – заради социалната будност; да направим въстание – заради международната информация, че има народ!

Ето това бяха големите неща. Другото е да накичим портретите, да ги сложим в училищата, да кажем на децата да носят факли, които, както казах, не върнаха нито една българка от Европа. Значи нещо липсва, макар че Будителството не е преходно в нашия живот. То не може да бъде преходно, защото имате образци, на които може да стоите. Вие може да се качите на Шипка когато искате, вие можете да отидете там, където се отстоя българското Съединение... Това не са спомени, това са енергитичните хранители на българската доблест. Ето това е, което трябва да научим, това е, което трябва да кажем.

Ние нямахме рицари, нито одежди носехме рицарски. Нямахме и това, което се казва „кръстоносци“, макар че бяхме по-добри Христови воини от този Запад, който чрез кръстоносци поруга култури и далеч от Христос направи нехристови дела. Ние спасихме навремето, когато още не сме християни, християнска Византия (в 718 година); спасихме и Европа от източната инвазия и мюсюлманското настъпление. Следователно, ние няма от какво да се срамуваме. И не да правим наниз от факти, а духът, който е кристализирал в събития, да го изведем! Това трябва да се разбере!

Така не носим жал, че не сме имали рицарство. Само търсещият евтината слава може да жали, че българите не са били рицари. Когато ние имахме доблест, другите още имаха само кръчми – не институции. Защото нашите школи са още в IХ и Х век. Това са големите тайни на Будителството ни – то не е будителство на акта ХVIII – ХIХ век, а е на цялата ни история. И това е, което днес трябва да спомним.

Днес ние трябва наистина да търсим института на обожествяването – не дори института, който дава прошка. Насити се човечеството да моли прошка, защото дълбоко в себе си знае, че не е грешно. Да, наистина хиляди още отиват на поклони пред олтарите; отива там митологичното съзнание, което е било в стрес от страх пред институции. Защото една Инквизиция е повече от Църквата.

Институтът на обожествяването! Това е голямата потреба. И затова за Будителството трябва да се говори отговорно, а за Дома на Мъдростта да се пристъпва с будност, която ви учи на служение без Себе си!

 

01.11.2003 г., Пловдив, Етнографски музей

 

[1] Из поемата на Ваклуш Толев „България – 13 столетия“ (непубликувана).
(Бел. ред.)

[2] Славейков Петко. Изворът на белоногата, Стихотворения, Изд. Български писател, София, 1966 г. с. 83. София, 2002. с. 67.

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993