Зареждам...
Потопи, Пришествия, Екология (4/2004)

Потопи, Пришествия, Екология

Потопът е една драматургия на природата!

Има един белег, който не можем да махнем от себе си – белегът, че Пътят е повече от пътника, защото е единството между Небе и земя. Това е, което всеки пътник трябва да изходи. И същественото е, че човекът е свещен, а не институцията. Съществен е пътникът, но неизбежна необходимост е Пътят! А пътникът и Пътят когато са едно и също, те създават сега културата на това, което наричаме Учение Път на Мъдростта!

Потребата на човека обаче е не да прави разкаяние, когато не е намерил верния път. Това, което може да стане лош навик, е да отива пред олтара на разкаянието, и след това да повтаря в друга форма или фраза своето несъвършенство. Затова потребата е знанието! Знаете разликата между предходния момент от хилядилетията, в който сме изграждали таблици на добродетелите (макар и потребни, но недостатъчни), и онова велико светило, което знанието позволява.

И не случайно богинята на мъдростта има за символ бухала; не случайно тя е родена от главата на Зевс, а не от очите, не дори и от сърцето! Защото добродетелта, вярата е една енергия, която ви дава поведение, но не ви дава познание. И ако проследите културите (това, което предоставихме на света – културите на Духовните вълни), вие ще видите, че те наистина са водили битка за добродетели. Колко добре Христос ги е разграничил, когато казва: Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Отец! Той не можеше още да каже: „Бъдете божествени, както е божествен вашият Отец!“

Божествеността е отворената врата за развитието – с нея започна развитието чрез добродетел: да разграничите що е добро и зло. Затова Бог рече на Адам и Ева, когато ядоха плода, да си отидат – защото станаха като Нас, богове, да знаят що е добро и зло. Именно това е най-голямата битка, която остана на човечеството – знанието за добро и зло. (Тогава известни доктрини позволиха правото на Този, Който ви е Сътворител, като станете Негов грешен поданик, да ви унищожи – упълномощават Го да ви унищожи...) А какво бях казал? Умът, или разумът, е битка за очовечване – откровението е битка за божественост! Това е да се възправиш срещу цялата култура на човечеството – една може би от гигантомахиите, както се казва в митологиите, но там има битка за власт, а тук имаме битка за обожествяване!

Тази много ширна тема, в грижата да я погледна от всички страни, наистина може да бъде разделена на три подтеми и за всяка да се говори предостатъчно. „Потопи, Пришествия, Екология“ – всяка подтема поотделно е достатъчно обширна. Но в този триъгълник ще се опитам да ви представя това, което поне като първо знание би могло да послужи на всички, желаещи да организират своето съзнание за по-плътно усвояване на онова, което е оставила културата на човечеството (за да не бъдат блазнени в илюзията, че всичко се знае).

 

ПОТОПЪТ... Един от най-големите проблеми, оставен от юдаизма в културата на човечеството и разделен в преценките, е разклонът, който съществува в битието на човека – идеята за Сътворението и идеята за Потопа, т.е. за унищожението. Много е странна тази диспропорция. Този, Който ни сътворява, Този, Който иска да ни изгради, Този, за Когото съм казал, че сме Негова необходимост – че човекът е Божия необходимост, и то неизбежна необходимост – Той Си създава дискурса да ни унищожи! Защото Потопът, в края на краищата, е точно това.

Но дали потопът е проблем на гняв от страна на Божеството – защото не е намерило съвършено съществото, което е създало, или е преценката на тези, които са написали свещените книги, да намерят изход заради своето несъвършенство? И да го предадат като идея на Сътворителя си, та Той да изкаже негодувание от сътвореното Си и да му търси възмездно наказание, дори унищожаване...

Аз няма да се спра толкова на проблема дали потъна в света чрез Потопа сътвореното, отколкото на вътрешната, интимната страна на тази теза според Учението Път на Мъдростта. Затуй казах, че избрахме Пътя, в който пътникът трябва да ходи (важно е кой път ходи). А Пътят безспорно е струната, чрез която Небето слиза на земята и земята се качва на Небето!

Водата е форма на Словото Божие! Вижте колко близо, колко същностно е и другото, което сме казали: водата е астралният образ на Светлината. Астралният образ! И когато илюстрираме, че водата е символ на Словото Божие, тогава защо чрез нея трябва да бъде унищожавано човечеството; или се крие някаква друга тайна? Ако наистина водата е астралният образ на Светлината, тогава защо чрез нея е искано да бъде махнат човекът? Защото не водата е причина за потоп – водата е услуга на идеята „потоп“! Тогава кой е оня, който може да иска да разрушава? Защо такъв печален край са дали, защо тъй безизходно? От грешния човек се създава след това второ поколение (което хиляди години живее след потопа), но ако трябва да преценим това поколение и ако действително Бог се гневи, май трябва отново да се разгневи... Разбирате ли големите конфликти къде се крият?

В този смисъл ние трябва да потърсим наистина, приемаме ли водата като израз на това, което наричаме Словото Божие; и тогава да започнем да разтълмяме именно тази голяма тайна – защо с вода? Дали цялата тази библейска игра за Потопа е само една алегория, или в същото време е и една реалност? Дали не е една екологична хигиена? И ако трябва да направим съпоставки – не е ли като алегория част от образа на Апокалипсиса, в който грешниците ще трябва да бъдат унищожавани, да им се излеят „седем чаши на отмъщението“? Алегория или реалност? Или формула за чудо? Защото цялата религия на юдейството е чудотворство, а не свещенодействие. И за съжаление християнството (поне горната му дреха), в неговото мнозинство в изповеданието, остана на трапезата на чудото, а не на просветлението. Ние сме навикнали във всяко нещо да слагаме ръката на Божеството – и тя е безспорна. Но ако тази ръка се отнася само за човешкото поведение, тогава Той защо е взел плътта ни от всичко това, което е сътворил?...

Потопът е една драматургия на природата! Ние позволяваме в себе си да понесем (в еволюцията) спазъма на болката, от която се отпращаме да растем, да се развиваме. (Затова говоря, че няма страдание, а има развитие.) Защо тогава тази особена драматургия да не я позволим на природата в нейната Космична мълчаливост? (А тя не мълчи, тя говори, но ние нямаме превод, ние нямаме езикознание, за да можем да кажем какво прави тази природа.) Защото и тя има право в своето еволюционно осъществяване, както на човека му е позволено, когато търси своята божественост, да бяга от вътрешния си олтар, за да се търси още вън, понеже божествата стоят вън, не вътре в него – Бог Отец е вътре в него! Но в края на краищата човекът ще има една космична трансформация. Именно трансформацията на отрицателни сили аз наричам драматургия на природата. Защото как да се хигиенизира тя; как трябва да се лиши от това, което ние също го носим? Ние имаме ли болката на своя растеж? Защо тогава да не я позволим и на цялата тази космичност?

Пол Сартр[1], когото считат за безбожник в цялата френска култура на ХХ век, има една много знаменателна фраза за Бога. Той, който не вярва, казва така: „Нека ме обрече сто, ако ще хиляди пъти на всички мъки на ада, стига да съществува!“ Виждате ли мъченичеството – това не е ли един потоп? Личен! Не е ли една драматургия?! Сартр можа да направи тези съждения. Ако бе малко по-буден и по-малко рационален, нямаше да има увлечението да бъде поклонник на Ленин, макар че по-късно е антиленинист, антикомунист... Но бедата е в идеологиите. Ето едни превързани очи от идеология. После един акт на прозрение – в края на краищата да стигне до това велико тайнство: „Да ме обрече сто, хиляди пъти, но да съществува!“ И точно тук е голямата грешка на екзегетите (тълкувателите) на свещените писания, че ги дават в тяхната първичност, а не в тяхната вътрешна откровеност. Тази посредственост, която създава идеологии – идеологии пък, които стават религии, а не учения. Затова има тайни учения – за да може да оцелее човекът, белязан да бъде бог в развитие!

Много са странни нещата. Не е това, което ще го намерите в книгите или пък в разни пояснения: ето един потоп – разгневи се Бог и прати вода, па взе та ги унищожи... А аз съм казал, че в бъдещето ще е огън! Защото културите – и планетни, и вътре в самите планети, изживяват трансформации. Само че проблемът е в съответния стадий кое трябва да лекуваме и кое трябва да изведем – астрала ли, ума ли, причинността ли? И тогава да намерим средството, с което можем да искаме унижение, и то формално унищожение. Тогава тази голяма драматургия на природата има ли измерение, че прави казън, че носи наказание, че носи възмездие – или дава това, което наричам символ-Слово. Сега е известна на културата на човечеството водата, но когато ще дойде огънят, разбира се, че тогава той ще бъде символ-Слово.

Потопът не е библейският само, който е, бих казал, дори бледа сянка на големите потопи. Защото Атлантида също тъй, и то много хиляди години преди това, има своя потоп. И там можем да говорим за възмездие, но в същото време можем да говорим и за култура. Има и вавилонски потоп, и шумеро-акадски, има потоп и в митологията на Гърция. В тази митология ще намерим един израз на Зевс много странен – Зевс, когато е разгневен, също казва: „Тоз народ стана с толкоз много грехове, че ще го унищожа.“

Унищожение. Защото човешкият род бил загубил своята божественост и, така както ще го чуете и от светата Библия, станал грешен: сътворен е човекът, сгрешил и е въведен в отговорно поведение. Но там, в гл.3 на Битие, има един много странен момент. Когато Адам търси оправдание защо е ял плода, той дори обвинява Бог: „Жената, която ми даде Ти – тя ми даде от дървото“[2] Аз не съм намерил по-добър казуист от Адама! Адам е изумителен адвокат. Той не говори за вина друга. По-нататък, в Битие 3:17, е казано: „Загдето си послушал гласа на жена си и си ял от дървото...“ Забележете нещо твърде странно, което не е отбелязано – гласа, не думите! Затова подчертавам, че милиони години е работила половата енергия, за да отработи не само мозъчна материя, но и ларинкс. Такава тънкост – всяка струна, всяка нота в Богоизраза е нещо колосално по размери и търсена дълбочина – глас, не думи. Няколко милиона години се е работило върху тази материя – да създаде мозък и ларинкс, за да се избегне крясъка, за да може да се казват думи.

В гръцката митология (разбира се, че това е подражание на другите потопи) също има един ковчег, в който Прометей съветва своя син и своята снаха, Девкалион и Пира, да се спасят.[3] И там светът е унищожен и след това ще трябва да се създаде нов човешки род.

Ето ви един голям раздел: създава се нов човешки род – създаден, не сътворен! Адам е сътворен и от него тръгва човечеството, а след това е унищожено. Остават Девкалион и Пира, остават Ной и синовете му; от тях трябва да се създаде род – сътвореният започва да създава! И тогава аз наистина съм се питал: добре, щом сътвореното намирате че е грешно, то създаденото какво искате да бъде? Светът няма кураж да си постави въпроса, че идеята за безгрешния е вече свършена. Няма го безгрешния, но трябва да го изведеш, за да освободиш грешния! А това става с културата на Знанието, не с културата на Добродетелта. Разбирате ли защо не говоря за обикновените потопни неща, а за Пътя на Мъдростта!

Разминаването в знанието върху Потопа стои върху няколко проблема. Един от тях е дали Потопът е бил цялостен като планетност, или е бил само върху част от планетата? Имало е такъв въпрос при учените, защото размерът на тяхното знание им е показвал, че светът е само там, където те са били. Но той е много по-голям, а пък, ако трябва да говорим за свят, безспорно ние трябва да говорим и за онова поселение, което е между земя и Небе. Така че имаме разделено схващане върху този проблем, една двойственост – дали само човечеството в поселеното место е претърпяло потоп, или цялата планета? И в клинописите, които намираме в Египет, има различни схващания за потопите. Логично е да се приеме, че което е било поселено от човек, то е претърпяло Потопа и това е отбелязано. Но има нещо друго – защо трябва да говорим за събудено недоволство от сътвореното (разбира се то вече е и развиващо се), а оттам да търсим начини да го унищожим?

И ето какво твърдят учените сега. Културата е до там – винаги трябва да се намери, че „тъмни сили“ вършат работите (докато в Библията най-светлата сила върши отмъщението). „Загадъчни тъмни сили карат Вселената да се разширява с непрестанно нарастване на скорост, открили британски и американски учени“, писал вестник „Independent“. Астрономите били установили, че въпросните „тъмни сили“ са космически обекти, които не могат да бъдат видени с помощта на телескоп. Учените били сигурни, че те влияят върху процесите във Вселената, но не могат да разберат как точно. Изследователите на Космоса били безсилни да обяснят и силите на антигравитацията, които карат Вселената да се разширява с нарастваща скорост. „Налага ни се да признаем, че нещо, за което нямаме представа какво е, управлява Вселената“, казали астрономите.

Поне едно е ясно в свещените книги – знае се коя е т. нар. „тъмна сила“, макар че тя всъщност е творческа. Тогава и едните, и другите потвърждават тезата ни, че няма зло, а има нееволюирало добро...

Каква е обаче тайната? Когато сравняваме на различните езици думата „потоп“, най-правилно, може би най-вярно е нашето старобългарско (тук ще разберете, че наистина сме били пратеници) „потопить“. То също така значи „изливане на води, потапяне“, но там пише и: „да потопи, да удави живо същество“. Да удави живо същество! Другото е една меланхолия на самосъзерцание – големите дъждове четиридесет дни и четиридесет нощи... Потопът не е само наводнение, както го пише на немски: „sintflut“. Или както го пишат англичаните, латинците и другите: „Flood“ на английски е „порой, прилив“; „in-оminatus“ на латински е „проклет, злочест“ или пък „in-undo“, което е „потопявам, наводнявам“ и т. н. Само българите са сложили тази велика тайна – „потопить“, както много ясно е казано в Библията: ще пратя за земята потоп от вода. Която ще направи именно това – ще унищожава.

Първом обаче, човекът става като боговете да знае. Как тогава конфликтът се ражда, за да събуди негодувание? В Библията пише: „В онова време имаше на земята исполини, особено пък откак синовете Божии почнаха да влизат при дъщерите човешки, и тия почнаха да им раждат: това са силните, от старо време славни човеци. И видя Господ (Бог), че развратът между човеците на земята е голям, и че всичките им сърдечни мисли и помисли бяха зло във всяко време, и разкая се Господ, задето бе създал човека на земята и се огорчи в сърцето Си. И рече Господ: ще изтребя от лицето на земята човеците, които сътворих; от човек до скот, гадове и птици небесни ще изтребя, защото се разкаях, задето ги създадох.“[4] (И само Ной намира благоволение...) Да се разкае Бог!? Тогава къде са моралните таблици на Бащата, който трябва да направи изкупление за детето Си?! Разбирате ли, че или има грешно писано, или е грешно тълкуванието на големите тайни.

Вижте разгневеният Бог още какво казва: „проклета да е земята поради тебе...“[5] Ами като си проклел земята, какви чада след това искаш да имаш, Господи? Това не е Бог, това е доктринерство! (Ние не правим провокации срещу свещеността, а срещу неразчетената йерархия за свещености.) Един много особен момент: обвиняваш Адам, че е станал бог (стана като един от Нас) и го проклинаш ведно със земята!... Исполини, дъщери човешки, синове Божии, разврат, проклятия... Разбирате ли с какви отлъчки на лъча на Разгневения е давана енергия на земята и на бъдещето на човечеството!?

А какво всъщност представлява самият Потоп – не е ли нашето всекидневие, само че в размерите на космичност?! Тогава представете си – Сътворителят да играе ролята на един лош баща или на баща уж добър, който е загрижен за лошите си деца, но не ги поправя, а ги унищожава!

  • Нашето всекидневие в размерите на космичност – това е Потопът!

И намерен е, разбира се, един избавител, един праведник, който има трима синове. Той е упълномощен да си направи ковчег, триста лакти дълъг, петдесет лакти широк и пр., който да побере целия животински свят. Безспорно някой не е разбирал от наследственост, защото белегът на тези, които са оцелели, не може да бъде по-далече от онова, което са имали предшествениците (това, което говорим днес за гена и което търсим, за да направим нова провокация). Прозрение ли е липсвало, или е търсена една морална таблица, чиято жестокост на възмездието иска да направи добър човека? Нещо подобно пише в дванадесети век католическият свещеник Анселм Кентърбърийски. В „Cur Deus homo?“ – „Защо Бог е станал човек?“, той търси идеята чрез наказание да се освободи онова, което стои в човека като божественост, за да не стане небожествен. Една доктрина, която безспорно след това е в основния мотив на Инквизицията – да се приложи наказание, за да може да се освободи Божието: „Ние виновния го убиваме, за да не отиде грешен горе!“ Ето откъде са взели тази теза! Каква култура е създавана – какъв хаос, от който няма да стане ред (а се знае, че хаосът е бъдещият ред), е създаван в културата на човечеството хилядолетия!

Ной е избраният, казва му се как да се спаси. Какво прави? Дава ново човечество – неговите синове се пръсват по света, те населват земята. Имаме три рода големи: Сим създава семитите, Хам – хамитите, Иафет – арийците. (Но ако сега погледнем семитите, с нищо не биха намерили милост от Яхве!) Направи се кораб за спасение на избраника, Ной даде едно ново човечество – но създаде ли се нова същност? Каква е бъдната история? Хам вижда баща си пиян. Когато „Ной почна да обработва земята и насади лозе; и пи вино, опи се, и лежеше гол“[6] – неговите срамоти се виждали. Хам вижда голотата и отива да каже на братята си, но не прикрива баща си. След като Ной отрезвява и разбира неудобността (аз не знам защо трябва да бъде неудобно нещо, което е създала природата, стига да нямаме порочна мисъл), Ханаан, синът на Хам, е прокълнат. А човечеството изначало създадено, което било направило прегрешение, не е прокълнато!?

Така от тези синове на Ной трябва да имаме едно ново човечество, трябва да имаме една нова култура, защото Адамовото човечество изхожда, както казах, от сътворен, а човечеството след потопите не е сътворено – то е създадено. То се самосъздава! Същото е и в потопа на Гърция – Девкалион и Пира остават сами. Тогава Хермес им предава какво Зевс е казал да правят, за да може светът да върви. Забележете един много особен момент – Зевс съветва Девкалион и Пира да взимат камъни и да ги хвърлят без да се обръщат назад. Девкалион е мъж и от хвърления камък излиза мъж; Пира е жена и от камъка става жена. А говорил съм, че първата еманация на Fiat lux влиза в кристала. Много интересна тайна е казана!

Разликата при юдейския потоп е, че там раждат, Ноевите синове раждат и така създават трите големи клона. От единия – този на Сим, идва Авраам, от Авраама идва Исаак, от Исаака идва Иаков, от Иакова – дванадесетте колена и т. н. Те чрез раждане стават. Роди се ново човечество, но защо то не е по-малко престъпно и по-малко развратно от това, което го е предшествало? Даже играта на ума му създаде повече възможности за разврат. Тогава къде е причината? Къде е причината доктрините да грешат, т.е. да създават илюзорност, че боговете искат безгрешници, а не еволюиращи богове? Тук е тезата на Учението на Мъдростта; тук е бъдната свобода.

Ето какво трябва да се каже на света – не „flood“, т.е. „наводнение“; не тази формула за чаши на гнева, с която религията ни предостави идеята за Апокалипсиса. Защото пише ли там, в Откровение, за ново небе и нова земя; казано ли е, че ще си светите сами, а не да чакате светлина отвън?! Това не можаха откудениците, или жертвите на Потопа, да имат. Нито нова душевност, нито ново тяло, нито сами да си светят! Е, тогава какво искаме от Сим и Хам (от този ген, който повтаря наследствеността); какво искаме от Иакова, който измами баща си, за да вземе благословение вместо брат си?! Кой е братът, за да намерим възможности да извиним порока? Имаме ли битка между вода и огън, между астрал и ум? Ако това беше разбрано, ако така бяха дешифрирани свещените книги, нямаше да има тази изключителна неудобност да се чудим кой е по-развратен – предишният сътворен от Бога или неговите наследия, които после създават свят.

Проблемът не е в отричане на достоверността – проблемът е в прозрението. Предоставена ли е в такъв смисъл тогава генна възможност, от която бъдните учения да могат да изведат еволюиращия бог? В идеята на Сътворението е казано: След като ги сътвори, им даде Дихание, т.е. лична божественост – Божия човечност в Човешка божественост! Това е една от най-големите тайни, която стои.

Колко добре е конструирана еволюцията в нейните битки за изграждане – още от онова сътворено с плът, одухотворено с божественост, но еволюиращо заради самото свое осъществяване! Ако така погледнем, тогава ние вече бихме могли свободно да кажем защо беше тази знайност за предекзистенцията, това предсъществувание (за което дори един Платон говори); или защо бяха нужни пророческите знания, които идваха отгоре, но от пластовете на полузнанието, вместо вътрешните откровения.

Тогава разбираме ли стойността на Доктрината за йерархията на Духовните вълни; разбираме ли фразата, че досега се е работило за добродетели, всяка от които губи своята стойност?! Може да е била потребна и да е изграждала и мотивирала, да ни е правила човеци. Но, разбираме ли, че си е свършила работата? Защо? Защото само с добродетели се стои в таблица, но без знание не можеш да качиш олимпийски връх! Наистина се учудвам, че се говори за „тъмни сили“, че всичко, което не е добродетел, е тъмна сила. А къде е тогава дипломата за знанието?! Да сведеш нещата в таблицата на добродетелите, без да консумираш тайната за Истината, дори тогава, когато Христос е дал толкова ясна теза: Аз съм Пътят, Истината и Животът! Победи ли някой Живота с потопите? Не! Защото само Животът е непобедим. Другото е играчки. Дали хората ще дойдат от вторичния човек, или от човека, хвърлил камък (в който стои, разбира се, неговият ген – като мислене), създават се все същите. Разликата е само, че материята, с която Девкалион работи, е тази на Сатурн, на първичната материя, а оплождащият човек, синовете на Ной, създават плът от плътта.

Трябва да приемем тази формула, че Потопът, или Ноевото начало, не донесе нито нова доктрина, нито нов олтар, нито нова теза за спасение. Затова ще се говори там за неудобства и за правди, но не и за любов, не и за обич към врага. Ето колко далече са от всичко това – ново човечество, но със стар ген! Как искате тогава Ноевото начало (този Ноев ковчег, който са се затичали да го търсят) да спаси и да даде ново... Даже ако трябва да говорим за сумирана престъпност, това, което поколението на Сим остави, свидетели сме, че е дори по-жестоко. Да не говорим за поредиците – за неговите внуци, защото генът не може да се загуби. Тогава основателно е еволюцията да дава тласъка, а скръбността да я понася човекът!

И ние сме изумени как може след известно време този същият „разгневен Бог“, който прави „голямото си отмъщение“, който иска да унищожи от човека до скота, да се разкайва и да казва, че вече няма да прави проклятия над земята и да поразява човека.[7] Тогава вярна ли ще излезе формулата ми, че това е драматургия, че Потопът е една драматургия на природата?! Само че драматургът на юдейския потоп е онзи, който е написал Свещената книга...

Разликата между тази боговдъхновеност и Богооткровението в Библията стои – между нагледността, която един ум може да създава, и неизбежната Богооткровеност. Тази йерархия стои. Откровенията говорят за една друга истина! Защото иначе става много, наистина много смешно – разгневяваш се, унищожаваш си рода; след това от остатъка (или с хвърлените камъни) създаваш един род, който е същият, даже в някои отношения с по-съвършена спекулация на ума и по-лош.

В този безреден, бъдещ чакан ред е създадена културата и оттук е абдикацията на божествеността ни. Абдикация, която чака своето ново връщане. Абдикирала е божествеността, за да се отработи бъдният трон, да се смени таблицата на добродетелите с прозрение, и така да може да се каже: „Това е Пътят!“ И не случайно сложих името Път на Мъдростта. (Ако някой си мисли, че ей така е дошло... Не!) Пътят на Мъдростта! Защото пътникът е, който трябва вече да научи Мъдростта, а Пътят е вечният, големият.

Така библейският потоп остана само една драматургия на природата, чийто драматург не можа да създаде друг край освен покушение над собственото си дете – вместо да му позволи да изведе Истината. А тя е, както каза Христос, която ще ви направи свободни. Всички добродетели са били част от голямата верига да култивираме човека като го наказваме, за да освободим божественото у него: Синедрионът роди голямата престъпна енергия „богохулник“; Инквизицията си оправда поголовната сеч... Ето това стои.

Бъдната задача на Децата на Деня е голямата идея – клада на Свободата! Ако това нещо не се съзнае, още десетки потопи да има, у нас те ще останат само една драматургия на природата. И ние всеки ден правим по нещо, което унижава божествеността ни: тук е тезата на малтретирането; тук е доктрината, че плътта е сатанинска... Така че какво става – нито една от добродетелите да няма стойност! Чудесно е, изграждани сме милиони години и опитомихме животните у нас, но те и не могат да бъдат обвинени, че не са събудили провиденцията на ума...

Къде тогава е скрита тайната – алегория, реалности, мистика, чудеса?

  • Потопът е драматургия на природата за извеждане Човешката божественост, вложена от Божията човечност!

Тогава можем да разберем Потопа като един катаклизъм, а не като воля на отмъщение. Или когато искаме да приемем волята на отмъщението, ще трябва да я разграничим – тези богове нямат нищо общо с Абсолюта, те са стихии, които митологиите облякоха в образи, за да ги ползваме. Изтокът е казал „Нищото, от Което е всичко“, „Безпричинна Причина“; Западната философия говори за Абсолют. А културите, които създават религиите, говорят за богове и за Бащи на боговете! Хермес не го ли каза? А Плотин още по-добре го дава в своята култура: „Добре е да имате гражданска добродетел, още по-добре е да бъдете божество, да станете син Божий – но върховенство е да бъдете Баща на боговете!“ (В митологиите обаче тези Бащи на боговете си изяждаха децата...)

Потопите, в никой от описаните исторически моменти, не донесоха на човека това, което някои се надяваха. (Не помогна и наказанието заради знание.) Човекът си остана, така както си го пише – развратен бил. Но кой ви даде инструмента да премерите развратността, с която и сега всички мерят битието на хората? Кой създаде игривостта, кой му създаде диалога в драмата? С потопа се опитаха да унищожат човека, но всъщност му дадоха вдъхновение, защото не е важно, че си оставил само един или двама да родят ново човечество (и те го родиха). Ако приемем, че човешкият ген е създаден с ръцете на Сътворителя в тялото на сътворения и че му е вдъхнато Диханието, защо искаха да го изхабят? За да внесат смут, че има наказание – вместо еволюция! Затуй Христос направи преврат: Аз ви нося прощение. Една голяма, хилядилетна разлика – прощение! Не казва на прелюбодейката, че е безгрешна – Повече не греши!, но є прощава.

 

ПРИШЕСТВИЕТО... Щом в културата ни липсва един от големите процеси, един от големите принципи – еволюцията (при Потопа тя е акт на принуда), щом липсва и законът за прераждането, то в нашата религия ще лежи Пришествието. Но пак ще има злина – ще има изсипване на гняв, ще има разрушения, ще има насилия. Пак „грешно човечество“! И има Избраник, Който ще се пожертва в идеята на спасението – Изкупител, на Когото трябва да сложим дрехата „Спасител“! Но изкупление повече с чудотворство отколкото със знание. А ако имаха Знанието, щеше да бъде обяснена тайната на Възкресението, вместо да се вземе за чудо. Макар че прозрението на светите Отци е написало „смертию смерт поправ...“ А щом смъртта ще победи смъртта, тогава защо играем ролята на разгневени и отмъстителни?

Проблемът не е да получите разколебание, проблемът не е и в това, че трябва да се взриви една хилядилетна достолепност, напоена с толкова много жертви. Проблемът е, че Учението Път на Мъдростта прави вододела, Мировия вододел, че човекът е бог в развитие и че знаещият (а това е именно извиканото Знание на Мировото съзнание чрез Кундалини) е повече от безгрешния дори! Защото две хиляди години откакто Христос е възкръснал – пожертва се, но кой е безгрешният?! Живее се с идея за изкупление, а не за развитие. Този Изкупител две хиляди години не изкупи ли някого? Дори почти всеки, който е решил, че е открил Божии закони, когато го сложат на кладата на изпитанието, бърза да се откаже от тях. Но имаме жертви в името на големи идеи, в името на Мировото съзнание – когато под напора на тази огненост, която наричам Духовни вълни, жертвите са за еволюцията (макар да се говори, че са за Учението).

В християнството, както казах, липсва прераждането, затова се дава този много малък процеп, в който трябва човекът да види светлина – пришествие отново на Христос (второто идване на Христос) за избавление на грешниците. Ще има първо възкресение, следващо възкресение (създават се две формули за възкресение). Няма обаче воля за еволюция – чакат изкупителност (смирени или несмирени). Затуй едните ще Го посрещнат, пък другите ще чакат след хилядилетия ново царство – тогава да бъдат избавени...

В такъв смисъл аз се питам тогава: Къде е идеята за смъртта, че създава безсмъртници?! Защо трябва да се опитваме чрез потоп или чрез огнени сили на апокалипсис да унищожаваме човека, след като знаем, че той е безсмъртен; защо трябва чашите с казън да се изливат? Ако наистина законът за смъртта е улеят, по който се минава за безсмъртие, какво трябва да направи човекът тогава? Трябва ли да чака хилядилетия едно възкресение за безсмъртие, когато го носи чрез смъртта си?!

За мен неудобството навремето на светите Отци от премахването принципа и закона за прераждането в Учението на Христос е да оставят едно второ Пришествие. И какво ще бъде то? Само Христос е, Който ще дойде втори път. Тогава онези, които са в гробовете, ще възкръснат. Затова е този химн във възкресенската нощ: „Смертию смерт поправ и сущим во гробех живот даровав.“ Но щом е така, защо на хората да не позволим да се връщат? Щом Христос идва с такава задача и извършва изкупителното дело, тогава какво да правят – да чакат хиляди години докато пак дойде?!... Ето тук е другата тайна – формулата за смъртта може ли да опровергае непреривността на Живота? Не! Смъртта е метаморфоза на безсмъртието!

Формулата за Пришествието оставя предпоставка, че ще се създаде царство, хилядилетно царство, и ще се върне на власт на трона известно време т. нар. Антихрист. (Евреите първи говорят за антихрист. Обявяват, че Този същият Христос е един богохулник – защото Той отрече всичко в тях... Много странни сблъсъци – неотбелязани, неотстояни.) А антихрист е наричан всеки (дори непосредствено още от учениците и апостолите на Христос), който не вярва във Възкресението. И се проповядва, че ще се върне някакъв лъжец, някакъв Антихрист, който ще заблуждава, който ще създаде (както го казва дори самият Даниил, пророкът) едно царство от седем години... (Отзад нулата не са могли да видят, защото ако трябва да говорим за антихрист и червен змей, той бе цели 70 години в живот, но отиде си и той.)

Свободата от антихрист обаче не значи свобода от гроб. Защото липсва една от най-големите идеи – идеята за Самокръщението, с която наистина може да направите Възкресение. Самокръщението безспорно е същност и всеки човек в своята битност ще дойде до тази велика идея. А големият Учител само е дал знака; Той е сложил Пътя: Аз съм Пътят..., който е ясен – Голгота, Разпятие, Възкресение.

В това идване, както е казано, на Второто пришествие (в него дори е завоалиран принципът за прераждането) в хилядилетното царство на Христос няма нищо необяснимо, съвсем в реда на нещата е. Но когато са чули (в Откровението изрично го пише), че това трябва да стане скоро – какво значи скоро? Кой е този гадател, който може да каже това „скоро“ колко хилядилетия крие? Никой! Просто удобството на един ум, който се простира донякъде, с тази размерност обяснява правото на присъствие на душевността ви, дадена да направи обиталище тук, на Земята. Скоро... И хората почнали да чакат Пришествието. Две хиляди години обаче никой не Го видя. Но Той, казано е (и в Старият завет), ще дойде от Изтока – голямата идея за белия кон...

Но с формулата на неизчерпаемост (не да чакаш хиляди години благоволение и пришествие вместо принципа на еволюцията, който ти дава брега на кармата и прераждането) човекът стига до своята необходимост. Коя е тя? Че той е един бог в развитие! Ние приемаме, че в човека трябва да има, и съществува безспорно, една негова еволюция – еволюция от Дървото на познанието до Дървото на безсмъртието. Еволюция, която иска от вас да направите едно Преображение; да направите едно лично битие, което нарекох Голготски път; да направите едно социално битие, което нарекох Разпятие; и в края на краищата да направите едно Мирово битие в лицето на една голяма идея – Възкресение! Всичкото това е дадено, за да се каже, че смъртта е победена! Тогава – щом (както сме казали) смъртта е най-добрият свидетел на безсмъртието – къде е прозрението на този Бог Саваот?!...

Най-същественото е, че смъртта води към безсмъртието! Но дори и в самата песен на Възкресението не е сложена като безспорна необходимост, а е условност за утеха, че от гроба има възкресение – не че ти самият, като сътворение с Диханието, безспорно си безсмъртие! Да чакаш утеха в гроба вместо знание, че си непобедим – това е голямото противоречие, това е сблъсъкът! А толкова е просто да приемем, че човекът трябва да има своя еволюция – че той трябва да има едно Дърво на познание, едно Дърво на Живот и в същото време да го предоставим на Космичната му даденост, от която е изведен и в която е част от голямата еволюция. Така не е загубена целостта на нашето битие. Защото индийците живеят в хилядилетия с потапяне в Ганг; християните живеят в хилядилетия със загубената божественост – вместо да загубят човечност, за да си запазят божественост!

Когато става въпрос за Второто пришествие, учениците на Христос отиват при Него до Елеонската планина и Го питат: „Кажи ни, кога ще бъде това (че храмът Иерусалимски ще бъде сринат, както го казва Той), и какъв ще е белегът за Твоето пришествие и за свършека на света?“[8] Значи другата формула, с която е свързано Пришествието, е, че е и свършек на света. Можете ли да си представите?! Ако животът на Бог свършва с една-две култури и ако животът на човека свършва с няколко добродетели, които са го направили човек, къде е тогава Космичното прозрение на тези, които са давали свещени книги?! Поне онези от Изтока са малко по-ясни – Ден на Брама, който е няколко милиарда години, а не както решават тук – свършека на света.

Странното е наистина, че когато се чете Откровението, не се говори за онази страница, в която се казва, че ще се създаде ново небе и нова земя, т.е. ново тяло и ново мислене, а само че Земята ще изчезне и ето ти края на света. Виждате, тогава колко вярно казвам, че има драматургия на природата! Няма да си отиде Космосът заради това, че хората имат лошо поведение и разврат.

С хилядолетното царство ще свърши ли светът? Откровението им казва, че няма нужда да се страхуват, защото един нов Иерусалим ще слезе от Бога, един Небесен Иерусалим! Не един Иерусалим изграден със стената на плача, на която още ходят да плачат, а се самоизбиват едни-други. Нов Иерусалим! Да, наистина, земята ще бъде нова – вашето тяло ще бъде ново. Няма да има Луна, няма да има Слънце – вашата светлина... Слънцето, Луната в Сътворението (Книга Битие) Fiat lux ли са? Не! Те са в четвъртия ден – за разграничаване ден и нощ. А онова, което ще свети, е Fiat lux!

Хилядилетията след Потопа (това слизане на атлантите, които са живели в астрално-етерното си пространство в продължение на един милион години) са скрили тези знания в пирамидите. Родили са идеята да заблудите – чрез незнание или чрез неточност, за да спасите посегателство с лоша сила... Затова се е работило за добродетели, за да може да се понесе след това светлината на Знанието.

Така че Второто пришествие не е нито свършекът на света, нито тайнство. То е част от голямата еволюция на тази планета.

  • Второто пришествие е формула за непреривността на живота – идея, че смъртта дава безсмъртие!

И затова е казано в Откровението, че сами хората ще си светят и ще имат нов олтар. Блуждението на хилядилетията да търсите трансценденталния олтар, защото Бог е трансцендентален, се връща с една пробуда – новият олтар в иманентния ви Бог. Ще имате нов олтар и той е Книгата на Живота! Това е голямото благоволение, което Децата на Деня получиха. Казано е, че техният бъдещ олтар е Книгата на Живота.

Така Пришествието е истина, а не формула за воюване, не битка срещу собствената ви будност! А виждате с какъв хаос, който ражда безредие, както казах, живее човечеството. Христос ни съветва, Той казва нещо простичко: „Пазете се да не ви прелъсти някой. Защото мнозина ще дойдат в Мое име...“[9], но така наказаха човека, че всеки, който каже нещо друго, не е в Негово име. А в чие име е? Та нали Той е във всекиго и всеки е в Него?! Угода на ума, за да измислиш Инквизицията или тезата на Кентърбърийски.

ЕКОЛОГИЯТА... Нека да потърсим обяснението и за тази наука, която трябва да намери взаимоотношението в голямата битка между органичния свят и това, което наричаме околна среда – как да я съхраним. Какво е „еко“? На старогръцки е „oikoς“, което означава „дом“, означава „къща“. Където и да е била тази къща, вътре в нея има едно светило – това е светещата душа. Било в пещерата, било в наколните жилища – вие носите своето светило. Но къщата трябва да бъде осигурена. Както казва Христос: Никой не строи къща на пясък, а основана на камък.[10]

Именно Екологията е стражата срещу нашествието както на необуздана човешка мисъл в приложност, така и на тази иначе космична хигиена или драма, за която говорим – потопите. Тя е сигурността на света на човека, на животното, на растенията в околната среда от това, което наричат „тъмни сили“. Това е еко – екобожественост! Значи ние, хората, носим в себе си идеята за съхранение – нашата „къща“, срещу стрелата, срещу куршума, срещу потопа.

Трагично е, че човечеството хилядолетия занемарява своя земен, планетен дом и своята лична къща. Имаме рефлекса на взаимност между природа и човек, а нямаме дори в миналия век охранителни правни норми за защита и сигурност. Но ние не можем да се върнем при наколните жилища, макар че необходимостта за събожественост не е преценка на разум, а органична потреба, която и досега науката не е обяснила – че водата е астралният образ на светлината, т.е. енергията на четвърто измерение (astrum – светлея, звездея), като жизненост на триизмерния човек. Затова културата на прим`ата е обявена за суеверие, а обожествяването на стихиите за митология. Тъй като всяка стихия е физиогномирано божество, то екобожествеността е мирово битие – култура на единство, което ескалира при християнството в Единосъщие.

В такъв смисъл сме съотговорни в голямата драматургия на природата и в съотговорността си безспорно трябва да правим (така както в религията са раждани добродетели) норми и закони, а не да крещим, както един Жан Жак Русо, „назад към природата“. Какво значи това? Да ставаме маймуни ли? Да направим наколни жилища отново? Да се върнем в пещерите, вместо в пирамидите, където се е извършвало Изидиното посвещение? Да търсим начин да опитомяваме животни и умът ни да лентяйства в пустинни дълги кервани? Има ли начини на съчетание? Много е лесно да се каже „назад“. Ами ако си върнеш дори една валенция, че си живял на Луната? Ами ако събудиш някоя твоя треличка вътре в тебе, че някога на Сатурн в камъка си влязъл, за да направиш растение?...

Това са превземките на хората в романтичност, а не в прозрение. Ако стояхме на тази теза, и до сега нямаше да пораснем от минотаври в човеци. Не е проблемът „назад в природата“, защото нали и тя трябва да се развива – как тя ще прави своя растеж? Навикнахме ли да дишаме отровни пари? Но безспорно трябваше да измислим защита – да не минават нашата норма. (Че ако изкарате един дивак сега на магистрална улица, след една минута ще го носите на погребение.) Не можем да отречем принципа на еволюцията, тласъка и гърча. И едно е да раждаш правни норми, друго е да викаш „назад към природата“. Возиш ли се на мерцедес, колкото и да е „грозен“; качваш ли се на ракета да отидеш на Луната...?!

Екобожествеността е безспорна, защото у нас е Бог! Съхраняваме ли се? Като си гладен, дори крадеш, за да ядеш; съхраняваш се и в другата социална страница, в която трябва да се развиваш. Екобожествеността не поставя проблема коя религия е най-божествена, а кое знание е най-отговорно и с най-приложна методика в опазването на сътворената божественост.

  • Екобожествеността е голямата битка между Универсума и личното божество!

Можем ли в тази битка да надкрачим и пантеизма, и сътворения Адам?! Така че проблемът не е само да се правят предизвикателства, не е да се противопоставяме – проблемът е наистина да създаваме нормативи. И тогава да си отговорим – кой застрашава хармонията; кои са основните вредители; застрашена ли е душата ни...

Екобожествеността не е само наука, тя е редове от Откровението: „И видях ново небе и нова земя...“ (21:1). Новата култура не може да мине без клауза в Хартата за правата на човека за защита правата на Душата (новата реална субстанция) – защита от анатема. Тогава няма да имаме враг в лицето на човека, а събожник; нито природата ще ни бъде враг.

Така ние изпреварихме света с идеята за опазване на душата от анатема. А хората мислят, че живеят. Създават си необходими радости, понеже такава е нагледната социология, такава е сътворената човечност, нарушаваща дори понякога волята на своя Сътворител. Защото сложиха им веригата на телесата – да ядат с отговорност плода на знанието, но не още и плода на безсмъртието. Дървото на безсмъртието ще е новата добродетел, родена от Знание – това ще бъде безсмъртието! Тя е, която ви прави Живот. А Животът е най-големият насилник, който обаче, за радост на всичко, не краде свобода! Затуй хората полагат живот за свобода.

Така че бихме могли да направим един кодекс, но в никакъв случай религия на Екологията. Екологията не е религия, но религията трябва да бъде универсална екология! Не може да се отрича материалният свят или да се нарича дело на сатаната, а трябва да се одухотворява. Според Старозаветието човекът нарушава хармоничното съжителство и затова Бог му отмъщава – праща потопа, праща огнена пепел, която вкаменява жената на Лот, или други бедствия и робства на богоизбрания си народ. Тези жестокости, дори да се твърди, че от Бога идват, в XXI век не могат да се приемат.

Човечеството трябва да има воля и дела, които не „да разгневяват Бога“, а да не разгневяват себеподобния. Дела, които да не вредителстват не само на материалната среда, но и на неговата духовна даденост, какъвто е случаят с религиите. Като прилагат анатемата, т.е. проклятието срещу инакомислещи, те отнемат божествеността на личната душа и оскърбяват националния и духовен живот.

Най-голямата беда ще бъде някой да сложи Екологията като религия. Безспорна будност и жертвена отговорност е необходима срещу посегателството над божественото ни, но в никакъв случай безцеремонност! Защото, ако трябва да кажем, в това отношение вина имат тези, които са описвали потопи. Те помислиха ли за Екологията тогава – екологично ли е да потопиш един свят и да го унищожиш?!

Екобожествеността като концепция на Третото хилядолетие трябва да приеме и приложи културата на Новата духовна вълна, която йерархията на Доктрините изведе и я нарече – Вълната на Мъдростта. Бъдещият човек е един зрим теогон, който не се чуждее от своето обкръжение, а съжителства без касти и класи, защото е събожник. Тогава чак можем да разберем думите на Христос Аз и Отец едно сме! Това е приложна идея как да не нарушим баланса на еволюционната поносимост. Културата трябва да приеме човека като божество в развитие. Природата като жив организъм има своя имунна система и това е именно нейната божественост – тя е мировият дом, тя е нашата къща, нашето еко. Но хората мислят на парче. Нямат Мирово съзнание, за да могат да кажат: ние сме в състояние да дадем сигурност на имунната система на Екологията. Това прави Учението Път на Мъдростта! И в неговата таблица стои именно и Екология. Имунната система на Екологията е съжителството природа и човек, а не разделение!

Социална беда е да се търсят опори в отживели доктрини и ценности, без да се отсъди и признае, че свещен е човекът, а не институцията. Партенона я няма, Капитолията я няма, Иерусалимският храм го няма, Каабето го няма. Но расовата жестокост е с необуздана приложност – опустошава нашия божествен дом. Навикът да се живее под заслона на страданието и да намираме утешение пред Стената на плача е гибелната резигнация вместо отговорността на Екобожествеността!

Не е нужно човек да е интерглобален, а да се осъзнае и усвои като събожествен на Космичната даденост и на планетното присъствие. Защото интерглобалното е историческа последователност и социална категория на зоонполитикона, а събожествеността е йерархия на съжителството като формула на свободата! Нашето знание е част от тази голяма правота, която душевността ни е направила – отземяване! Това е идеята ми – обезземяване и възземане!

Човечеството живя няколко хилядолетия в заблуда, че има атом; човечеството живя няколко хилядолетия, че има геоцентризъм... Човечеството правеше кервани, а сега – ракети. Нека преценим – не е идеята да правите жертва, за да възкръсва култура, а да излиза Бог от вас! Няма нищо страшно в това да се намерят измеренията. И не е цивилизацията, която ще ви даде пробуда, но цивилизацията е, която ще ви услужи. Така както казвам: Експериментът услужва ума да се научи да не говори онова, което не знае. Дедал е затворен от това, което е сътворил. Няма изход и ражда крила!

Така че Екологията е неизбежна култура на бъдещето. И затова в „Предизвикателства на Третото хилядолетие“[11] стои екологията. Но не тази на Жан Жак Русо! (Пази Боже от натрапено незнание, осветено чрез олтари!) Когато можете да правите природа, не се страхувайте!

Естествена е пожертвеността, която човекът трябва да даде в своята култура, за да роди онова, което може да му донесе Космично съзнание – това е толкова естествено и толкова потребно! Има го като образец: Христос в лично битие, наречено Голготски път; Христос в социално битие – Разпятие; и накрая – в Мирово битие: Възкресение!

 

Научете се да умирате не по закона на смъртта,
а по предназначението за безсмъртие!

 

[1] Пол Сартр (1905-1980) – френски философ екзистенциалист.

[2] Битие 3:12.

[3] Вж. Кун. Н. „Старогръцки легенди и митове“, ИК „Ведрина“, 1967, с. 92.

[4] Битие 6: 4-7.

[5] Битие 3:17.

[6] Битие 9:20-21.

[7] Вж. Битие 8:21.

[8] Матей 24:3.

[9] Марко 13:5-6.

[10] Вж. Матей 7:24-26.

[11] Toлев В. Албум „Ден и Дом на 13 поименни безсмъртни българи“, 2003 г., с. 69.

НУР 2019
НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993