Зареждам...
Пътят – Съдбовна нужда (4/2004)

Пътят – Съдбовна нужда

Пътят като съдбовна нужда e идея за безсмъртие!

Облечени в дарението на Отца, с отговорност приехме да извършим в Негово име служение. Всяка будност е израз от Неговото благоволение и всяка наша стъпка – отговорност в нашето служение. Това е, което трябва да свършим като преселници на тази планета в Третото хилядолетие!

„Пътят – съдбовна нужда“ е една тема, необхватна по възможностите на нейните основни тенденции и най-вече на нейното предназначение. Защото не се касае за пътя, който ходят нозете ни, а за Пътя, който ходи душата ни – Пътят, който безспорно е хранен и се осъществява от Духа; Пътят, който нашата мисъл и нашето служение получават като предназначение от своя Сътворител!

Този Път (който винаги трябва да го пишем с главна буква) не е само нинешен, нито е проблем само на бъдеще – той е много древен. Пътят е, бих казал, изначалото от идеята на Отца в сътвореното Му дете – част от Диханието, което Сътворителят слага в Своето сътворено. Още тогава Той му оставя Път. Път, който трябва детето, сътворено от Него, да изходи, за да може да се завърне при Него. И тогава, заедно със своя Сътворител, да извършат това, което сега Учението Път на Мъдростта поиска в Мировата утроба на Космоса и в личната тайна на човека: да се изведе Бог от човека. Затова в Учението Път на Мъдростта изрично е казано (едва сега можеше да се рече), че човекът е един бог в развитие, че човекът вече е един зрим теогон, на когото е предоставено, в изначалното още негово сътворение, правото да се търси, да изходи Път в осъществяване на своя Отец

Така че Пътят е толкова древен, колкото е човекът! И онзи предшественик, който може би милиони години е живял преди нас, също е имал път; и този, който сега се осъществява, има път; и онзи, който в бъдещето ще продължи волята на своя Сътворител, ще има път. Пътят като съдбовна нужда! Разбира се, този път не може да бъде чертан само от това, което е светът на обстоятелствата – природата в нейната грижа към своето дете. Защото човекът е клетъчност на Универсума. Всичко е отговорно за това, което се нарича Път на съдбата!

Има, безспорно, и път, който всеки изхожда от служба до дом или в изпълнение на някакъв социален дълг. Има път в повелението на нашето търсене – път към политиката, към държавата, път към религиозно-олтарното моление, с което човекът върши част от своето осъществяване. Може дори да кажем, че Седемте Лъча на еволюцията, с които се осъществяваме в своята култура, за да се върнем при Отца, също тъй битуват в нас – път на науката, на изкуството, на философията... Но това не е Пътят, който културата на Мъдростта поставя за предмет на разсъждение, на очертание и го предоставя на Децата на Деня като съдбовна нужда.

Пътят е изначален, именно когато се касае за съдбовната нужда. Затова съм го разграничил от улиците – Пътят е един, улиците са много! (Ако е обидно „улица“, можем да кажем „пътища“, но Пътят винаги ще бъде един.) Той е изконен – от часа на Сътворението, когато на човека се дава идеята за будността в търсенето на своя Сътворител и в изявяването на своята потреба да знае. На човека е предоставена една свобода, предоставена е една воля, предоставен е един копнеж, с които той, съчетавайки, изгражда това, което се нарича съдба.

Пътят е още от онзи момент, когато Отец казва на Своите Съсътворители, че след като Адам и Ева са яли плода на познанието, са претенденти да станат богове, защото знаят що е добро и зло. Къде се яви смут в божествеността, която не е целостта? Понеже познанието на добро и зло е само една нюансировка, едно украшение, с което човекът трябва да се развива. Значи има нещо друго. Казано е: „И изгони Адама, и постави на изток при Едемската градина Херувим и пламенен меч, що се обръщаше, за да пазят пътя към дървото на живота“[1] – Пътя!

Съдбовна нужда е да се пази Пътя към Дървото на Живота – йерархия на познанието до изградена съдба!

Съдбата е ликът на Бога у нас, който иска да се изведе в живот, в това голямо Дърво на Живота. И докато не се извървя Пътя, това Дърво, или безсмъртието бе пазено. Значи Пътят е пазен, но той е вложен, той е изречен, той е потребен. Пътят се брани от ангели и от огнен меч: Защото – казва Бог – ако Адам простре ръка и вкуси от дървото на живота, той ще стане вечен. Следователно какво е тогава Пътят – съдбовна нужда! Битка за безсмъртие! И какво му казва Бог нататък – да отиде да работи! Да работи върху себе си, върху оная плът – да обработва земята, от която е сътворен. Значи Пътят не е само ходене – той е и труд, защото работата е част от ходения Път.

  • Пътят е Воля като Всемирна сила, но той е и жертва като лично служение!

При приноса на чуждата жертва пред олтара – а тя е и в твоята плътна съставка на тялото (извличаш я от оня клетъчен свят, който е създал и животните), ти я принасяш в името на едно велико служение със задача и цел да се върнеш. Затова Адам отива да обработва земята, от която е взет. Ето защо винаги говоря, че сътвореният Адам е от цялата планетна плът и че в него има хиляди божества – живи души. Така казва Бог в третия и в четвъртия ден: Да произведе земята...; водата да произведе същества, живи души. И после – Да обработва Адам земята, от която бе взет!

Така беше посочен Път, който постепенно след това трябваше да стане съдбовна необходимост. Път, който чрез създаване на олтар и познание за добро и зло (което е получил), предоставя на човека (макар и да е обвинен в грехопадение) правото да се завърне при своя Отец чрез това, че Пътят е идея за безсмъртието. А боговете в доктрината на Митологията, макар и да бяха стихийни, имаха едно преимущество – безсмъртието, което обаче пазеха за себе си. Те пазеха безсмъртието си и затова Адам, или човекът, трябваше да извърви Път, който да стане след това съдбовна нужда с една идея за безсмъртие. Нещо, което Хермес бе оставил в своите скрижали – този бог на Мъдростта (наречен Тот в Египет или Хермес в митологията на Елада), бог-кореспондент, написа „Песен на гласните“, за да създаде на боговете имена и така да е наясно с енергията, с която разполага, и оттам волята да ги връща, когато не са в Пътя. Той е казал една много смела и вярна мисъл, която едва сега можем да изнесем на преден план с Доктрината Път на Мъдростта: „Боговете са безсмъртни човеци...“ – ето идеята за безсмъртието. Но какво са човеците за Хермес? Те са „...смъртни богове“. Една от най-големите идеи, на която е предоставена нашата възможност – разбира се в йерархия на културите, в йерархия на Духовните вълни, защото не можеше Правдата да каже (тя дори забраняваше името на Бога да бъде споменато): вие сте богове в развитие. Но каза: Вие ядохте от Дървото на познанието и станахте богове, които знаят що е добро и зло, ала нямате безсмъртието – не сте яли от плода на Дървото на Живота.

Голямата тайна е: „Човеците са смъртни богове!“

  • Пътят като съдбовна нужда е идея за безсмъртие!

Идея за безсмъртие, за да могат смъртните богове, наречени човеци, да бъдат изведени с всички свои дадености (както от Сътворителя, така и с усвоените морални и други ценности, които характеризират и боговете, и човека). Тогава какво – човекът чертае Пътя на съдбовната нужда да се докосне до Дървото на Живота, за което казах: Само Животът е непобедим! С какво трябва да го осъществи? С ето тази велика тайна, която ни оставя пак Сътворителят в поведението, което трябва да направи Адам, за да може да каже след това: Дерзайте: Аз победих света; Възкресението Ми е Живот и Светлина! Този, Който го рече, преди да бъде Христос, беше човекът – Иисус!

Христос е един Бог, Който манифестира своята същност със Синовност, но Той е толкоз близо до нас, израз на нашето изповедание, че човекът е един бог в развитие! Преди две хиляди години е било невъзможно, дори от самите Му ученици да се приеме. Защото един Филип пита: Покажи ни Бога и стига ни. А Той му отвръща: „Толкози време съм с вас, и не си ли Ме познал, Филипе?“[2] Той не се прави Бог, а просто им казва, че те са богове. И защо слепеят? Защото не бяха ходили Пътя...

Така че изначален е Пътят в идеята за безсмъртие, а той в себе си безспорно крие това, че тези смъртни богове достигнаха безсмъртието си. Те водиха една хилядилетна битка за безсмъртието, което, фактически, какво е? Това, което сега смело казваме: изведеният Бог от човека.

Децата на Деня имат дързостта и познанието чрез Доктрината Път на Мъдростта да кажат, че битката за човека свърши (отколе знаем що е добро и зло, даже говорим, че няма зло, има нееволюирало добро) – трябва вече да се извежда Бог от човека, да се чуе гласа на Адама, който се питаше – Бог в него питаше: Адаме, где си? Ето защо именно Пътят съдбовна нужда е идея за безсмъртие!

Но преди да се направят, преди да се изходят възможните обучения, безспорно чертани от големите посветени, това, което Отец сложи чрез Диханието Си в гръдта на Адама, то е давало културата за овладяване на събудения бог у нас – за създаване на култура на Духовните вълни, с които човекът се усвоява в Любов, в Правда, в стихийни богове, на които дрехите го бяха загърнали в моления и олтари. Сега, в Мъдростта, хвърлихме тези дрехи и сложихме боговете в себе си.

Така ние имаме вложена една велика тайна – тайната на човека бог в еволюция, на зримия теогон. Пътищата се сменят, пътникът остава един и същ – сътвореният от Отца. И кой можеше да посочи Път, който след това става гръбначният стълб – изправеният? (От хоризонталния гръбнак човечеството трябваше да направи вертикалния, за да могат чакрите, или колелата на Кундалини, да приемат Огнената сила, с която прозрението му става повече от неговата мисловност.) Кой е Този, Който можеше да даде чертан Път, за да стане той съдбовна нужда? Това е една грижа на Космичната даденост, или на благоволението, на харизмата (както е казано в религията) на цялата Универсалност, на Отца, или благодатта на Всемирният разум над човека, която се изразява в какво? Чрез Своите поселения и със Своето ниспослание (над човека) на Светия Дух Отец да известява за Път! Вестителността отвън-навътре, цялата пророческа институция, или пък вътрешният шепот, който след това ще излезе в това, което Кундалини дава!

Тази благодат, обаче, не всякога е била усвоявана. Трябвало е будност, за да се усвои; трябвало е благодатният дар да намери благодатна почва, за да може Отец да каже на своята избраница чрез ангел Гавраила: Ти си избранницата, ти намери благодат у Бога. Ти, дево Мариам... Ето виждате едно послание отгоре-надолу. Затова е голямата битка хоризонталният гръбнак да стане вертикален – да може да дойде благоволението – този Път да бъде ходен вече от будния човек, когато Кундалини ще ви даде Огъня. Но тук вие имате осенението и тогава какво можем да кажем? Че първо трябва да имаме един Път на утробата, Път на раждането.

Първият път е Пътят на утробата! Това е Пътят на богородиците, или на майките, раждащи великите учители. Такава е Дева Мария. Тя получава благоволение с харизма, в която се дава Пътят на утробата. Така е в нашето изповедание. В будизма също ще намерите благоразположение над Майа, майката на Буда. Разбира се, там архангели и ангели не играят роля – там благоволение дава Белият слон. Това е тяхното божество. За индийците Белият слон е Светият Дух. Той е, който ще оплоди, ще даде благодатната харизма над Майа да роди белязан син. Както за Дева Мария е казано: Тя ще зачне в утробата си и ще роди Син, Който ще се нарече Емануил – с нас е Бог. Никога човекът не е бил разделян от щедростта да бъде бог. Защото Иисус, Който е помазан, след това е и Син Божий. Каква благодат! Още тогава е предречено на човека – този бог в еволюция! Ето как утробата, или този Път на раждането, е Път на съдбовната нужда.

Така става и с майката на Кришна. Деваки получава известие от Махадева, че ще роди син, който ще бъде това и това, и неговият чичо ще иска да го убие... Но той ще даде на човечеството първата идея за Разпятието. Кришна дава тази идея.

Това е Посланието отгоре-надолу, Пътят на утробата – път даван и осветяван отвън. (Защото, когато може да се оплодите с раждане на Детето на Деня, то ще бъде отвътре. Вашият Дух е, който ще извежда божеството, което чака среща със своя Бог!) Така беше и с майката на Зороастра, така е с майките на всички посветени. И тази утроба е свещена, защото ражда синове, които след това стават Богове.

  • Пътят на утробата – на богородиците, е Път на раждането!

Пътят на благовестието е и Път на раждането, за да бъде реална онази, която след това ще Го следва и ще Го предаде в храма на вечно служение. Всяка от тези майки Го остави на Битието; всяка от тях Го дари на своя Бог! Но само една от тях остана в светилището, в олтарното моление на религиите. Дева Мария е единствената, която присъства в жизнената пътека и в служението на вероизповеданията. И на никоя друга не е отредено служение и признание в литургията. Деваки не е спомената, Майа не е спомената, майката на Зороастра не е спомената в служенията. Нито една от тези майки не влезе в олтарната молитва на техните религии, само света Богородица! Отделен въпрос са ересите и споровете дали е Христородица или е Богородица. Това са проблеми, с които човечеството се занимава, за да си упражнява ума. Едни с далновидност ще приемат Сина Божий като реалност, други с умувания и спекулации ще Го отричат (това няма никакво значение). Една е истината – че тези Синове оставиха на земята трапези: трапезата на Правдата, която Буда даде, трапезата на Любовта, която даде Христос...; оставиха Учения (които, за съжаление, след това бяха сложени в матриците на религиите и ги осакатиха)!

Безспорно този първи път – Пътят на утробата, е неизбежната необходимост, ако искаме да бъде след това съдбовна нужда. И той, разбира се, продължава в едно служение, за да можем да кажем как сме чертали, как сме сплитали нишките на съдбата, за да стигнем до основанието да речем „Аз съм Възкресението“!

Вторият път е Пътят на служението – Голгота, която наричам Път на обожествяването. Голямата съдба! Човечеството се заиграва в ролята на страданието, защото му е удобно да не изживява промени. Навикът е това, с което костенурката е навикнала да ходи, т.е. корубата. Няма път на страданието, когато има зрелостта на събудения, изведения от вас в еволюция бог, или зримия теогон, който знае чакрите (центровете) на Духа. Няма страдание, има развитие! Това е Пътят, който наричам Път на служението, Голгота, или Път на съдбата.

  • Пътят на Служението – Голгота, е Път на съдбата!

Път на съдба! Това направи Христос; това направиха и Кришна, и Буда. Не е важно, че единият е разпнат, че другият със стрела е убит, или, че третият просто умира... Важното е, че това е Път на служението! А Път нито за един ден се ходи, нито за час се чертае. Затова е и съдбовна нужда. Ето защо казах, че Пътят е древен, Пътят е нинешен, Пътят е и бъдещен. Повелята на Отца – Адам да слезе да обработва земята, от която е взет, и го направи – е Път изначален. Затова с ходенето им човекът плете от нишките на тези пътища съдбовност, която му налага необходимостта на времето, в което е роден – да изгражда себе си в служение на човечеството.

След Пътя на утробата, който градираме в Пътя на съдбата, или Голгота, където можем да кажем вече какво е и Пътят на служението, имаме третия Път.

Третия Път е Пътят на Възкресението, или Пътят на Живота! Той няма нищо общо с пътя на загрижената социална формация, която трябва да прави история. Ще се върна на тази формула, че история се прави от волята на цезаря, но и с молитвата на жреца.

Така че, ако волята на цезаря не може да даде плът на Пътя в идеята на това, което наричаме съдба, тогава, безспорно, жрецът е, който ще създаде идеята за съдба. И съдбата не винаги трябва да бъде само голямото Служение и Голготският път. Защото в школите на посвещението Голготският път се е минавал вътре в човека, след това са пращали посветения да отива на служение. Там – вътре! Затова си има и ковчега на Изида – за да може да се каже, че и Възкресението е също така изживявано в самите школи. Този Път е именно Пътят на тесните врати, през които трябва да се мине. Той е Пътят, който, когато го извървите, няма кой да спре упълномощената воля на цезаря да прави история, да пише: „Jesus Christos Rex Judeica“. Пилат го написа. Това е волята на цезаря. Тя не може да не бъде смутена, но тя не може да не бъде вярна, защото пред него е това, което е бъднина, т.е. Човекът, Който рече: Ти казваш, че съм цар; но Моето царство не е от тоя свят! Един ходен Път – Пътят на посветените!

Така Пилат узакони с волята на цезаря достоянието на Пътя за Възкресението. Ето как Пътят стана съдбовна нужда или идея за безсмъртието, защото Възкресението е неоспоримият свидетел на безсмъртието. Но Пътят на Възкресението трябва да мине през една гробница. И ако вие можете да я осветите тази гробница така, че тя да ви освободи, тогава Възкресението е Път на Свободата. А Пътят на Свободата безспорно е това, което каза Христос (сега се връщам към силата на Възкресението): Аз Съм Пътят, Истината и Животът! Никой не бе така добре прецизирал и сумирал акта на Пътя и неговите данни в идея за Истина и в право на Живот. Вие ако не изходите Пътя... Едно е, когато идва отвън, но когато дойде отвътре, тогава вие самият, събуденият Бог у вас говори: Иди, сине Мой! Тук е една от тайните – когато Христос казва на Своите ученици: „И кога ида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Мене Си, за да бъдете и вие дето съм Аз. А къде отивам Аз, знаете, и Пътя знаете. Тома Му рече: Господи, не знаем къде отиваш; и как можем да знаем Пътя? Каза му Иисус: Аз съм пътят и истината и животът!“[3]

Това е страшна йерархия! Човечеството си го преповтаря без да знае. Не става въпрос за логична последователност, тя е очевадна – става въпрос за духовната хармония, която е Мировото преливане на малката личност, наречена микрокосмос, в целостта на Мировия космос – Аз съм Възкресението; Аз съм Вечният живот!

  • Пътят на Възкресението – на Свободата, е Път на Живота!

Разбирате ли колко е властен Пътят като съдбовна нужда?!

„Никой не дохожда при Отеца, освен чрез Мене!“[4] Това са Личностите, които чертаят пътища, предоставят трапези, влизат в гробници, възкръсват, създават истини и правят Живот! И тогава ние приемаме, че очертаните Личности са сложили големите нишки от целостта между Небе и Земя, което създава поведение за съдба или отговорност пред това, което наричаме Битие. Отговорност пред Битието! Хората нямат тази отговорност. Те имат отговорност спрямо въоръженията, които обстоятелственият свят им е дал в тяхното обучение да съществуват. И логично е – докато будността не дойде, докато някой не си намаже очите с калчица и не отиде да се измие във великата Витезда!

Тези три Пътя – тези майки и тези Синове Човечески и Синове Божествени, именно те са създали култури, които наричаме религии, от чиито пазви онова, което се казва наука или изкуство, онова, което се надсловява философия, е взимало по едно малко причастие и е правило след това историзма. А Пътят безспорно обслужва и онези, чиято будност още не може да яде от културата на посветените. Това е голямата тайна на Пътя: Пътят като идея за безсмъртие, т.е. Дървото, което пазеха – Дървото на Живота!

Човекът в своята йерархия, усвоявайки Бога в обучение, в обреди, в служение, ще дойде до Свободата. Чрез идеята за възкресение ще се освободи от най-страшното – зломислието, което в много случаи става злодеяние. Злодеянието, облечено, разбира се, в привилегията на културата на държавата чрез право. Както в Десетте Божи заповеди е казано „не убивай“, но не са спрели да убиват; както в мохамеданската религия пише „не убивай“, но там е продължено, че може да убивате за справедливост и отмъщение. И в юдейството идеята за отмъщението стои... Възкресението е най-голямата тайна, която Децата на Деня трябва в своята пътнина с Учението на Мъдростта да поднесат на света за свобода – свобода от злодеяние, когато е разбрано безсмислието, че не може да се прави злосторство.

Така този, който иска да насили волята на Отца (вложена в идеята ни на будност), трябва едно нещо да запомни в хилядолетията, които ще следваме: ако е научил, че се възкръсва, тогава насилникът къде ще сложи своята злост? Щом човекът ще възкръсне, кого е убил? Тук е безумието на насилието – и като доктрина, и като личен акт. Бъдещето ще бъде освободено, бъдещето ще предостави на човека безсмислието да убива. Та нали се възкръсва – кого убива тогава?!

Разбирате ли сега идеята на бъдещата Истина, която става Живот, който не може да бъде победен! Тогава колко безсмислие има в поведението, колкото и свещени да са писанията и религиите, когато именно това не са могли да узнаят. Но такава е еволюцията на Духовните вълни. Не можеше да се каже всичко преди хилядолетия. Христос преди две хилядолетия рече: Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Небесен Отец!, но не можеше да каже „Бъдете божествени, както е божествен Отец“. За това, че рече, че е единство с Отца, Го направиха богохулник и Го разпнаха... Но тогава не познаваха този велик закон – закона за Възкресението, който е част от Пътя като съдбовна нужда. Какво безумие е да извършиш насилие, когато нито гроб, нито тленност могат да бъдат властни!

Най-голямата илюзия на човечеството – и то с хилядолетия стои в измамата си – е, че може да прави злосторство и че лишава някого от живот. Не е важно да се приеме теорията на прераждането или наследствеността – самата личност не може да бъде унищожена. По този начин ръцете на престъпността губят силата на насилието! Това е може би най-голямата тайна на Пътя, най-светлата лампа, с която човечеството в бъднината си, чрез Учението на Мъдростта, ще направи ненадминатата добродетел – да знаеш, че не можеш да сториш зло на никого, защото той възкръсва.

Досега не се намери някой, който да се качи на Голгота и да свали кръста на злосторника, но Децата на Деня носят тази задача в отговорност, защото казваме, че няма зло, има нееволюирало добро. Духовната вълна на Мъдростта, в лицето на своите Деца на Деня, прави приложна воля в идеята за освобождаване на всяка родена злосторност. Не е важно възмездието дали е дошло срещу едно престъпление – важното е пробудата, за да се обезсили порочността и престъплението! Не можеш да извършиш престъпление, тъй като имаш пробуда вече, владееш силата на Боговете, които обезсилват злосторието. Тук е и тайната може ли едно зло да еволюира. Може! Както Христос показва – „Смърт, къде е жилото ти, щом Аз мога да възкръсна?!“ Това е новото, макар че имаме фундаментализма (той съществува, не можем да си затворим очите за реалностите). Но ние казваме, че тази реалност можем да я облагородим. Една дива ябълка стана сега великолепна – удоволствие е да я ядеш. Всичко диво... И не можем да кажем, че в дивото няма Бог, еволюцията обаче иска да го види в онова, което Той предписва. Но Бог няма добродетели (обидно е да има добродетели) – това е таблица за човека.

Така че трябва да се свали от кръста на злодействието онзи човек, който съществува във всяка Голгота. А всеки човек е една Голгота, ако се разбере, че Пътят към Голгота е Пътят на освещаването, на обожествяването, не на мъката. И всеки на своята Голгота има по един добър и по някой лош. Време е обаче да се сменят валенциите!

Това е идеята, която Пътят като съдбовна нужда носи – бъдеще! Именно усвоено и приложено безсмъртие! И във всички случаи всеки поотделно е един пътник.

Пътищата, разбира се, са различни. Защо? Защото всяка нова Духовна вълна като култура предоставя своите оръдия на обучението. Когато сте израснали вече до едно ниво, вие не можете да си послужите с онова мантруване, което ви предоставя броеницата или мелничката на будистките монаси. Защото от преди хиляди години един астрал се е прераждал до настоящето поне 50 пъти. Тогава каква ритмична група и резонанс ще получите за вътрешната пробуда?! Тук е трагедията и мъченичеството на човечеството, което се повтаря. Гледахме в Иерусалим как мъже, натоварени с кръстове, се мъкнат към църквата „Свети Петър“ и отзад ги бичуват с бичове... Недобродетелен хленч, нещастно незнание! Още по-жестоко беше, когато папата изповяда юдаизма, като написа писмо и отиде да го поднесе на Стената на плача! Христос там живя 33 години и не написа една буква пред Стената на плача, защото тази стена и чадърът на скръбта бяха утешението на непроницанието в живота на човечеството хиляди години! Сега намерихме там молитвеник!... Разбирате ли какво значи да ви консервира културата на религиите, които слагат в калъп Учението?

Така че, когато говорим за тези пътища, ние винаги можем да намерим как са били те самите провеждани, с оглед на това какво трябва да знае човек, когато трябва да върви пътеката на предаността; какво упражнение и обучение трябва да мине, когато трябва да има познание; кои са прийомите, с които трябва да се ограмоти душевно. Не става въпрос умствено. За умствеността има път – път на науката. Тя е безспорна потреба и добър свидетел, само че е бедната сестра на истината. Тя винаги ще следва това, което факлите на Учителите са давали в големите Учения.

Такава е тайната на Пътя като съдбовна нужда. Иначе – път се ходи. Ходи се до лаборатории – и там му купили лакмусова хартия, и човекът ще прави това или онова; ходи се до четката – и с баграта той ще ви направи картината; ходи се до оня писец (който, безспорно, още Хермес е измислил и затова е изобразяван с перодръжка в мастилница) – и ще се напише най-хубавата поема: „Гилгамеш“[5]... Но идеята за Пътя на Възкресението е, както казах, свобода от злосторството. Тя обезоръжава, обезоръжава всеки. Тогава бихме попитали: Наистина ли сме имали основание да кажем, че злото е нееволюирало добро?! И когато то еволюира в познанието на овладяна материя и право на Възкресение, можеш ли да победиш човека?! Ето това е, с което трябва да сложим белег – белег на съдбовната нужда, Пътят като съдбовна нужда. Но той минава през Утробата, през Голгота, през гробницата на Възкресението – за да изведем Бога от себе си!

Така че чут е гласът на Адама, който се търсеше. И тогава можем да разберем защо именно на този Адам (който се търсеше) Христос рече: „Никой не може да дойде при Мене, ако не му бъде дадено от Моя Отец.“[6] А Този Отец питаше: Адаме, где си? (Ние всичко носим в себе си.)

Биас, един от седемте древногръцки мъдреци, когато съгражданите му ги сполетява беда и всеки бяга, грабнал по нещо – кой златото си взел, кой торбите с хляба..., вървял с празни ръце. И го питат: „Ти нямаш ли нещо?“– „Всичкото си богатство нося със себе си.“ Път – и най-дълъг, и най-къс – до себе си, до Бога в себе си и чрез Бога при себе си. Най-голямата тайна!

Иначе – много грижа трябва да положи един човек, който ходи определен път. Пътят на науката – тя е експериментална, макар въображението да я узаконява. Друг е пътят на религията. Тя ползва Пътя съдбовна нужда, но не е съдбовна нужда. Религията е култивация на човека в идеята да израсне, докато дойде да разбере, че Пътят е съдбовна нужда. Тя е верноподаничество, вероизповедание, олтарни моления, молитви и пр. Но те не са още Път, макар че Христос направи начало на големия Път: Аз и Отец сме едно! Затова именно Той добре казва, че никой не може да отиде при Него, ако не му бъде дадено. Ако този Адам не се пита: „Адаме-е-е, где си?“ Не е достатъчно само да има очи, да има добър ум да прави наука и възпитание или пък да има морални качества да прави държава... Предназначението на държавника не е да има верноподаници, а да има съвестници! Така се е отработвал Път – това, което казвам за Аспаруха: идея за държава, идея за земя, която трябва да направиш територия. Ако нямаш идея земята си да я направиш територия, ти напразно си ходил Пътя. Защото славянството тука четири века не можа да направи нито една педя земя своя територия. Аспарух дойде и направи земята си територия – отговорна държавност!

Така Пътят, в тези свои разклонения, ние ще го търсим вече и като вътрешна тайна, т.е. съдбовна нужда – като утроба, като служение и като Възкресение. Този Път ние трябва сега да го търсим вътре – да го изведем, има го вложен в нас; имаме органи и функции, с които можем да го освидетелстваме.

Индийците са създали т. нар. Брахмавидия – наука за Бога. Може би поради многото богове са си създали и наука – да могат да ги разучават... Но това бяха стихийни богове. Така че, когато се опитват да ги изучават, трябва да се научат да ги овладяват. Но и това не е достатъчно. Ето защо ние не говорим вече да овладеем стихийния бог, а да изведем Бога в живот. Говорим за една потреба – че човекът е Богоосезаема необходимост. Тази тайна открива на човека всичко!

Това е Път – вътрешният Път, в който се разгръщаш от събудения зов да питаш къде си (да извървиш всички тези служения на жертвата) до онази голяма тайна „Аз и Отец сме едно“, заради изведената истина Възкресението с този знак: „Дерзайте, Аз победих света!“ Следователно на човека е предоставена възможността да се манифестира чрез посланията отвън и да се осъществява чрез пробудите отвътре, усвоявайки енергията на Кундалини.

Идеята за Пътя, както казах, е много стара и ще бъде, защото тя е в битието на човека. И като култура тя влиза в почти всички народи; във всички времена е имало идея за Път. Когато потърсите, във всяка древна религия ще намерите тази идея – тя стои. Защо? Защото е вървяна вътре в нас. Човек има да извърви тази пътека вътре в себе си такава, каквато му подсказа Творителят, когато го прати да се обработва и да си направи олтар – олтар на моление и очи на искане... Тази напътена властност на човека да има Небе! Цялата кула Вавилонска е точно това – милионите са насочили ръце към Небето. Но понеже различни пътеки ходеха, не можаха да я направят. Това обаче стои – Кундалини чака да даде своя огнен образ, за да разгори кладите на будността!

Ще намерим Пътя и в Индия, ще го намерим и в Китай... Какво дава Лао Дзъ – създава учение за Пътя. Що е Дао (Тао) – Път, онази пра-сила преди света, от която произлизат Небето и Земята. Тази сила може да ни възвърне, тя е норма за нравственост, стремеж към безсмъртие. Пътят не е само така, както казваме, неутъпкана пътека. Той за Лао Дзъ е и божество. Пътят е нещо повече – Той може да се слее с Бога.

Затова ще се каже, че тълпата не влиза през вратата на Мъдростта. Защото няма какво да прави в кошарата на Мъдростта. И Христос добре го рече: При Мен се идва през тесните врати. Разбира се, това като приложен опит ще го видите как се мушат там, под скалата, където св. Иван Рилски е живял, и този, който не може да мине, бил грешен... Това са илюзии на дребната глупост, простима. Но – тесните врати! Иначе през голямата врата и Мъдростта си отива...

Дао има тялото на Бога. Значи Пътят не е идеята само за някакво елементарно щастие, в което намирате своята уталожена необходимост, че сте удовлетворени – евдемонизмът на гърците, който даде тезата да предрешите, че след като станете на седемдесет години, вие сте удовлетворени: имали сте радостта и благостта и може да се самоубиете. Да, може да умрете, но не и да възкръснете! Затова тази култура си отиде – култура, която е антиподна на даденото от християнството. Учението на Любовта е антипод и на своята родина, и на цялата гръцка култура, която трябваше да си отиде. А Европа се ласкае, че имала Ренесанс, когато връща културата на Гърция... Не може човек да не се учуди, когато тази будност липсва и когато възхвалната песен може да пее: „Ренесанс!“ Един Данте, бащата на Ренесанса, измисли девет адови кръга и натъпка цялото човечество в идеята на мъченичеството... Това ли е път, това ли е култура?!

И затова не се учудвам, че се малтретира материята, вместо да се одухотворява! Това значи, че не разбират, че Голгота е Път на обожествяване, а не път на мъченичество. Мъченичеството не е идея за безсмъртие, защото безсмъртие без материя не е безсмъртие! Точно това направи Христос – демонстрира материя безсмъртна.

Голямата грешка на човечеството е, че то не разбра, че не трябва да обработва материята си с насилие. Христос рече, че царството Божие се взема насила, но Той не каза да го вземат с насилие. А бичът е част от насилието, с което си служи културата на Европа. На Изток пък си вързаха ръцете в смирението на прераждането – че шудрите трябвало години да се прераждат, докато станат брахмани. Но за сметка на това създадоха Брахмавидия. Създадоха я, но си играят още на осем ръце и четири лица... И от тези един милиард души, това че има половин милион с будност, пак сме благодарни, защото пък те правят културата на цивилизация, която митологията им е оставила. Прозрението, което е дадено в митологиите, си стои просто в клетъчните, така да се каже ДНК-та, за да чака още, може би, хиляди години. ДНК... Бог показа, че знае да клонира – от Адам изведе Ева! След хиляди години ние се хвалим, че клонираме...

Можете ли да си представите къде стои човечеството в своите идеи? Един Байрон (1788 – 1824) заплака за цивилизацията на Гърция, отиде да се бие за гръцката независимост и го убиха там. Той даде „мировата скръб“ и потъна Европа в „мирова скръб“. Плачещите отиват пред Стената на плача да пущат писма... Разбирате ли отговорността ни? Това е предизвикателството към Третото хилядолетие – да чертаем Път, Пътят съдбовна нужда! Този Дао, който е и божество; Пътят, който е със своя дъщеря прозрението! Ако някой не може да разбере, че Пътят като съдбовна нужда има своя дъщеря, която се нарича прозрение, той няма да обслужи идеята на Учението Път на Мъдростта.

А коя е дъщерята на науката? Експериментът. И науката не може да бъде отричана, но тя ще си остане бедната сестра на истината. Защото прозрението дава откровение, експериментът – неговото доказателство. (А за хората зрението е още важно, не прозрението!)

Пътят винаги е бил познат и непознат. Затова са го разделили за посветени и за непосветени. Широкият път е за онова, чийто йерархия (няма нищо обидно) не е в състояние да понесе тайната на пробудата. Лошото е, че от утъпкания път хората много трудно отвръщат след това очи и обръщат на другаде волята за своето пътуване. Но той, Пътят, винаги е бил познат за посветените и непознат за мнозинството, винаги е бил свещен и обикновен. Затова съм казал, че само човекът е свещен, не институциите. Защото институция може да се сътвори – идея за нея може да даде именно посветеният, свещеният – и тя да е в наличност, но след това да е само олтарно моление, без просветността, без културата. А културите са съставка на Пътя, те са пристаните, които са академии на знаещите.

Пътят може да бъде и нов. Всяка Духовна вълна е един нов Път. Нова Духовна вълна – нов Път! И тя е, която може да отведе човека малко по-далеч от това, до което е бил. Тя е тревожност, безспорна тревожност, но казал съм още отдавна: Без тъга гасете лампата на миналото, за да изведете Пленника. Този Пленник е в постоянна битка и чака своето освобождаване. Той е залог, че няма да се извърши насилие. Обезоръженият пленник може да умре, но Пленникът, който чака с вътрешната си пробуда и който сътрудничи на пробуждането, той е именно, който дарява своя господар с благодарност, че го е съхранил и опазил от излишни увлечения. Затова сега международен закон за пленничеството гласи, че над пленник не може да се извърши насилие. Пленникът не може да бъде обиден, не може да бъде лишен от това, което се нарича право на съществувание – и физически, и духовно.

Пътят, разбира се, е повече от закона. Тората е Законът, но той, Законът, трябва да влезе в Пътя. Пътят не е Законът, в Пътя влиза всичко! Защото след Закона се създаде Любовта, след Любовта се създава Мъдростта, след Мъдростта ще се създаде Истината. Това е Пътят! И затова на Моисей, който даде Закона – Тората, не му позволиха да влезе в Обетованата земя, остана пред нейния бряг. Там пратиха Иисус Навин, защото достатъчен бе само един Негов маниер – прозрението... Така че Законът влиза в Пътя; Тората не е същината... И точно това ако бяха разбрали, щяха да знаят, че Христос не е богохулник, а щяха да му кажат, че Той е Пътят (не Законът, не Тората). Това те не прозряха, това не прозря Моисей и моисеизмът (вече в развитието му). Не прозряха, че Пътят като съдбовна нужда само си служи със Закона; служи си с моралните таблици, с тези нравствени назидания; служи си с наименования, с които човечеството иска да направи олтарното си единство с Отца – те са само помощност, средствата, чрез които ние се достигаме.

Пътят е над Закона. И може би точно тук е дързостта на големите Учители, които могат да кажат на властниците, които се хвалят, че имат власт да Ги освободят или не: „Ти не щеше да имаш над Мене никаква власт, ако ти не бе дадено свише.“[7] Ето Пътя, по-властен от закона. Законът може да упражни насилието си (както го упражни), но тъй или иначе Пътят остана по-вечен и по-свят за милиардите, които сега изповядат Христос.

Така трябва да се разбере, че Пътят е повече от който и да е закон. Защото, ако Христос беше подчинен не на Пътя, за който е изпратен, а на Закона, в който е роден и спази – обрязаха Го на осмия ден (но отиде да се кръсти и на 30 години!), Той нямаше да извърви Пътя, който след това стана Учението на християните. Това е потвърждение, че личността е свещена, защото тя прави Път. Институциите са услуга на културата. Затова едни са сривани, други служат за паметници; както виждате каменни божества стоят в музеи. Но това, което някой е отработил и е събудил Кундалини, за да му чертае Пътя, Пътя на свобода от ритуалите...?!

Какво обаче да се каже на тези, дето излязоха през широката врата, какво да им се даде? Съприкосновението тогава е ритуалът (беда, но това е и истината), митологията, чрез която човечеството се осъществява. Митологии, които имаха чисто ритуален характер – оргийно веселие. Една, бих казал, екстатична мистериалност в религиите. Такава е гръцката митология. Друга е римската (макар че е подражателска) – тя е правна, със сакрално-правна казуистика. Това са и разликите в тенденциите между двете църкви християнски – римската и византийската (или това, което Гърция остави), по проблема за първородния грях и отнетата святост. Едната го третира като правен казус, другата го третира като екстатика. Два различни пътя в идеята на оценката на един и същи акт, наречен „първороден грях“.

Така Пътят ще създаде в обучението на човека свещенодействията, ритуалите, които трябва да го научат. Трагичното е, че ритуалите стават по-властни, отколкото Пътят. Толкоз нагледна е болезнеността им и понякога толкоз освободена от смисленост. Но факт е, че се принасят животни пред олтара на храма – затичано човечеството бърза „да си изкупи греха“... И си го влачи с една утешителност, докато си отиде вкъщи и след това отново същото се повтаря. Защо? Защото в тази гробница, в която е влязло, не е възкръснало. Христос освободи човечеството от ковчега на Изида, то обаче още го носи в себе си! Той ни освободи – с онова, с което Хермес научи Изида – с кадуцея, със Своя кадуцей. Ето как върви последователността в идеята на Възкресението! Изида, защо плачеш? – Защото моят брат и съпруг е разкъсан, той е мъртъв. – Ето ти кадуцея, жезъла на силите, докосни разкъсаното тяло на своя брат и той ще възкръсне! И разпнатият Христос ни го показа – няма гробница вън от нас! Ние сме гробницата. Ако я наречете на Йосиф Ариматейски, тогава тя е осветена и ще възкръснете – но трябва да имате доблестта на Йосифа. А доблестта е част от поведението на вярност, на преданост.

Така че, когато говоря за Пътя като съдбовна нужда, трябва да се види във всичката му величина. Пътеки има. Но какво се каза: Това дете, Иисус, ще чертае Път! Имаше Личност и имаше Път. Личността Иисус стана Син Човечески и Син Божий – Христос. Имаше и Път. Първом, Пътят на Утробата. След това Той Самият пое Витлеемската звезда; отиде на Таворската планина да се преобрази (може ли да го направи някой!) и после се качи на Голгота да поиска прошка заради незнание – не заради неверие. На Голгота Той помоли Мировия господар да прости на насилниците. Той не ги освободи – не каза: тези благородници...; Той знае, че те са насилници, но това е насилието на тези, чиято йерархия не им позволява да знаят идеята на Възкресението. Ако те знаеха идеята за Възкресението, мислите ли, че щяха да си позволят да убият Един, Който възкръсва?!

В бъдещата култура, когато ще владееш Възкресението, някой да се опита да те убие, това ще е апогей на невежеството! Затова Той рече: Прости им, Отче Мой, те не знаят! И така е. Човечеството би се спряло да върши акта на насилието, ако знаеше, че то понякога е благодат, а в бъдеще, както казах, въобще ще бъде безполезно. Тук е тайната на Пътя на Мъдростта, която може да даде поведение, която може да даде трапеза на знанието! Всуе се мъчат хората да извършат насилие, защото всъщност вършат благодат.

Потребна ли е понякога такава насилствена благодат? Да. Защото вкостенелостта, с която хилядилетното човечество е живяло с някакви лъжливи добродетели, го е консервирала. Следователно тя трябва да бъде разчупена. Тогава насилието ще бъде някаква благодатна топла вълна. Повтарял съм го – хората се оплакват, че от костелив орех ядка не излиза. Но ако наистина искате от костеливи орехи да са извадите ядки, стоплете ги десет минути във фурната – чукайте ги, и те падат... Навремето казах, че ако някой има любов, има обич към костеливия човек, да опита с този огън на любовта и обичта и тогава наистина ще има неговата благодарност. Защото голямо чудо е да освободиш една ядчица в костелива черупка. Каква радост е, когато освободите една душа от „камъните“ или от злосторието! Голямата битка е тепърва. Трябваше този прелом на Духовните вълни да дойде, за да може едно вътрешно съзнание, един Път като съдбовна нужда да извърши своето!

Йерархията на Духовните вълни! Един юдеин ще поиска правда, ще я поиска публично и ще нарече Христос богохулник! Правда: „Ти говориш срещу нашия Саваот, Ти се правиш на Бог, Ти заслужаваш да бъдеш разпнат!“ И какво решение взе Синедрионът? По-добре един човек да загине, вместо всички. Затова казах, че през широката врата избяга мъдростта... А Този Един им остави Пътя – от Витлеемската звезда през планината на Преображението до Голготското Възкресение! Остави им идея за възземане – да събереш черепа на Адама с Кръста на Христос! Кръста на Христос, като победа на Духа над материята, и черепа на Адам, който трябва да облагородите, защото той е сътворен, а в него трябва да работи роденият Христос. Това е Път! Тогава вече може да кажете: „Да, аз ще възкръсна!“

Какво е Възкресението? Следгробна, или надгробна властност! Вие сте над гроба, вие сте над собствената си тленност. И тогава можете да кажете най-важното: Дерзайте! Аз победих света! Аз съм Животът и Вечността; Аз съм Хлябът на Живота! Можете ли да си представите какъв Път Христос е чертал в душите на тези хора, на тази негова околовръстност?! Този хляб е Моето тяло, това вино е Моята кръв – на новия Завет. Знае се, че кръвта е свещеният Аз. Тя не се прелива, тази кръв, в идеята на расовото отмъщение, тя е Нов Завет – цяла култура отрича! А пълният лик на расовата доктрина е кръвта на отмъщението, която за съжаление още стои. Но Христовата кръв е Нов Завет! Тя не е защита на деди, тя е Път на следовници. С това фактически Той погреба и праговите божества на Рим – маните.

Път – съдбовна нужда! Цялата съдба на човечеството в една Европа бе сменена от такъв Път.

Иначе Пътят е делен, както казах, в древността още. И в Китай го имате: добрата страна – Ян, и другата – Ин. Две сили, но там имат един много по-особен характер – те не се карат, а търсят осъществяване. Търсят двата принципа – на мъжкото и женското начало, да създадат хармонията; търсят това, което андрогинът Адам им бе оставил. Той е великото съчетание между Ян и Ин, между принципите добро и зло, мъж и жена. Раздели ги Творецът, за да създаде от всяка клетка на божество в състава му Бог. Ето защо и една клетка в Христос да беше несъгласна в идеята на Разпятието и Гроба, Христос нямаше да възкръсне. Това е идеята на Ян-Ин – да ги направи съгласувани, за да може да се създаде Път на Възкресение!

Културите на древността търсеха методите на обучението и възпитанието на ума. И затова преди Пътят на Кундалини – този велик Път, да почне да осъществява съдбата на съществото, наречено човек (а след това то прерасна в един еволюиращ бог – теза, която ние сега дадохме), те даваха правила, даваха идеи, слагаха обучителна система. Обучението – това, което съответните йоги и пр. изграждаха в човека. Кундалини е вътрешен път, а в индийските култури и религии упражненията са външни пътища, макар че се опитват с вътрешни методи на овладяване да се освободят, за да излезе божеството.

Една от йогите ще учи на преданост, ще учи на любов; друга ще даде знание; третата непременно ще намери как да изпълните задължението си в това, което се нарича труд (или както го казват – карма-йога)... Така ще върви докато Кундалини, като вътрешен Път, започне със своите огнени езици да създава великото познание. И накрая ще направят, както те са го казали – Шри Видя, т.е. едно разбиране, което безспорно Брахмавидията го знае: едно безболезнено съвместителство между малкия човек и големия, вгмездване на микрокосмичното в макрокосмичното, на човека-пътник в Човека-Пуруша – Божеството у нас и самият ние в Него. Защото Той не е само Дух – Пуруша е вътрешният човек (Себето), но и тялото на Бога. Това е вечната сила. Път, чрез който и през който трябва да се мине. Всъщност, какво е Той? Цялото човечество!

Какво казахме ние? Че Христос е едно живяно човечество. Това е Пътят! Представете си, колко много трябва човек да се научи да понася, за да може да поеме живяното човечество в себе си. А не това, което като смут стои – да приемеш жертвата като насилие, да приемеш чуждата воля. Ако чуждата воля може да счупи печатите на Книгата на Живота ти, насилие ли е? За обикновения – да, за посветения – не. Защото, в сътрудничество с посветения, вашият Пуруша, тялото на Бога, ви разкрива необятността. Тогава може да се разбере защо говоря, че материята не може да се отрича, а трябва да се одухотворява.

Това е, което обучителната система поставя пред човека. И този изначален пътник като олтарни, ритуални потреби ще отива до всеки храм, ще достига до всеки оракул... Там оракулът ще му каже да прочете, че вън пише: Познай себе си и ще познаеш боговете! Но трябва да го прочете в себе си – а той го прочита в храма и отива да иска тайната си от оракула...! И, разбира се, половината от оракулските предсказания не се сбъдват. Това е човекът в малкия път.

Сега човечеството тръгва в една своя бъднина, когато Духовната вълна на Мъдростта става изповедание – не казвам вероизповедание. Аз говоря вече за изповедание, защото вярата като поведение трябва да отстъпи на знанието. Онази голяма святост, която новата молитва носи – Знаещият е повече от безгрешния! (Грешността се мереше с мерилките на вярата да не нарушиш повелите на божеството.)

Цялата наука за Пътя на Боготърсенето е в Молитвата ни: Научи ме жив да бъда в Тебе!

Идеята за Пътя като съдбовна нужда съм посочил и за 1989 година, когато трябваше да настъпи великият разпад в нашата страна. Тогава в Посланието на Планетния Логос съм казал така:

  • Господи!
  • Дай ни знание за Пътя, Волята и Жертвата:
  • – Пътя като съдбовна нужда;
  • – Волята като Всемирна сила;
  • – Жертвата като лично служение!

Разбира се идеята за Пътя съпровожда още изначало Посланията, които Планетният Логос е изпращал на Децата на Деня. Дори и тогава, когато като формация не са били, но като съзнание в потребата ми са съществували. Защото тяхното присъствие съществува в съзнанието ми и знанието ми преди въобще да се съберат.

Така още 1977 година казвам за Пътя, който трябва да съхрани планетата ни в мир и Пътя на Учителя в сигурност:

  • Съхрани планетата в мир и Пътя на Учителя в сигурност!

За 1979 година съм дал, в идеята на служението:

  • Ниспосли благодатните си дарове на Твоите синове, та без страх да ходят Пътя и опазят Твоето творение!

Да ходят Пътя!

В Посланието за 1981 година стои:

  • Дай на духа ни служение, на Пътя ни връх, на живота ни достойнство!

Всичко това трябва да направи, както водата (която наричам „астралния образ на Светлината“), своя поточност до океана. Изначало още съм казал: По-добре капка в океана на Всемирното служение, отколкото върху своето лично росно цвете, което всяка слана попарва – идеята за Всемирността е част от осъществената пътнина на съдбата като нужда!

За 1982 година казвам:

  • Дай ни, Господи, на земята мир с правда, хляб без унижение и Път без страх!

Ако ти дават хляб с унижение, че да проявяваш верноподаничество и вяра, това не е Път на съдбата! Защото Пътят на съдбата е да раждаш богове, макар и еволюиращи, да чертаеш Възкресение, да правиш следгробна властност!

За 1985 година съм посочил:

  • Сили ни дай да изходим Пътя и щит да се самоотбие злото!

За 1988 година:

  • Дай Път на нозете ни да изпълним волята Ти: „Бъдете светлина на света!“

Поисках да изведете Пленника, за да ходите Пътя на посвещенията! Такава е идеята за Пътя като съдбовна нужда.

В идеята на Мъдростта, в Посланието за 1995 година, е казано така:

  • Пътят се ходи като просветление;
  • Знанието се живее като откровение;
  • Волята се прилага като служение!

А за 1997 година:

  • Извикани сте на Мирово битие с неотложна воля по Пътя на Мъдростта и принесена жертва на служението.
  • Не търсете спомен за човека, а живейте с динамиката на Деня – бог в развитие!

Виждате как са съчетани нещата. Вие не можете да изходите Пътя на посвещението и да изпълните отговорността на служението, ако не се живее с тази наистина динамика на Мъдростта – човекът бог в развитие, или както после казахме – човекът е един зрим теогон. Нещата просто имат някаква, бих казал, математическа уточненост. Макар че някои много често страдат от болезнеността, че нямало методика, а може би и система...

Не може да се направи методика, когато не е обхваната целостта на едно голямо Учение. Какво правят религиите – те са скроени по калъп, за да вмъкнат едно Учение. И това, което от Учението не може да влезе в калъпа, го изхвърлят. Потребно или непотребно, свято или несвято – няма значение, това е калъпът, такава е методиката... Такава беше юдейската религия и оттам, ето ти: „Ами защо да не сложим анатема в християнството?“ Къде Христос е говорил за анатема?! А апостол Павел: „Този, който не признава Христос – анатема!“ Защо апостол Павел ще говори за анатема? Защото той е квалифициран юдеин, получил е културата си при Гамалиил – най-добрият, светилото в юдаизма, можем да го кажем „религиозният Цицерон“. Така е за Павел. Но Христос да говори за анатема, когато на враговете си казва: „Прости им, Отче“! Една несъвместимост.

Тук са извеждани пътища, колкото искате. Но има нещо, което е много странно...

„От това време мнозина от учениците Му се върнаха назад и вече не ходеха с Него. Тогава Иисус рече на дванайсетте: да не искате и вие да си отидете?“[8]

Не ходеха вече с Него, но Той не отиде да ги търси, макар че проповядваше Любов, а рече и на Своите си: И вие ли...? Те отговарят: Къде да отидем – Ти имаш думи за вечен живот.

Останаха вън от кошарата онези, които обърнаха крак и отидоха по други пътища. Може да е имало по-умни от апостол Петър, може да е имало по-малко маловерци от Тома, но Тома остана, Петър остана... Разбирате ли?! Отидоха си онези, за да бъдат забравени, и никой не им знае имената. Защо? Христос го каза – Не може да отиде при Него някой, без да го е пратил Отец Му. Другите не бяха пратени от Отца Му, т.е. не бяха от тази Школа. Те не бяха ходили Път, имаха улици. Те искаха чудеса – Докога, о, народе неверни, ще искаш чудеса? Можеше ли да излекува целия свят?! Но Той ги научи на нещо, което е спасително и няма нищо общо с еврейството (че трябвало от първороден грях да се спасят) – еволюция им даде. Това ги научи – а не другото: Стани, вземи одъра си и върви! Добре, правено е. Но е безплодно – верността им е пет или десет години... – след това пак Го забравят. Защо? Защото, може би, петата ги заболяла, пък защо да ги боли... А може ли някой да изтръгне това, което им се даде като посвещение?! На един бирник, който всички отричаха, Той прости и отиде в къщата му да яде хляб! Това е Път. Пътят е повече от пътищата!

И така: пътникът ще си остане, пътищата ще се сменят – но Пътят и пътникът винаги ще бъдат едно и също! Казал съм, че Мъдростта, като орисана съдбовност, ще ги отведе в онова, което е вече богопознание, не е знание „що е добро и що е зло“. Има ли тогава кой да пази Дървото на Живота?! Кой ще каже: „Станаха като Нас – Богопознаващи?“ – не на добро и зло, а на посветеност, на предречената тайна на Боговете; кой ще ги изгони?! Освен малкият от тях, който още не е станал бог – той ще се себеизгонва.

Страх от боговете в Мъдростта не може да има. Това е идея за свобода! Затова съм казал: Орисана съдбовност в Пътя на предреченото – орисана съдбовност! Такъв Път има вече правото да търси Сътворителя си. И тогава, в познанието „Адаме, где си?“, отвътре Адам ще каже: „Господи, чакам Те, защото Те нося хилядилетия, защото потребата ми е Твоето Богоосезание!“ И тогава хората ще вървят към един свят, когато Огънят на Кундалини ще преобрази сътворения Адам, в чиято гръд работи роденият Христос, т.е. Синът Божий. А Той какво получи? Възкресение, Живот! Има ли по-властно от това?! Затуй ще им каже: Вие сте светлината на света, вие сте солта на земята! Това е облеклото, което им дава и което демонстрира. Светлината на света трябваше да види светлината на Посветения в Тавор. Преди това трябваше онзи земен човек – Прометей, да краде светлина. След това живият Христос да им покаже преобразената Светлина, а после – Възкресенската! Това е Пътят. Той е бил Път на Богове, той ще е Път и на човека! Неговата йерархия – като бог в развитие, му позволява да участва в една вътрешна Голгота, една идея за събожественост.

Ако няма Път, има улици! А улицата не е Път. Разликата между заниманията и развлеченията е много голяма. В инволюционния път, когато Бог праща Своето Дихание, се поставят т. нар. пристани, или чакрите, в които след това, като събуден, Кундалини се връща. Така че, когато си слизал, ти си слагал знаците на пристаните, а не си правил развлечение – ти си учил. Защото Ученията са огледалният образ на Божие познание. Всяко е част от Боготърсенето. И Учението за Правда е част от това Боготърсене, само че с онези прийоми, с които твоята готовност може да приложи абстрактната, моралната и наказателната мярка. Това е идея на събудена отговорност в Пътя на служението.

Всяко учение си е отработвало своя гама. Тя е съответствала на валентността на онези, които могат да я възприемат. Една шумерска таблица има онова, което и в последвалите след това и най-добри постижения на дадени учения. Само че възприемането е предмет на будност. Във всяко учение има и за обикновения, и за гениалния, и за човека с прозрението. Затова идеята за социалната разслойка е идея на ума; идея на ума е, тя не е идея на Любовта. Социалната разслойка е отговорност на онзи, който трябва да приложи волята, но не и Пътя още. Тогава волята може да си послужи с известно насилие, за да каже, че „вкарва някого в пътя“. Както жестоко са си послужили някои воли на упълномощени духовници в идеята на Инквизицията или на каквото и да е друго подобно феноменално явление.

А Иисус ни остави един изключителен образец: „Не търся Моята воля, а волята на Отца.“[9] Показа, че човекът има основание да се изживява в неосъщественото. И тогава, когато не може да се осъществи със своята воля, да предостави господството на Онзи, Когото трябва да изведе от себе си. Но човекът винаги може да намери мотив, с който би искал да го отмине чашата. Разбира се, когато не може да изведе Бога от себе си, той ще ходи пътищата на тотемните моления и олтарните възпеви; ще ходи пред Стената на плача (независимо от ранговете); ще оправдава насилието, неразбрал великия закон на Възкресението. Няма по-голямо обезсилване на идеята на злото, на идеята на злосторството, на идеята на властност над тлението от това, което остави Христос – законът за Възкресението. Възкресението е надгробна властност! Никой не може да бъде по-властен над гроба си, освен Възкръсналият, Който е вътре в човека! Ако Го изведете, тогава вече можете да кажете, че наистина Възкресението е част от големия Път в идеята за съдбовната нужда! Човечеството не иска да приеме, но Волята на Всемира е по-властна.

Дистанцията, която Сътворителят ни е поставил като идея: Иди да обработваш земята, от която съм те взел – когато обработим тази земя, се скъсява. И тук е мисълта ми, че Христос е живяно човечество! А Той е Син Божий. Той е Всемирното знание на Пантократора, Който държи планетата в ръката Си. Колко вярно е, че тази планета е у вас с всяка клетка и вие си я носите! Стига да имате тази пробудена воля и тази отговорност на извървян Път като съдба – ето ви планетата! Ако не може да бъдете още властни над нея, поне опитайте се, когато ходите по нея, да направите това, което се нарича лична святост и отговорност пред олтара на чакащия Бог – да Го извикате на живот!

Така идеята за боготърсенето е проблем на Пътища. Ако някой ги знае и ги търси вътре в себе си, ще намери Пуруша събуден. Ако някой иска да ги търси вън от себе си, ще се товари с дървени кръстове. Да унижиш човека – да не можеш да разбереш, че този Кръст е вътре, че това Възкресение, тази победа на Духа над материята е факт; че Този Човек извървя Път именно заради това... И сега да натовариш кръст на някакъв нещастник и друг да го бие с бичове и той да не може да каже: „Победа!“... – това е обида за Бога, за Бог у нас! Не Другият, Той не може да бъде обиден!

Пътят е у нас! Той е част от голямата истина: Да се родиш отново от вода и Дух. Това каза Христос на Никодим. Той знаеше, че този човек е буден, но не е научил голямата идея за прераждането, която е формула на облекченото страдание и голямата тайна на еволюцията. Ако не се родиш отново, от вода и Дух, нищо не си разбрал... Значи нашият астрал трябва да бъде трансформиран и нашият Дух е в състояние да го направи – Аз съм Пътят, Истината и Животът! Ако не извървиш Пътя, ако не познаеш и не си осветен от Истината, как ще направиш Живот!? И то Живот, който удовлетворява; Живот, който те праща в единство в идеята на Съсътворителя.

Пътят винаги ще остане съдбовна нужда до онзи миг, когато ще можем да кажем: „Аз и Отец сме едно.“ Така Възнесението е нова идея за Път – като демонстрирана и овладяна безсмъртност!

Не търсете доказателства, а просто в живия Живот говорете за истините с това, което е Бог – събуден и жив!

 

Силата на Диханието, която черепът носи,
Кръстът събужда и извежда
чрез Самокръщение във Възкресение!

 

[1] Битие 3:24.

[2] Иоан 14:9.

[3] Иоан 14:3-6.

[4] Пак там.

[5] Древношумерска поема за полумитичния цар Гилгамеш (три хиляди год. пр. Хр.), в която се поставя въпроса за смисъла на живота и за смъртта. (Б. ред.)

[6] Иоан 6:65.

[7] Иоан 19:11.

[8] Иоан 6:66-67.

[9] Иоан 5:30.

НУР 2019
НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993