Зареждам...
Отиде ли си Христос?! (4/2005)

Отиде ли си Христос?!

Гроб има преходността – Духът гроб няма!

Човек не може да се откаже от дарението, което Небето му прави, и не бива да се отказва! Дали е проблем на изпитание или на дарование, дали на бедност или на богатство, но щом го дава Небето, човек не може да отрича Небето, защото така ще отрече себе си!

Посланието на Битието[1], разгърна потребата на Бога у нас, чрез Когото трябва да извървим пътя си. То постави: Извървете своите Голготи! – сумираната идея на Мъдростта как се прави Битие. Битие може да направи наистина само този, който е дошъл с предназначение и който може да извърви Голготския път.

Бог никога не е напускал човека, за да направи той Битие с Него. И Христос даде тази голяма тайна – тайната, че човекът и неговият Сътворител са едно и също. Дори очерта Пътя и показа, че няма страдание, а има развитие; съзнато показа, че човекът бог в развитие не може да бъде смутен от социалната реалност, от политическите конюнктури, дори от изчезването на една държава с раждането на една нова култура.

В Посланието е казано още нещо, много странно: Познайте тайната на Раждането и Пътя на Рождеството! Рождество направи Христос, раждане правим всички. Рождеството е тайна, защото то е Учение! И именно в това Учение на Рождеството имаме Син Божий, Който е Единосъщ!

В Евангелието на Иоан, 16:5, Христос казва: „...отивам при Оногова, Който Ме е пратил, и никой от вас Ме не попитва: къде отиваш?“ А на този въпрос, поставен от един от Неговите ученици, Той отговаря: Където Аз отивам, ти не можеш да дойдеш подире Ми сега... Ние в Посланието на Присъствието[2] бяхме казали нещо много ясно: Бях, за да Ме няма; няма Ме, защото бях Възкресението! Ето виждате как е бил сложен този голям проблем в тази малка думичка „бях“... Така че проблемът „Отиде ли си Христос“ съществува и е бил поставен от Самия Него, за да им остави траен спомен, че Си отива, но пак ще дойде: „Още малко, и няма да Ме виждате, и пак след малко, и ще Ме видите...“[3]

Но за да кажем отиде ли си Христос, ние трябва да кажем как дойде Той. Дойде облечен в благоволението да бъде Помазаник (на еврейски „Месия“). Трябва да направим тази елементарна разлика между Иисус („Йешуа“ е на еврейски – на гръцки е „Иисус“) и Христос, което е помазаничество. И тогава вече спокойно можем да кажем кой си отиде – Христос или Иисус.

Иисус Христос дойде като знамение, като предсказание, за което има достатъчно доказателства. Една институция (която вече е пренебрегната) Го беше предрекла почти хиляда години преди това. Профетската, или институцията на пророците, от която някои предсказания след това влязоха в съчетание, за да потвърдят едно идване. Но други техни пророчества никога няма да се сбъднат, особено когато се касае за злосторство над света. Защото пророците са живели в епоха на една култура, която започва да се различава от митологичното съзнание, но култура, която Учението за Правдата донесе с нейната зловеща теза око за око, зъб за зъб. Това е белегът на Учението на Правдата. И това беше в душевността в пътя и на пророците.

Съображението на тези профети беше мотивирано от една потреба за техния „белязан народ“, който трябва да запази целостта. И тук е вече, така ако мога да кажа, битката между политиката като приложна наука (не само като политиканстването) и религията. Тогава ще разберете колко ясна е фразата: История се прави от волята на цезаря и молитвата на жреца! Цезарят е власт, която прави история, жрецът е молитва, която благославя историята! Това велико съчетание между трон и олтар! Когато не се търси съвместимост, не може да се изгради сигурност – дори да сме направили държава, дори да сме изградили храм. Волята е, която можеше да премине Рубикон, както казваме за Цезар, или пък Червеното море, когато трябваше да бъдат изведени евреите от робството на Египет. Тази необходимост от воля и, разбира се, от молитва е неизбежната аргументация за правото да оставите диря.

И тогава, когато цезарят носи волята на определено предназначение на четвъртата подкоренна раса в Петата коренна раса, т.е. на евреите, виждате, че те бяха мотивирани в своята теза на доктрина на социалност, на икономика, на държава. А пророците бяха мотивирани за поведение от Учението на Правдата. Буда също се подлъга в идеята за Правдата (500 години преди Христос), когато каза: Право дело, права мисъл и пр. И отказване от желанията... Така Буда направи само, бих казал, монашеска институция, но не направи Път.

В Юдея виждаме конфликта между социалната реалност, или политиката като доктрина и приложна воля, и молитвата като вътрешен морал в достойнство за приоритет – да създадеш морални таблици. Пророците, мотивирани от тези тенденции, че няма да погине империята на техния Давид, на техния Соломон, на техните съдии, ето какво направиха – волята на държавата беше унищожена. Храмът на молитвата искаше да прави държава, така както ги беше научил и Моисей. Следователно не можеха да се жертват в името на някакъв друг Бог, Който е Любов, Който не е Саваот отмъстителят. Този конфликт и тази мотивация да се прави предсказание и да се чертае път, създадоха Личност, Която по принцип трябваше да влезе в сблъсък с цялата историческа реалност на присъстващата (в робството на Рим) идея. И когато видите другите техни исторически последия, вие ще бъдете изключително смутени от това, което техният лик черта върху историята на християнството. Този лик импрегнира в психологията на християните идея да се отмъщава. Тогава ще намерите определение защо имаме инквизиции, защо имаме войнства – кръстоносни походи, порочни по същност и престъпни по изпълнение.

Разбира се, в пророчествата няма да се сбъднат нещата в тяхната мирогледност, които не са в идеята на откровението или предопределението. Всъщност пророците говорят само за предопределение, никой от тях не говори за предназначение. А Иисус Христос носи предназначение, не предопределение само.

И има едно поведение, което още отрано почва да свидетелства за предназначен, но не още отбелязан в действие – на дванадесет години Той се губи, когато е бил на поклонение с родителите Си в Иерусалим. Те Го намират в храма, седнал с мъдреците да говори (които често са били смутени от Неговите приказки). Майка Му и баща Му се сърдят, че са Го търсили три дни, а Той казва: „Защо сте Ме търсили? Не знаехте ли, че Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми?“[4]

Така че много могат да бъдат предопределени, но малко са с предназначение. Предопределеният носи кармична връзка, той може да прави пророчества, но не може да прави Учение. Само Учителите, предназначените, могат да правят Учения. И то Учения, които са цели Духовни вълни. Срещу Правдата Христос даде Учението на Любовта. Докато тези, които бяха предопределени като известители, каквито са пророците, нито един от тях нямаше предназначение да стане Христос, да стане Помазаник – да остави не само доктрина; да остави не само социално общество (което е една ограничена енергия), а да остави Учение! Предназначеният даде Учение, което има своя израз в едно от най-великите тайнства: Аз и Отец сме едно!

И така, ние ще намерим съответните известия, че ще дойде Предназначеният. А Той ще си „отиде“ като носител на едно от най-големите тайнства – Единосъщието. Колкото и да е било спорно, колкото и още да продължава спорът дали е Единосъщие, или Единородие... Но когато изходите Голгота и когато направите великото прощение чрез вътрешното си кръщение, разбира се, че между Божията човечност и вашата Човешка божественост е станало Единосъщие, а не Единородие. Това са големи конфликти, които Църквите продължават да водят. Както и идеята дали Светият Дух изхожда само от Отца, или и от Сина. Нашето Православие не приема, че изхожда от Сина, защото Синът Го констатира. В Троицата всички са Единосъщни, но по предназначение са различни. Бог не е роден, Синът е роден... И най-хубавият урок, на който може да се радвате, е, че можете да се родите човек и да преминете моста за Събожествеността си, за Единосъщието си – да станете Син Човешки, да преминете Син Божий и да бъдете Богобожествени. Точно тук е величието на Иисус Христос!

Иисус е биологичният, анатомичният, а безспорно и социалният образ. Христос е духовният, Който може да приеме дрехата на предназначението. Затова е наречен Помазаник. Това помазаничество не е от тайнството миропомазване – не. Това помазаничество е духовно, което е, както казват, ниспослание на Духовната, Мировата същност на Сътворителя. Ниспослание както на Земята, така и на всяка твар, и на човека.

Исаия ще рече: „Ето, Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил.“[5] И Той ще носи благоволението на Своя Отец! Даже е казано, че ще бъде вожд на царството Юдейско, което няма нищо общо с Този духовен баща на една религия, каквато е християнството, изповядвано от милиарди. (Не стана вожд на тези, които са само няколко милиона.) Но това са били социалните формули, чрез които може да се изрази нещо, а и прибавете непълнотата на откровението, понеже тези хора са работили или с яснослушане, или с ясновиждане (което е непълната будност на действието на Кундалини – пълна е, когато Кундалини излезе от своя седми център).

Михей ще остави: „И ти, Витлееме Ефратов, малък ли си...? От тебе ще Ми излезе Оня, Който трябва да бъде Владика в Израиля...“[6]

Има и един израз в Евангелието, за който се мълчи – още в началото ангел съобщава на бащата: Стани, вземи Младенеца и майка Му, и бягай в Египет... Това е продължение на другия израз на пророците, както Осия ще каже: „...от Египет извиках Сина Си.“[7] И от дванадесетгодишната си възраст Иисус изчезва от сцената на Евангелията. Не е бил дърводелец, както дават някои филми – окултното знание знае къде е бил. Цели осемнадесет години е в една школа-манастир между Египет и Индия – там Той е обучаван. Именно тази школа е, която обучава в египетските тайни – египетският кадуцей, египетската Изида, която ви държи три дни в ковчега. (Както по-късно три дни и Иисус Христос е в гроба – вие ще намерите покритие в тези тайни, само че културите са други, познанието на Божеството е съвършено друго.)

Така че, когато се изказва учудване, че писал нещо с пръста Си, а не е учил – не, Той се е учил, но тези, които правят констатации, са неуки. Той се е обучавал и там, в тази школа, Иоан Кръстителят също е бил. Фактически школата е била за избраници. Оттам е и до известна степен конфликтът с Иоан, който си е мислел, че той ще е Помазаникът. Разбира се, посветените жреци са знаели кой е бъдещият Месия. След предсказанията винаги се е чакало. (Още много има да чакат някои, но там са познавали принципите на закона на еволюцията – принципите на прераждане и карма.) И именно в тази школа още йерофантът, главният посветен, определя, че Иисус е бъдещият Месия на човечеството.

Така Иисус Христос се явява с предречия. (Историческата достоверност не е в това дали могат да се намерят факти, които да потвърдят.) Идва и се извършва едно заколение на хиляди (макар че досега нямат доказателство) деца, както в предсказанията е казано, че Рахил ще плаче за своите загубени деца. Всеки от пророците е отронил по една дума, по едно изречение, че ще дойде на света Избраникът на Отца, Който ще донесе, според тяхната разбира се потреба, освобождение на Иерусалим. Иерусалим, това е съсредоточието на юдейската мисъл, на юдейската култура и на юдейската теза: можеш да отмъщаваш, но имаш Стена на плача, където отиваш да искаш прощение на греха. Страшна е тезата! И затуй Христос казва: Иерусалиме, камък на камък няма да оставят в тебе, защото ти не узна времето, в което беше посетен![8] Това безспорно ще го приемат като отмъщение за Неговата невинност, а то е възмездие, че са поругали своята чест.

Всички слова, които пророците са вписали, са култура на едно отживяно съзнание в неговата безспорна митологична множественост и извеждане от тази множественост в един Бог. Един, единобожие, монотеизъм, но в който стои една от най-злите нравствени таблици – морални добродетели във вярност на Саваота: „Вие сте грешни!“ Грешката като политическа доктрина прави законодателство, религията обаче прави изповедници! Тогава накъде с тази теза на грешника, на престъпника?! Затуй Иисус Христос Го причислиха към престъпниците – виждате ли още къде е сложено! След толкоз хиляди години Го причислиха не дори към грешниците, а към престъпниците! Защото за тях Той е не само грешен, но и престъпен към тяхната доктрина на Правдата, престъпен и към доктрината на държавата. Римската империя Го нарече бунтовник, религията на Юдея Го нарече богохулник. Обявиха Го за богохулник, защото казал Аз и Отец сме едно! Ами нали всички са Божии чеда!?

И така, как идва тази Личност? Кой идва? Белязано е, че Той ще бъде княз, ще бъде цар, че Той ще върне на Юдея величието. И ще Му сложат, че е от рода Давидов. А нищо общо няма с Давид! Родени били в един и същи град, във Витлеем – ето ви „аналогии“... От Давидовия род идвал!? И затова Христос опровергава на едно место. Как казват, че съм син Давидов, когато Давид в псалмите си казва: „рече Господ Господу моему...“[9] (Ето това е великата блудница – религията, която не оскърби Христос, но институцията на християнството я приложи и се оправда в поведение, че брани Христос. Това е трагедията и затова съм казал, че религиите много бавно стареят и за ужас много дълго стоят стари.) А и Давид колко е праведен... От рода на Давида...! Ами той е класически престъпник! Защото какво направи Давид? Изпрати Урия на война да го убият, за да му вземе жената. И тя ще роди „мъдрий“ Соломон, който пък (за нещастие на тяхната култура) умря в нозете на една, както сега го казват, „еретичка“.

Ето атмосферата, ето социологията, ето културния облик на Юдея с предсказанията и наличностите, в които се ражда Иисус. Дойде с белезите, но на предназначение. И грешни асоциации са, че щял да върне царството и прочутото битие на еврейската държава. Той дойде в смирение и Път!

Отделен е въпросът за едно биологично доказателство – възможно ли е зачване без съответното съвокупление? Науката го доказва. В Стария завет е запазено, че мъжете са раждали – че „този“, а не жената, „роди еди-кого си“. (И андрогинът още е в психологията на народите.) Така че възможно е девица да зачне. И какво е казано – непорочно. Аз не зная друго зачатие – порочно, защото Господ, когато ги сътвори, ги благослови и им каза: Идете и се плодете! Защо трябва да бъде порочно? Недоимъци, за да създадете страхова психоза в онова, което искате да направите послушник, грешник. И точно това Христос се опита да надхвърли – да даде свобода в душевния път на човека към Бога.

Така Иисус дойде с предсказанията и се роди във Витлеем. Там ме учудва моралът дотолкова, доколкото нормите за правда и за признание не бяха изпълнени. Защо за раждането на детето да не може някой да освободи едно место, а ще го сложат в яслите при животните? Наистина е малко скудоумно да приемем, че една девица, раждайки, няма къде да сложи бебето и го слага там, където се намира добитъкът. Аз питам – кой морал няма да отстъпи место? Но в Евангелието е писано така. Следователно имаме едно отрицателно поведение (макар че има такова предсказание), поведение, което е психология на един народ. Трябва да се преценява това, защото и сега цели школи, особено протестантите, когато празнуват Рождеството, правят едни такива ясли и Го слагат там. Това не е обида на самия Рожденец, това е обида на една цяла култура.

Да, трябвало е да се сбъдне нещо, но не е казано, че ще бъде роден в яслите на добитъка. Ако обаче ние погледнем идеята „инволюция – еволюция“, то изкуплението, което Той носи, трябва да почне от онова, което Бог създава първом – животинския свят, който стои у нас, за да извърши това, което направи бъдеще. Ако тази идея потърсим, ние ще знаем, че Децата на бъдещето, на Мъдростта, като богове в развитие, утре, когато ще правят нова планета, ще трябва да вземат и този свят, който е достигнал материя по-пригодна да реагира.

Иисус Христос идва и с още едно сказание – че трима души, наречени „влъхвите на Изтока“, т.е. посветени мъдреци, понеже видели звездата, отиват да Му се поклонят и да направят признание на този човек, Който е дошъл с чертано бъдеще да бъде цар. Но те сбъркаха, че ще освободи юдеите от робство – Той трябваше да освободи човешките души!

Иисус минава през всички стадии на юдейската религия – кръщение, обрязване и т. н., за да може всичко това, което е казано, да бъде потвърдено и най-малкото да не бъде упрекнат, че не е изпълнил волята на техния Бог, Който е дал предсказания на техните пророци.

Безспорно, законодателят трябва да прави закони, за да ограничи това, което се нарича приложна култура. Но религията трябва да изгражда морал, в който да извежда посветени. Тогава човек с основание може да се попита: Идеята за изкупление на греха реална ли е?

  • Христос погълна еволюционната безжалостност и с идеята Си за Възкресението направи освобождение от идеята за греховността!

Тезата за греховността е твърде невярна, но за съжаление много властно продължава да малтретира човека – човекът е още под властност на греховност, не на грехове. („Грях“ е социална категория, която им трябваше, и това е умението на Моисей да направи от едно диво племе държава – с достатъчно престъпност, но държава!) Идеята за греховността стои и тя не само стои, тя смущава бъдещето на човечеството. Като поведение, като психоза смущава още човека с формулата „страх“, а страхът създава подчинения. Подчиненият не може да твори – той само изпълнява! Ти си грешник наистина малтретира човека. И сега се удрят с бичовете. (И мюсюлманите също...)

Христос носи свобода, а те не я приемат. Приемат задължението, че си грешен и че ще трябва да дадеш нещо, за да изкупиш грях... (Най-малкото е да купиш два гълъба, когато нямаш повече пари – като майка Му, за да Го занесе в храма да Го кръстят.) Това са проблеми, които безспорно културата или науката не могат да ги решат. И затова трябва тази съпоставка, че история се прави от волята на цезаря и молитвата на жреца. Разбира се, много воли на цезарите не направиха история – и е логично; и на много жреци молитвите никой не слуша. Но Христос влезе в битието на социалността и в психологията на народите. А беше наречен луд, беше казано, че има бяс. „Лудият“, „грешникът“ черта пътища; остави бъдеще, остави име, остави идея за една нова култура – Културата на Любовта! Не спряха тенденциите за огърлието от добродетели, но се разкъсаха облаците на това, което създаваше мрачина и страх от познание. Той постави един нов проблем: жрецът като част от института и жречеството като част от институцията, от идейната постановка. Но те Го искаха докато не ги застраши в институцията на жреца; с благоволение Го чакаха да даде енергия на института държава – царят Юдейски...

Тогава имаме ли основание да живеем в тревогата Осанна! – Разпни Го!... В Юдея се бяха събрали тогата на римското право и жезълът на религията на Правдата, която искаше възмездие вместо култура. Това е културата, която се люлее между социална безсъвестност и религиозна фанатичност. Държавата по-малко фанатичност има, защото нейната идеология може да се сменя през десетки години, но религиозното битие на човека хиляди години стои. (Както го виждаме в Индия – пет хиляди години стои с четири образа и с осем ръце.)

Социалната власт оправда Иисус и остави тази формула толкоз значеща и пълна със сила – Измивам си ръцете... Макар че ние я употребяваме много иронично и много недостойно и когато искаме да обидим някого казваме: „Този си уми ръцете като Пилат.“ Не оценяваме поведението на Пилат. Пилат извърши проклятие като си миеше ръцете и рече: „невинен съм за кръвта на Тоя Праведник; вие му мислете.“[10] Но психологията на една държава, която има разбойнически дарби, поиска свобода за разбойника. Освободиха разбойника, а Него тълпата го осъди (това, което винаги съм казвал, че става, когато се касае за народни съдилища, за съда на тълпата) – Разпни Го! А само една седмица преди това викаха Осанна!, когато се беше качил на най-мирното средство, с което се търси победа – оселът, магарето. На него учениците сложиха своята дреха. Те свалиха своя остатък от минало – качиха старата си дреха на магарето да я отнесе Христос в Иерусалим, за да се простят със спомена. Но тълпата си поиска разбойника.

Лявото винаги е минало – Разпни Го!; дясното като просперитет – Осанна! Дясната страна е винаги просперитетът, тя е водещата. И затова Христос ще каже: Лявата ти ръка да не знае, какво прави дясната. Не се страхувайте от остатъците на еволюцията и на духовните култури на човечеството – нека лявата ръка не знае какво дава дясната! Но и апостолите Му хвърляха от лявата страна мрежа и не бяха уловили риба; и цялата култура „лови риба“ отляво. Не говоря за социалните разпластения, които сега се изповядат или преди век са изповядани. Не, говоря за духовните раздели в душата на човека и в пътя на осъществяването на това, което Христос им остави. Той направи един преврат, обаче световен: „Вървете след Мене, и Аз ще ви направя ловци на човеци.“[11] И тръгнаха да ловят човеци. Какви човеци щяха да ловят, ако не са взривили културата на едно минало, както в Посланието на Битието толкоз ясно е казано: Дай ни свобода от минало!

Това не са разукрасени фрази в потреба. Защото да правиш живот, не е проблемът да създадеш платформа на елементарното човешко битие. Живот правят само същества, които са станали Богове, които са минали по този Път – другото е развитие. Това е да оставиш Учение, да създадеш Път! Христос създаде будност в отговорността и затова ще каже: Излезе сеяч, за да сее семе; едни зърна паднаха край пътя и птиците ги изкълваха; други паднаха между тръните и те ги заглушиха... Съблазни колкото искате да нямате клас, който да ви даде тридесет, шестдесет или сто семена. А този клас къде е? На добра земя – на смелата безпристрастност, на жертвената отговорност. Така очертава Той Път, по който човечеството да върви. И затова рече: Аз съм Пътят, Аз съм Истината, Аз съм Животът! Значи Той направи един триъгълник, в който след това сложи своето Разпятие. Този триъгълник е у нас! Ето защо, когато искаме да кажем какво остави Христос – каза ли една голяма Истина; даде ли елексира на Живота? Да. А какво е Животът? В Него имаше Живот, и Животът беше светлината на човеците – пише в Иоановото Евангелие. Тази е голямата Христова тайна; това е, че история се прави от воля, която е енергия, динамика на зримостта, и с нея можете да поведете като я съберете в една ръка с жезъла.

Водачите юдейски, разбира се, взеха жезъла от ръката на жреца, защото с него можеш да правиш благослов и да възкресяваш. Кадуцеят беше откраднат от жреческите ръце, защото водачите с идеята на кадуцея искаха да правят чудеса и обикновеният човек да бъде подвластен грешник. Това е злоупотребата. Затова йерархия на посветените дава ранговете и смъква недостойното величие!

Кадуцеят е външната енергия, не вътрешната, взета от великата сила Кундалини у нас. И Христос е единственият, Който приложи Кундалини и създаде идеята за Възкресението. Възкресението върна и умножи енергията чрез личната енергия на Възкръсналия – не на благоволението, а на волята на Съсътворителя. Това можеше да направи само предназначеният, а не предопределеният; не чуждата енергия, не кадуцеят, който може да взима от Мировото съзнание и да прави действия. Иисус Христос единствен в света направи Самокръщение, изведе Своя Кундалини и разруши гроба. Но не е чудо това, което прави – Помазаникът вътре в Него го извърши! (Всеки от нас носи възможността за Самокръщение.) Идеята за Самокръщението е най-великото тайнство! До идването на християнството имаше индивидуални възкресения, но никой не беше го извършил със Самокръщение! Така властта на Себевъзкресението, на Себекръщението, което Той направи, стана по-властна от чудото на кадуцея – жезълът на възкресението, което всички стари религии са ползвали. Там се вършеше възкресение, но не кръщение с вътрешната същност – с това, което Христос нарече „Царство небесно“ (което всички носим).

Христос пръв постави приюта на душата след смъртта в Царства небесни. И ги разграничи, и каза, че там има много жилища. Постави битието на човека, същността, субстанцията, която никога не се губи и която идва отново, в Царства небесни. Колко голяма е разликата между слизането в преизподнята и изнасянето! Какво прави и Орфей – слиза в преизподнята да изведе своята Евридика, но понеже се съмнява да не я загуби, обръща се и я загубва завинаги. Не, Христос говори за Царства небесни! Имало ли е религия на Небето? Само прабългарите, само ние имаме Танг Ра, който е Небе, който вижда всичко. (И няма при него нито сатана, нито ангели. Каква религия сме имали! Най-съвършената религия в продължение на няколко хиляди години.)

Когато питат Христос: Учителю, какво знамение ще ни дадеш?, Той казва, че няма друго знамение, освен това на пророк Иона, „защото, както Иона беше в утробата китова три дни и три нощи, тъй и Син Човеческий ще бъде в сърцето на земята три дни и три нощи.“[12] Ето ви знамение. Но как? Там не отиде Изида да върне своя съпруг и брат (нарязан на парчета), Изида я нямаше там. Нямаше ги нито кадуцеят, нито ковчегът, в който държат три дни този, когото искат да посветят. Имаше само едно – дали ти, който носиш Диханието на своя Отец, искаш, както сега казваме, да станеш Съсътворител. С какво? Със събуждането на Кундалини правиш Самокръщение, излизаш и отиваш във Възкресение. Това е кадуцеят вътре у нас, той не е слязъл от присъствие! Виждате колко са различни нещата.

Но гробарският хленч не познаваше Възкресението като Мирово творчество, а само като индивидуална проява. Преди всичко, обаче, трябва да се мине Голготският път! Разбира се, едно бъдно човечество няма нужда да върви този път, когато не е готово да го понесе. Защото самият плач, самата трагичност създава енергии, които злосторниците ползват, вместо, освобождавайки себе си от болката, човек да освобождава и тях. Изземвайки тяхната енергия, битката им остава безплодна и не е вече бъдеще. Затова човечеството в бъдеще ще прави свобода не само на себе си, а и на света, който е около него. Така както Христос го направи. Мина Разпятието – „Страстем Твоим, Господи“ („Твоите страдания, Господи!“) – но Той не каза, че страда. Каза само: Прости им, Господи, те не знаят какво правят![13] Не каза, че нямат добродетели. Напротив, много добродетели, цяла таблица с десет задължения и другите пък по дванадесет... Задължения и добродетели колкото искате има в моралната таблица на хората! Но няма събуденият Кундалини, няма знанието, че човек е бог в развитие, а не животински тип, който се е физиогномирал! Затуй остенът играе, за да бъде послушно животното. Това е обида, която нанесоха на Божието творчество религиите!

Време е за тази вътрешна свобода, време е за знанието, което ще ви открие тайната. Той я показа. Той показа как се ходи Голготски път – несмутено, без смисъла на болката. Умението не е, че не усещате страдание, умението е усещането да го направите познание. А когато стане познание, то ви дава Логосовата тайна, че това е развитие – закон на еволюцията. Еволюцията е безжалостна, но достатъчно дълбоко разумна, за да създава поносимост към онова, което ви извежда, т.е. поносимост към онова, което е оставило име „страдание“. Тя е безжалостна, но в същото време е вашето съкровище. Затова казвам, че досега не съм виждал вода без брегове – може да намерите брегове без вода, но няма да намерите вода без брегове! Това велико съчетание между брега и водата трябва да се опознае. А тя, както казахме, е астралният образ на Светлината.

Христос остави във Възкресението Си точно този астрален образ на Светлината! За радост, сега откриха на гърба на Торинската плащеница същия образ – образа на Иисус, колкото и да се учудват (ето го брега). Астралът няма едноликост. И който разбира от културите, ще знае на какво се дължат четирите лица на Брама – дължат се на астралната изява, за която преди повече от 5000 години хората са имали очи да я видят. Защото астралът няма едно лице, той е четириизмерен!

Укрепете брега, за да имате вода, т.е. Светлина! Този бряг се опитаха културите да разрушат, беше разровен с хегемона, с който светът работи – страданието. А каква култура ни остави Оня, за Когото казваме, че страдал! Вижте, Христос не е страдал. Той показа, че еволюцията е победима, показа го с всичката Своя духовна посветеност. Трагедията на човечеството е, че още търси различие чрез мъка, чрез изтезания и си измисля, за да каже, че е страдалец. Няма страдалци! Научете се да надживявате всичко с мисълта си! Не че няма болки в еволюцията... Сътворени сте несъвършени и следователно вашето доизграждане създава битка между Адамовия ум и еволюцията; между Адамовата душевност и вътрешното откровение. Аз се учудвам, че в голяма част от Откровението всичко е придружено само с мъки – изливане на седем чаши на жестокостта. Не е така и няма да бъде!

Ние създадохме чрез въображението си от стихийните сили богове, а не можем от реалното си духовно посвещение да направим онзи, който да може да възкръсва, т.е. да побеждава болката, да побеждава човека! Така както Христос след тридневното Си битие в гроба изведе Своята Велика сила, с която правеше чудеса и лекуваше, и показа, че наистина мъртвите могат само да погребат своите мъртъвци. А Той не беше мъртвец, за да остане в гроб! Това е голямата тайна, която трябва да знаем. А не: „Създавай страдание и от човека искай да бъде подчинен, за да намери прошка!“ Кому е нужна тази теза да създаваш в някого унижение, за да иска прошка? На властника, който открадна кадуцея.

Но въпреки всичко, когато говорим за еволюцията на социалното поле, волята остава най-властната динамика. Казвам, че не всички, които са правили с волята си път, са оставили история, защото само няколко души са велики: Александър Велики, Симеон Велики... Можем да се възхищаваме на Крум, но не е наречен Крум Велики. Той остави един идеален парадокс: „Който не ще мира, ето ти секира!“ Доста близо до еврейската теза „око за око, зъб за зъб“, но не може на хитрината, на подлостта да отговорите другояче. Защото това е Византия – Византия е набогатена с лукавството на Древна Гърция. А ние сме неотстъпни към Бога, когато се касае за Крумовия закон.

И така, какво даде Христос? Първата идея е за най-насъщното – хлябът, от който се отказа. Така Той даде бъдещ урок на човечеството: Не само с хляб ще се живее! Виждате ли каква характеристика дава! Това не значи, че без хляб ще живееш, но хляб без молитва не е Път. И не можеш да се оплакваш, че нямаш хляб, защото ти са създадени възможности да отидеш да пожънеш нивата и да си смелиш брашно. Това показва, че ти не можеш, нямаш право да губиш инициативност, ти имаш задължения. Но не само с хляб ще се живее...

А когато т. нар. сатана „Му показва всички царства на света и тяхната слава, и Му дума: всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш.“[14] – Махни се от Мен, сатана! Колко фигурно е казано – всички царства на света! Не е вярно обаче, че светът е във, така както се казва, властта на злото. Няма зло! Остатъци на религиозно съзнание създадоха дуализъм. (Колкото и да се опитва модерният свят, особено у нас, да върне духовното величие на богомилството, то си остава дуалистично.) А когато ти признаваш бог на злото, никога не можеш да направиш цялостна жертва, защото ще внесеш в нея съмнение, че може да е дело на дявола, на сатаната. Тази илюзия, която слагат на Христос за сатана, както виждате, Той още в първата Си молитва в Пустинята отхвърля – Махни се от Мен! Ето какъв образ е изграден, а какво му приписват! И почти всички протестантски църкви не могат да живеят без сатана.

Тази упражнена зоология върху културата на християнството убиваше Христос. Да, Той може много пъти да бъде убиван, но не може да остане мъртъв.

  • Христос не може да бъде мъртъв – Той остана – отиде си Иисус!

Остана, за да покаже, че човекът може да получи благоволението, че може да получи благодатния дар, но той носи безсмъртност, която никой не може да убие. И затова е знаменита мисълта Му: Оставете мъртвите да погребат своите мъртъвци! Защото мъртви колкото искате има, а мъртъвци пък в изобилие... Христос не се занимаваше с погребения. Този хленч на погребающия е хленч не Негов. Утешността, която Той остави, беше да им каже как се побеждава „сатаната“, или материята у нас, за чието несъвършенство точно ние носим отговорност – чрез Кръста на Разпятието.

Ако твоята материя я правиш съвършена, тя не може да бъде сатана. Но дори да си неин роб, ти не си роб на сатана, а още си нееволюирал в идея да понасяш свобода. Няма сатана – има неизвършено Разпятие, несвършена битка между Дух и материя! Там ние виждаме как Духът одухотворява материята.

Това е Кръстът – двубоят между Дух и материя! Двубой, в който извеждате Духа. Ако вие не изходите Голготския Път не може да минете през Разпятие и да направите своето Възкресение. Така че всяко нещо виждате как сам`о намира своя синхрон и своята вътрешна знайност. Нищо в света не става без знанието, без прозрението, без вътрешното откровение на човека!

А колкото до чудото – това е най-смешната незнайност, която има човекът. Всяко нещо, за което няма знание, нарича чудо. И в областта на религията с християнството също приехме чудесата... Защото Евангелието е пълно само с чудеса – намазал на някого с калчица очите и той прогледнал. Вижте, енергиите, които Христос носи, могат да върнат зрение, но Учение не се прави с чудеса! Не може да правиш Учение с чудеса. Учението е култура, и то култура на бъдещето, която трябва да се прости с миналото. И най-странното е, че религията, която Христос създаде (защото Той даде Учение, от което направиха религия), не можа да се възползва, че когато не знаеш нещо, не ти трябва чудо, още по-малко отричане и още по-малко клада, на която да качиш един Галилей, за да се отрече от знанието си (но Галилей като слезе долу пак си пошепна: „Не, тя, Земята, се върти!“).

Разбирате ли с какво е малтретирана човешката духовност?! И можете ли да си представите какво насилие е извършено върху Менталния свят! Тук е тайната ми да искам премахването на анатемата върху душата, защото анатема пада върху гениалните мислители. Това не са елементарни неща! Защото гениите са оскърбявани, те са разпвани, те са слагани на огнените клади и така националният дух на една държава е нащърбван. И как искате от нея поведение!? Аз не случайно казвам, че България два века – докато беше тангристка, никой не я победи. Това не значи, че тя можеше да не приеме християнството – трябваше да го приеме, защото има съображения от социология и от исторически необходимости. Ние не можем да кажем на еволюцията „Стой!“.

И така, човекът беше направил поклон на своя Бог вътре в себе си – това е четиридесетдневното битие на Иисуса, Който стана Христос. И Който беше влязъл в реката Йордан (посвещение, което отвън е трябвало да стане), за да се умие във водата – астралната светлина, да Му се отворят очите и да чуе предназначението Си: Това е Моят възлюбен Син, над Когото е Моето благоволение! Това кръщение има един много особен знак – Иоан казва: Аз ви кръщавам с вода. Иде Един след мен, Който ще ви кръсти с Огън. Това е магията на Огъня. А какво е Огънят у нас – Диханието на Бога в сътворения Адам. Самокръщението в гроба – Огънят на Неговото дадено Божествено дихание Го възкреси. Той направи Самокръщение, следователно Пътят Му от кръщението беше открит. Тръгна. И тези, които срещна, ги учеше да се прощават с водата, т.е. с астрала. Затова рече на рибарите да оставят мрежите, за да ги научи да ловят човеци. Човеци – не риби! Ето ви идея за огненост, а не за вода. Следователно Той сложи стъпките на един нов Път.

След кръщението Иисус Христос започна личното Си дело. Започна идеята за свободата на човека в неговото основно право да принадлежи на своя Бог, а не на мамона. Затова каза: „...кое, наистина, стои по-горе: златото, или храмът, който освещава златото?“[15]; затова каза на Тайната вечеря: Ето, този хляб е Моето тяло, това вино е Моята кръв, Аз съм хлябът, слязъл от Небето! Новият завет, който се дава за вас!

Учението е Новият завет. Една нова нравология – осветено знание! А какво направиха от него, това е отделен въпрос. Това е въпрос на институти, аз говоря за институцията. Тук именно Христос ги помоли да приемат предателя. Без предателя не може. Затова каза на Юда: Иди и свърши своето дело! Юди са нужни на човечеството, стига тези, които стават техни жертви, да могат да понесат това, за което са предназначени, а не да живеят със страха на предопределение, че заради предателство няма да оцелеят. Проблемът дали ще живееш не е проблем на предателство. Никой не може да ви предаде (могат да правят колкото искат доноси) щом трябва да дадете онова, което иска светът от вас, а не това, което вие се напъвате да гримирате за свят, който отговаря на вашите въжделения. И ето какво прави Христос: „Иудо, с целуване ли предаваш Сина Човечески?“[16] И знаете ли Юда защо Го е предал? Защото той, както и Тома, са искали чудо, за да имат упование, че отиват някъде и правят нещо. Юда до последния момент е чакал Христос да направи чудо – не само да не позволи да Го арестуват, но и там, на Кръста, да ги унищожи. Това е искал Юда – да се убеди, че изповяда един чудотворец.

Когато поведението е принос само към невероятното, тогава хората вярват; когато е принос в отговорността, тогава бягат. Това е дълбоката причина Юда да предаде Иисус – той не може да предаде Христос. Искал е Христос да направи чудо, и тогава знамението-чудо щеше да каже: Да, това наистина е Син Божий!

У всеки от нас има един Юда – това не е страшно. Юдите нямат стойности вече, защото те, колкото и да са порочни, ще изживеят горчивината на непостигнатото престъпление, след това ще хвърлят парите си и ще се обесят. И виждаме в Юда събудената съвест и възмездността на собственото му поведение. Но не е нужно да предаваме някого, за да се събудим. Това би било гибелно. Не може с тези стереотипи, с които човешката култура е дала грях, след това да се търси възмездие.

И затова оспорват тайните – Ето, Ти лекуваш в събота! Можете ли да си представите каква неимоверна болест е, какво непоправимо поведение е на една архаична теза, че в събота не можеш да лекуваш, в събота не можеш да правиш нищо! Какво рече Той? Аз съм съботата! Тя ли е създадена за човека, или човекът за нея? Защото, в края на краищата, бройните дни не могат да ограничат, а вложената идея е, че човекът е бъдещият Бог и Сътворител – той е, който може да направи стотици съботи като иска и в тези съботи да не работи! Колко е ясна иронията на знанието срещу фалшивата добродетел, над която Той се надсмя: Ами ако волът ви падне в някоя яма в събота, няма ли да го извадите? Това е ирония – ирония над добродетелите, с които трябва да се разделят един път завинаги. Аз съм съботата! Той е, Който създава, не поведението. И така за всички онези особености, които е сложила културата на добродетелите като ограничение...

Човекът не би бил толкова алчен в някои свои поведения, ако нямаше запрети. Както, когато на ябълката сложиха „да не се яде“, събудиха желание в Ева. И е писано: Тя видя, че плодът е многожелан. Можете ли да махнете с един знак астрала?! После идва спекулацията на мисълта: грешник! Но след това неговият Сътворител ще каже: Адам стана като един от Нас, боговете, да знае що е добро и зло. Защо трябва да се влачи тази верига тогава?!

Виждате как Христос прави дела, изгражда поведение, освобождава грешния. Има ли по-властна формула от тази, която казва, когато водят при Него греховницата – Който от вас е безгрешен, да хвърли камък. Какво се оказа – че няма безгрешни. Всаденото чувство за страх не можа да роди между милионите един безгрешен – защото това е доктрина на Правдата: око за око, зъб за зъб. Хайде излез и кажи, че си безгрешен, и хвърляй камъни! Изповядаш тази религия, но нямаш кураж, че си безгрешен – това е ужасното. Виждате какво значи земното притегляне. А Той остави урок. Какво є каза на нея: И Аз не те осъждам. Иди си! Значи може да си отиде грешникът. Но Той освобождава от греховност: Иди си, но повече не греши. Значи може да не грешиш – тази тайна е страшна. Той я даде!

Какво прави Иисус, когато е в Гетсиманската градина: Ако може тази чаша да Ме отмине. И всеки го тълкува – каква слабост... Нищо подобно! Това е най-великата тайна, която прави! Среща, или разлъка за среща в човека, който носи Бог. Затова казвам: Не търсете спомен за човека, дайте път на Бога у вас, защото идеята за свобода от човека е право да изведем Бог у нас. И Той какво казва – да бъде Твоята воля. Тогава вече несмутено понася всичко, за да покаже раздялата с човека за среща с Бога. Там е тази велика среща! Това не е болка на човека – това е искане на човека, който има право да изведе своята Божественост! Затова какво казва Христос на Петър, който иска да Му помогне? Скрий ножа; искаш да не изпия чашата, която Ми е определена? Преди петелът да пропее, ти три пъти ще се откажеш от Мен!

Виждате ли обкръжението Му?! Това са все добродетели към една отживелица, която се нарича Учение за Правдата. И те считат това свое поведение за достойно! Ето защо Юда е искал не парите, а знамения и чудеса. Затова, когато Иисус е разпнат, Юда отива и се обесва. Ако е познавал закона за прераждането, обесването му е безсмислено. Защото извършеното е намотано на твоето вретено и тъй или иначе ти с това плетиво ще правиш бъдещ живот. Така Юда по-скоро събужда съжаление за недостатъчната будност в човека, с липсата на Христос у него. Бог стои във всекиго, но не може да поеме отговорностите на човека, чиято будност не го е довела до действие. Онова се казва предназначение, а Бог чака – трябва да си извървите еволюцията!

И няма канонично Евангелие от Петър. Разбира се, има нелегални евангелия и от Петър, и от други. Но има канонизирани Евангелия само от двама души, които са били при Него. И кой наистина Го съхрани – Иоан; кой каза, че Логосът е Слово – Иоан; кой написа вътрешната магика и кой даде най-реален израз без украсите и повествованията в другите Евангелия – Иоан!

Така Христос отива на Голгота и там дава най-добрия урок, който човечеството е можело да има. Той ражда една от най-големите идеи как да защити битието на Учението. Когато Му казват: „Ето, майка Ти, и братята Ти, и сестрите Ти, вън, дирят Те – ... коя е майка Ми..., защото, който изпълни волята Божия, той Ми е брат, и сестра и майка.“[17] Но когато дойде часът на раздялата, та да каже тайната на предназначението, тази която Го роди, утробата на Учението, Той я съхрани: Иоане, ето майка ти! Майко, ето син ти! Каква голяма идея! Изпълни предназначението Си, каза им: Съхранете утробата, която роди Учението, т.е. съхранете тази духовност, която ви давам! Това е майката като символ, не само като биология. Иоан от него час я прибра при себе си. Иоан съхрани родилната утроба, той съхрани това, което Христос роди – Учение! Учение – за разлика от доктринерството, каквото създават всички науки. От своя страна религиите също създават доктрини, с които искат чрез ума да обосноват правото на Божественост. Но Учението е нещо съвършено друго! И понеже тук нямаме идеология с ограничената енергия, трайността на хегемона Учение има по-голяма протяжност в пространство и време.

Христос, давайки тайните на Учението си, приема хулата, приема съда, приема това, което се нарича жестокост (лошо усвоената еволюционна еманация на безжалието.) Отива на съд – на съд пред всичко, каквото е имало преди Него: пред държава, пред религии, пред социалната даденост – извикан е на съд пред това, което се нарича планетни поселници (аристократи, плебеи, роби...). Там Той казва: „Моето царство не е от тоя свят!“[18] – въпреки че идва точно на този свят да даде, въпреки че прави Своята жертва именно за него. Той не дели света в недоимъка му по отношение прозрение за Бог, дели го по отношение на социологията. Жителите му не разбират, че Той е благословен – Над Него е Моето благоволение.

С това поведение вече ние можем да кажем – отиде ли си Христос? Не! И голямата тайна е, че Иисус беше награден с царствената ливрея. Ама Го пребиха... – това е другата страна на въпроса. Ако вие носите царствената ливрея и тя е вашето величие на осъщественото ви предназначение, има ли значение дали ще ви оставят дири на бича?! Той го даде зримо, показа го нагледно. Никой не може да ви открадне величието, щом сте царствено награден, щом вашето посвещение е последно от възможните посвещения на човека бог в развитие, за да кажете смелата фраза: Аз и Отец сме едно! Всичко Мое е Твое и Твоето – Мое! Дързост? Не – прозрение! Ще го каже, защото е предназначен! Така че Христос никога не може да Си отиде! Ние не можем да се лишим от своята съ-Божественост!

  • Божествеността у нас не може да си отиде – с нея ние се връщаме и правим нови култури!

Но Иисус може да си отива и пак да идва. Това е проблем на еволюцията. Неговата еволюция Го беше натоварила с най-голямата идея – Той остави Голготския Път. Аз говоря за оня вътрешен Голготски път, който трябва да извървите, за който казахме: Извървете своите Голготи – за да имате Битие!

Разбира се, Великите посветени идват да дават култури. (Брамизмът може да си отива, но Брама не може да си отиде, защото той е съчетание на божествености.) Христос е царствената ливрея, която са сложили на човека, Той е венецът на неговата корона... (Ама тя била от тръни... Няма живот без тръни, няма път без тръни – важното е как ходиш. Тръните са твои, не са чужди!) И там когато Му слагат короната, не разбират, че битката между цезаря (неговия меч) и жреца (неговия кадуцей) е битка, която ще доведе човека до едно съвършено ново битие – битието Обичай врага си!

С Обичай врага си Христос прави преврат в добродетелите. Да обичаш врага си е част от насилието – насилвате волята си, но в тезата, която Христос развива, е спасителност. Да обичаш ближния си, както го казват, какво е? Да кажеш „Добър ден!“ на оня, който те поздравява всеки ден, какво е? Но на врага си да кажат „Добър ден!“ е смекчающо вината обстоятелство. (Както се пледира престъпникът да не бъде обесен, защото обесването се счита за недостойна форма на наказание. Не че много по-достойна беше секирата на английския Хенри VIII, когато сече главите на своите любимки.)

Къде остана тази най-върховна повеля на Христос!? Вярно е, че в „обичайте врага си“ има една противоречива енергия и затова ние казахме: няма враг, а събожник – защото всички са деца на Бога. Да обичаш врага си, пак трябва да се насилиш. Така ние родихме една от най-хубавите думи (сега на Запад се опитват да намерят как да я преведат) – тази българска дума „събожник“. Ето как може да се използва недовършената тайна на Учението – няма да обичаш враг, защото създаваш противопричинност. Но събожника – този, който е като тебе сътворен и носи същото Дихание, което Отец е дал и на тебе, той не може да бъде нито обичан, нито отричан – той е признат! И тогава вече религиите няма да живеят с остатъци, а с динамиката на потребата за единство. Защото оставиха християнството като частни случаи, макар че милиарди го изповядат. То е просто частни случаи. Ето – една църква, две църкви, три, четири, пет... Имате Арменската църква, имате Православната, Католическата, имате Протестантизъм и английска самостоятелност... Това са ужасите.

Стана ли частни случаи тогава християнството?! А какво им остави Христос? Идея за цялост! При Кого отива – при Своя Отец! Какво, обаче, среща по Пътя – ненавист: Трябва да умре... И така Каиафа, първосвещеникът (тези, които се опитаха да дадат еднолична религия) каза: „...за нас е по-добре един човек да умре за народа, отколкото цял народ да погине.“[19] Ако Този един, за Когото сега питаме „Отиде ли си?“, е Христос, тогава къде е моралната стойност на Каиафа, къде е моралната стойност на другите?! Една религия Го приема само като нефизически – това е монофизизмът на арменците. Друга приема, че Светият Дух изхожда и от Него. Тези различия обезличиха същността на Мировия Учител в Неговата бъднина, в Неговата голяма идея да създаде нова култура и цивилизация. Това остави традиции и обременена психология, на която не можеш да внесеш лечебна билка за сменяне на поведение.

Моралът е, който определя словото, но когато този морал е провинциален, не може да чакате царствено слово. Аз затова казвам, че подлостта не е право на закон – подлостта е право на поведение. И точно тук историята намира извинение за всички подлеци. Защото не искат да ги приемат за рушители на устоите на добродетелта, която имат, а законът им дава оправдание, че те не са престъпници. И затуй много добре е казано в Библията: „И към беззаконници бе причислен.“[20] А Христос какво зло беше направил? Изхвърли от храма ценностите на търговците...

Така че, когато искаме да Го защитим, ние не Го защитаваме. Нека не се опитваме с тази провинциална логика и с този рисков момент (защото Той остави Път, чертаещ една бъдеща култура) да Го извиняваме, не! Можем, обаче, да приемем, че Той е трябвало да понесе това, за което е дошъл – Голготския Път, Разпятие, защото идва великият момент: Самокръщение и Възкресение – става надгробен властник. А какво е Възкресението – Единосъщие. Син Човешки и Син Божий!

Това е най-голямото богатство, което Христос остави – идеята, че човекът може да бъде единство със своя Отец! Тогава каква е тезата? Човекът е бог в развитие! Само християнството има идея за Син, Който носи определеното предназначение да остави Учение. Другите имат синове Божии, но нямат реални Синове, признати в Пътя си. Това е единствената религия със Синовност и с това единствено основание тя да бъде бъдеще. И затуй Иисус поема риска да изходи Голготския Път, да го остави като пример. Защото знае, че ще бъде разпнат, но ще влезе в гроба и ще извърши Възкресение! И тогава виждате безсмислието на тези три или четири гвоздея, с които сте приковани, и копието, с което искат да ви спестят счупването на пищялите. Ако след това копие не потечеше вода и кръв, щяха да Му счупят пищялите. А какво е казано от пророците: „кост Негова няма да се строши.“[21]

Значи Той не само потвърди сказанията – Христос остави едно ново сказание, което те не знаеха. Никой не знаеше, че Той ще е Единосъщ; никой не знаеше, че Той ще утвърди религия, която е религия на Сина! Така че този феномен (за мене видим), наречен Духът (една особена, бих казал, разработка на светите Отци), винаги ще създава Учение. И тук е тайната на Христос – чрез Своя Йешуа Той остави Учението на Любовта. Тогава може ли Христос да си отиде?!

Това Мирово знание, което Той остави, безспорно наложи отстъплението на митологиите. Те трябваше да си отидат, но те не си отиват така, както в битието става – ето, ражда се нещо. Митологията загуби Пътя на бъдещето срещу Духовната вълна на Любовта – християнството. А Правдата като верова и административна власт остана да вегетира като религия на остатък и власт на държавно-законодателно управление – юдеизма.

Мировата еволюция е, в която белезите, духовните белези, водят ръката. Учението на Христос след триста години става официално и едно Мирово Възкресение кара и Митологията, и Правдата да отминат. Защото отделната Личност може да прави култура; защото Христос е живяно човечество! Няма нещо, което човечеството да е извършило и да не е минало през Него. Той е едно живяно човечество, но в същината си е един въплътен Бог. Това направи Христос – една реална възможност човекът да се осъществи като представител на Бога!

Христос е една култура, която за съжаление още не е цялостно иззета в енергиите, макар че светите Отци отработиха мировото гледище за християнството. Но в същото време се отработиха и приложните институти – обреди, параклиси, църкви, манастири, които са в тенденцията за своята икономика. Това не е въпрос за изопачаване моралните стойности на християнството, това е въпрос за погребение на тези стойности. Именно в този смисъл Митологията и Правдата отминаха, отживяха своите възможности. Но ние виждахме едно доста добре гримирано християнство, с нормативите и нравствените таблици на миналото. Много от религиите стоят още, не защото са ценност, без която не може, а защото трябва нова култура и ново Учение.

В Библията дори има една възможност да се направи свидетелство за Божието строителство с Христовото поведение за Себежертвата. Това голямо знамение – идеята за Сина, можем да кажем, е една аналогия с Богостроителството. Богостроителството, както имате една Ева, която Адам ражда (човекът я ражда, и то в сън). Така както Сътворителят беше казал: Да бъде Светлина! (Fiat lux!) – Да бъде свят! В тази голяма идея на Богосравнимостта, вие ще имате един Адам, който ще се устреми към знание. И разбира се ще има идеята за жертвата. Но коя жертва – физическата или духовната?

Никой не може да направи духовна жертва, освен Този, Който е посветен и трябва да даде живот на бъдещето: Аз съм Пътят, Истината и Животът! Всеки друг прави жертва под натиска на еволюцията си, която наистина е много безжалостна, но е благодат на развитието – да прераснеш в йерархия, както Иисус. Тази жестокост, тази безжалостност на еволюцията Той я поема преди Разпятието Си в това, което се нарича делото срещу Иисус, срещу „богохулника“! Той е несмутен! Несмутен е, защото няма умиране – има възкресение (дори и за онези, които още не могат да направят Самокръщение).

Голямата битка, която сложи начало между Адамовото поколение и бъдещата Духовна вълна, Той я предрече и каза: „А кога дойде Утешителят, Когото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца, Той ще свидетелствува за Мене.“[22] Следователно Той не лиши културата на душата от нови духовни ценности. Осмислянето на идеята за Възкресението идва от това, че доказа, че няма смърт. Смъртта е само свидетелят на безсмъртието!

В Учението Му е дадена и особената тайна, че когато дойде Светият Дух, ще разобличи „за грях – както казва Той – че не вярват в Мене (т.е. не вярват, че Той и Отец Му са едно); за правда, че Аз отивам при Отца Си...“[23] (А няма къде да отиде човек – когато се освободи от своето тление, той отива до своето нетление!) Тук е самобитността на една култура, която трябва да си направи своя прорез – Не вярвате в Мене! Вярват в чудесата – тичат, когато има Той да мине, за да направи някакво чудо, но не вярват в Личността. Затова на друго место ще каже: Докога, о народе неверни, ще искаш чудеса и знамения? Защото нямат знание! Хиляди години са минали човек да отработи огърлията на добродетелите и да ги брои с броеници, но и години не са минали за знание. А знанието е голямата тайна!

Светият Дух, Той ще ви изобличи... Разбира се, от това разобличаване се загуби еврейската държава почти 2000 години, но моралната таблица за съжаление се подкрепи и от християнството – клади, жестокости... Липсваше знанието, дори и онова, което бедната сестра на истината, науката, даваше. Деспотизмът на неоткровението, но наречено „религиозно знание“, беше очебиещ.

Какво направихме ние? Дадохме ли Знанието на Мъдростта; дадохме ли и идеята за нетленния храм – Книгата на Живота, новият олтар, който е вътре у нас, не вън?! Колко смело можеше Христос да каже: Ето, този ръкотворен храм в Иерусалим мога да го разруша за три дни и ще сътворя за три дни неръкотворен... Той го показа. Значи външния храм можеш да го разрушиш, но и неръкотворния можеш да го сътвориш. Неръкотворен! Има ли по-ясно доказателство от това, че този неръкотворен храм е нашата Книга на Живота, в която безспорно Децата на Деня имат вече своя олтар?! Това е културата, която еволюцията поднася.

Сложихме Книгата на Живота – за да няма лутаници да отивате да купувате дарове, които трябва да принасяте там, във външния храм (и отецът да си ги запише, ако иска, ако не – да си ги прибере...). Всяка съблазън вън е съблазън на поколенията Адамови, на Адамовото човечество. Ще унищожат триста добичета – да върви кръвта там, да помажат спонците на къщата си и т. н., да ядат жертвата, да правят безквасните хлябове...

А Той, или проявите от Неговото Възкресение, разкъсаха завесата на кой храм? Оня, който духовността ни е освещавала; оня, който духовността ни е считала за ценното, към което трябва да се отнесем с признание. Но „Дойде у своите Си, и своите Го не приеха.“[24] Как искате да Го приемат, когато Той може да възкресява, а те се страхуват от смърт... Така, в края на краищата, не можаха да приемат Светлината.

Евангелието ни оставя още един голям израз: „Бога никой никога не е видял. (Разбира се, че това не е Абсолютът, но приемаме, че е Върховното.) Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни.“[25] Представете си пък какво би било да Го видите! (А сега елементарни хора върху тези явления твърдят, че говорили с Бога. Ужасно е, особено когато нахално ви поднасят съмнителни истини и обидни неща за човека, без да знаят еволюцията му и законите за прераждане.)

Така че, ето как дойде Иисус Христос – дойде с благословията, с това, което белязаната Негова Личност може да понесе, може да приеме благоволението и щедростта на Отца ви, Който дава без мяра.

  • Иисус Христос дойде с едно благословение, което Му дадоха; с едно предназначение, за което беше натоварен; и с една от най-големите идеи – свобода от минало!

Още много може да се говори за тези Негови предназначения. Но най-същественото е, че не може да има гроб, в който да се остане! А човекът винаги ще намери извинение, че не е взел със себе си Сътворителя. Как иска тогава да стане съ-Сътворител? С кого ще ходи? Ако вие сте взели със себе си Сътворителя, няма защо да се страхувате, че Той ще ви остави във вашата пътнина. И тогава Юда ще разбере, че не може да ви причини болка, защото законът за прераждането е закон, който ви дава право да нямате гроб. Гроб има преходността – Духът гроб няма!

С хилядилетия Ученията се сменят. За съжаление, понякога с насилие. Такава е идеята за свършека на света. В дълбочината на някакво прозрение човек може да види и потоп, и някакъв свършек на зримото, но не може да не изповяда, че Божеството, както и да го нарича (митологично, реално, духовно), никога няма да свърши. Така Духът създава поведение на човека да се избави от страха за гроба и да каже: „О, смърт, къде е твоето жило?“ Ето какво остави Христос. Това е победа!

Значи може да се извади жилото на онова, от което светът се страхува, може да бъде обезоръжена смъртта. Има противоотрова и когато я взимате, не могат да ви отровят. Така че Христос дава противоотрова срещу смъртта – именно безсмъртието. В този Път, с извеждане от Себе Си на енергиите, които наричаме Мирови енергии (Змия-Огън), се оправдава, че Той ще кръщава с Дух и Огън.

Идва вече победата, с която тези, които вървят Пътя, който Той е извървял, могат да направят духовното си Възкресение и с това да покажат, че насилието е услуга, ако можеш да го трансформираш в своето мислене. Както на световната поселност си дал имена, така да дадеш име на победителя, който знае как да се абстрахира, да се изолира от болката и страданието. И тогава ще разберем несмутената същност!

И така, Христос не може да си отиде – институтът християнство ще си отиде. (Само човекът е свещен, не институциите.) Както си отидоха големите митологични сгради, както Партенонът си отиде, както пирамидите останаха само като туристически обект за развлечение. А там е имало посвещения. Няма ги вече! Така че институтът църква, параклис и пр., и пр., също ще си отиват. (Същината на храма е в нашата Книга на Живота.) Но богатството на Христос не може да си отиде – помазаничеството, външно или вътрешно, не може да си отиде. Тлението като път за победа чрез Възкресението Той Го показа на света. Кръстът от позорност стана победа над материята, защото Духът е, Който не може да умре, още по-малко да бъде погребан!

Христос не може да си отиде, защото в Съсътворителство със Своя Отец е оставил в човека Самия Бог, за да направи той Възкресение. Бог не може да си отиде от сътвореното, от нас – Неговото Дихание, Неговият Дух ни съпровожда. Христос отиде при Отца – стана Единосъщ, значи пак е у нас!

Времето измерение ли е? Аз съм с вас през всичките дни! Дори Христос да е мечта, тя е родена пълна с реалност; с идеи, които надживяват мечтата.

Съсътворителят като Мирова енергия не си отива – Той следва йерархията на Духовните вълни! И тогава може да разберете: Бях, за да Ме няма; няма Ме, защото бях Възкресението!

 

Учителството е история без автор!

 

[1] Нур 1/2004, с.19.

[2] Нур 3/99, с.13.

[3] Иоан 16:16.

[4] Лука 2:49.

[5] Исаия 7:14.

[6] Михей 5:2.

[7] Осия 11:1.

[8] Вж. Лука 19:44.

[9] Вж. Лука 20:41-42.

[10] Матей 27:24.

[11] Матей 4:19.

[12] Матей 12:40.

[13] Вж. Лука 23:34.

[14] Матей 4:8-9.

[15] Матей 23:17.

[16] Лука 22:48.

[17] Марко 3:32-33, 35.

[18] Иоан 18:36.

[19] Иоан 11:50.

[20] Марко 15:28.

[21] Иоан 19:36.

[22] Иоан 15:26.

[23] Иоан 16:9-10.

[24] Иоан 1:11.

[25] Иоан 1:18.

НУР 2019
НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993