Зареждам...
Духовните дарове на България. Тракия – Небесна твърд (2/2006)

Духовните дарове на България

Тема 1

Тракия – Небесна твърд
(Тракийска митология)

 

"ДУХОВНИТЕ ДАРОВЕ НА БЪЛГАРИЯ" е свобода от институти и възгледи! Много е болезнено, при сегашното доктринерство, след хилядолетия да се изведе достоверен духовен лик на поселниците на една земя – България, живели с хипнозата на тракийската митология; с преварата на тангризма за едноличен бог; със съдбовната изневяра на тотемната обредност в славянството; и накрая – с повеленията на християнския егоцентризъм човекът – бог, т.е. Единосъщието!

Авторът знае, че съмнението е прикрита завист, защото невежеството е вековна "панацея".

Слезте както Орфей в подземното царство на Хадес, за да изведете своята Евридика; играйте на селското хорище със самодивите на славяните; водете със своята оренда един предназначен народ; и пожертвайте своята болярска кръв, за да се научат другите, че има Възкресение и национална общност!

Българският народ има духовното предназначение да възкръсва!

 

Тракия – Небесна твърд
(Тракийска митология)

Тракия е духовно огнище – свещена земя на свещен народ!

В потреба за повече светлина и за страница от знание за това какво е имало там, където живеем – с какво предшествениците в хилядолетията са изграждали своята лична съдба, своята родова пътека; и това, което впоследствие националният дух на нашата земя и на нашата държава е съставлявал и е останало – сега като рудокопи или археолози на културата, която по-специално религиите са оставили, ще потърсим зърна на несменното. На онова, както казва Христос, което нито ръжда, нито молец го пояжда. Това знание е страница от душата на всеки човек, а безспорно и от голямата книга на народите, които тук са осъществявали религия, имали са олтари и са живели по правила, които са ги водили към Бога!

Небето в своето задължение дава на човечеството пътни знаци чрез звездния си свят, чрез светлеелото в милионите години. Оттам астрономията ни дава календари, оставя ни белези, с които разчитаме съдби. Така че, когато се говори за един народ, трябва да се види кой е неговият зодиакален знак; какво е разположението на неговите астрономически греещи звезди, коя е неговата географска ширина.

Но и историята на човечеството ни оставя дати, оставя ни пътеки и добри или лоши уроци, с които също тъй разчитаме съдби. Тогава ще попитаме – кое е божеството на даден народ, имало благоволението да го люлне с ръката на съдбата, за да го направи поселник на тази земя, която той ще оплоди, а тя ще го съхрани? Народ, който не може да се оплоди със земята си, и земя, която не може да съхрани паметници на своето битие, взаимно се отричат и тогава идва пустинният навей, непрощаващ на нищо.

Земите, които сега обитаваме, са имали обитатели преди хиляди години, а те, от своя страна, са имали божества и Бог. Но ние малко се спираме върху личния си олтар, който сме наследили от семейния дом, от обществената стъгда и от това, което историята ни е поднесла. Време е човекът, в края на краищата, да познае колко от миналото е правило свои иконостаси в душата му, колко от настоящето го възправя на нови моления и как отговорно се готви за едно бъдеще. Защото народ, който няма идея за бъдеще, не може да разчита на просперитет и съвършенство, а идеята за бъдещето, дадена в религиите като идея за безсмъртието, е била най-добрата пътека човекът да тръгва към съвършенство, за да стигне до единство с Отца си.

Така че не може и не бива да се живее без идеята за бъдеще! Ето защо още в древността ще намерим т. нар. таблици на съдбата – още в шумерската култура има божества, които ги държат в ръцете си. В тези таблици е отразен светът с всички събития, защото не личният ни свят само, не само родовото ни божество, но целият свят е давал своите валенции, за да отчетем единство с Божеството. И когато чуем за дванадесетте таблици на Рим, трябва да кажем, че те са предшествани от старите таблици на акадите, на шумерите, имали богове на съдбата; и те са разчитали пътищата є, а в същото време са творили съдба.

Разбира се, тези народи са изчезнали, както тук съвременниците могат да не намерят етничността на траките – на тази белязана народност. Но има твърде много, макар и разхвърляни, островчета в историята на нашата земя; има свидетелства като храмови остатъци или като вписани в душата на хилядите поколения, минали известни нравствени позиции или известни фолклорни, както ги наричаме, обичаи… Сега не можем да открием траките като етнична група, но не можем и да отречем, че тяхната кръвна група е прелята в нашия душевен, а до известна степен и религиозен корпус. Защото тя е афинитетна на духовността ни, защото тя е една от валенциите, които тази земя има, и дава своето съединение. Ние тракийски субстрат нямаме, но тракийско битие в душата си носим! И не можем да го загубим, защото не само човекът прави историята, но и онази духовност, която го обгръща, и онази земя, която излъчва своята велика благодат.

Трудно е изцяло да се очертае географският портрет на земите, населявани от траките, но може да се каже, че границите им стигат до Карпатите, двуречието Днепър-Днестър, Егейско море, обхващат част от Мала Азия, както и дяловете от Средна и Северна Елада и плодната сегашна Тракия. И в това пространство има гнезда на светилища.

  • Тракия е едно от достойнствата в световната история – във всички времена е утроба на ценности, най-вече духовни!

Защо, обаче, такава посветеност е сгърната и съхранена в нейните пазви, каква е била тази земя? Самото име "Тракия" има финикийски произход (макар че малко автори споделят това) и идва от Rakhiva, което значи етерно пространство, в смисъл на духовното пространство между Небето и Земята. "Ра" значи "слънце", "кхва" – "пространство". Така че Ракхива е Небесна твърд, тази твърд, за която се говори в книга Битие. Защото е във валенция с идеята за Сътворението на света, където Бог Отец ще каже Fiat lux! и ще раздели Всемирното пространство между Небе и Земя – и ще имаме Небесна твърд; небесната твърд – характеристиката като етерно пространство.

В това етерно пространство се намира цялата ск`ала – от физическото до Божественото! Да бъде светлина; Да бъде живот! И именно този живот е същината, която тази земя носи.

Тракия е духовно огнище – едно етернохрамно изповедно и душевно състояние за народите, които идват тук. (Във Веда Словена пише, че и индоевропейски племена нахлуват тук, на Балканския полуостров.) Ето защо древногръцките поети и мислители ще говорят за Тракия като за една свещена земя.

Свещена е поради самата си същност, поради самото си географско предназначение, а оттук безспорно и като духовно огнище, което известно време беше лишено от признание, олтари бяха сривани… Не става въпрос само какво е имало, а какво и как е изведено като достояние на сърцето и душата ни. Така че ние сме пред нещо, което е не само свято, а и свещено. Едното е подвиг и йерархия, а другото е субстанциалност и същност!

Ракхива! Това е най-голямото богатство, което можеше да ни остави самата земя като предназначение със званието си! Със свещеност е означавано онова, което е раждало боговете (както имаме свещени книги – само книгите, които Бог е дал); святи, светци могат да са наричани човешките същества, чадата на тази земя.

Свещена земя! И тук е именно прозрението на българския гений – Пенчо Славейков, за да каже: "Бог и България – единство в двойна плът!"[1] Виждате как този човек е влязъл във вибрациите на Тракия – на тази небесна твърд! Той намира най-добрия израз, най-уточненото единство между душите на поселниците и Сътворителя на живота.

Няма в световната история поет, няма гений, апостол или пророк, който да е намерил плътта на собствената си родина в единство с Бога! Никой не е имал проницанието, а и то не е достатъчно само – необходимо е и провиденциалното внушение, че земята ни е плът от Бога. Това е голямата тайна!

Ето защо можем да кажем с каква уточненост етимологията на Ракхива, преведено, ще значи Небесна твърд – плът на Сътворителя. Ето каква е била тази земя, за да роди един такъв син, като Пенчо Славейков! Тя със сигурност е носела някаква особена карма (както казваме – юнашки майки са раждали юнашки синове), някаква особена благодат – вестителство не за чудеса, а за реални героизми.

Това е било в българските земи. Български, защото ние имаме земи, които са били в българската етническа цялост, но вече не са в българската държавност. Но те са български като наименование и предназначение на националния ни дух, дарени с една провиденция да носят култура и религиозни убеждения. Те сега не са в България, но по тях е имало пулсация на български дух и страници, писани от българи.

Това не е проблем на шовинизъм. Аз затова говоря за религии в българските земи, защото не само в един отделен исторически епизод ние имаме тези земи – ние ги носим като духовна цялост; имаме етническа принадлежност, усвоила исторически събития, които не могат да бъдат затрити от това, дали някой е европеец или е интернационалист. Никой не може да е друг, преди да е същностен със своето национално етническо съществуване!

И исторически, и етнически имаме скрижали, които свидетелстват. Защото, когато говорим за български земи, става въпрос не за саби, а за култури, за школи! Ние не можем да изтрием от паметта на собствената си съвест, нито от страниците на собствената си история Охридската школа, основана от св. Климент Охридски; не можем (и нямаме право) да се отречем от просветителите; нито да забравим духовните служители – иначе бихме заличили стойността на нашата Екзархия, която от 1870 година е призната с ферман и до 1913 година стои в Цариград и устоява културния образ на обединена България…

Затова казвам, че Пенчо Славейков е не само гений, а и проницател; той е съдбовност – една Касандра на вековете, че земята тук и Божеството са едно и също. Тази далнина е един израз на Божието у него. Само това да беше оставил на света, само тази класация да беше сложена и с тази валенция земята ни да беше свързана, е достатъчно, за да знаем колко величие и колко божествена енергия от великите светове са слизали тук и са напоявали! И аз понякога се учудвам защо етимолози и историци премълчават тази и биологична плътна същност, и мисловна дарба, която е дадена; не забелязват духовната провиденция, която тук съчета Дух и материя и създаде убежище на един велик народ, а след това и на една велика нация, каквато е българската.

Така че, наистина е родена за богове и е напоена с Божия любов българската земя; белязана е с някакво предназначение тази Ракхива – великото пространство между Небе и Земя, на която Божеството ще изгражда съдбини и ще разиграва исторически събития. Защото една съдба може да бъде проекция, но историческото събитие трябва да бъде осъществено. И тогава провиденцията на съдбата прави едно историческо събитие. Може да има хиляди явления и да няма събитие. (Явление е всеки рефлекс, с който искаме да построим дом, но една пирамида е вече събитие.)

Така че безспорно земята ни носи благоволението на една Небесна твърд, а оттам и с белязани пратени синове – като Орфей! Макар че имаме предшественици преди Орфей, трябва да признаем, че точно неговият афоризъм: Аз умирам, боговете остават да живеят, е битие на тази земя. Защото тя, тази негова мисъл, крие великата тайна на истинното. Каква далновидност преди хилядолетия!

  • Аз умирам, боговете ще живеят е прозрението на Орфей за битието на Тракия – че тя няма да остане без богове!

Тогава, ако вземем нашата мисъл: човекът е един бог в развитие, ще видим защо сме поселници тук.

Самият Орфей оставя една от най-големите, бих казал, религии и култури, които тази земя е имала радостта да откърми на своята гръд и безспорно да запише на своя небесен свод. Защото Орфей не е само музика и песен, той е велик жрец, божество на траките. Личност, която е толкова митична, колкото и реална. И нищо страшно няма в това да бъде митична, защото митологията не е въображение на празномислието, а довеждане на духовни ценности в реални образи, когато човекът още не е могъл да прави експерименти. Митологията е част от плътта ни, част от нашия мироглед. Можем да не я приемаме, даже да я опровергаваме, но не и да избягаме от нея!

Орфей живее в неписани във времената години. Затова в този негов биографичен път като митологично същество не могат да се определят годините му, но все пак тези, които в митологията не слагат обидността и хиперболата, а реалния живот на една личност, казват, че той е бил, защото е поменат в Троянската война от Омир – около 1225 година пр. Хр. Грийо дьо Живри в своята "Древни и нинешни мъдреци" го слага някъде към Х век пр. Хр. Някои други съпоставки ни говорят, че е през времето на Моисей – II хилядолетие пр. Хр., и по-точно между 1305 и 1196 година. Същественото е, когато някой е направил нещо, което го оставя в историята – а пък другите да го търсят кога и къде се е родил… Важното е да направите нещо, да направите така, че биографията ви да е митология, а делата ви да са жива реалност! И Орфей точно това е направил – биографията му е една митология.

Безспорно че има кръстословица от явления в живота му, които, ако останат само в алегоричен вид, изглеждат наистина митологични. Те съхраняват тайни, съхраняват духовени елементи или явления отпреди хилядолетия, с които събитията са се осъществявали – вътрешният психологичен живот, който се е изживявал, е съответствал на една такава алегоричност.

Според някои легенди Орфей е син на проницателя Аполон и на музата Калиопа. Навярно такъв син ще носи всички дарования, щом е Аполонов тип и е на музата на епоса…

Човек наистина има какво да научи от подобно съчетание на принципи. Да оставим дали е съществувал Аполон, дали е имало някоя муза или нимфа, излязла от Касталския извор – принципите да вземем: муза на епоса, на красноречието и бог на откровението, на красотата, на изкуството… Тези принципи, ако ги впишем в собствената си Книга, безспорно от това ще излезе един анал на съвършенството.

Във всички случаи обаче, Орфей е една човешка личност, съществувал в историческото битие на Тракия. И тогава дори Аполон да не е негов баща, дори Калиопа да не е негова майка – негов баща е Духът му, негова майка е душевността му! (Нищо в човека не бива да бъде отричано, но несъвършеното трябва да бъде пулсирано в развитие.). Затова, когато се ражда, Орфей е съпроводен с един химн на цялата природа – това е призив на душевността и будността, в която взимат участие различни йерархии посветени.

Тънка нишка сочи, че той се учи в храм на остров Самотраки. Там овладява тайни науки, но онова, което го тревожи, е как да намери Единството. И тъй като противоречията в душата му са по-големи от получените знания, неудовлетворен той тръгва да търси нови тайни и посвещения.

Знаем, че Орфей участва в похода на аргонавтите към Колхида. Каква е енигмата тук? Ученията се дават първом като Послания на Бога и след това от личност, която има готовността да пренесе тайната на това знание, което му е дадено. Следователно всеки от нас е един аргонавт и ако има дързостта да преплува океаните, може да се радва на благодатното Златно рухо от духовно знание, щом може да го открадне. И не е от значение доколко Орфей е имал щастието да вземе Златното рухо от Колхида, но неговото пътуване и неговият престой в школите на Египет в Менфис наистина му дава Златно рухо на духовни ценности – знания на посветените, които след това той предава на свещена Тракия.

В онези далечни митологични времена властва представата, че Олимп – Hебесното царство, е само за боговете, а човекът обитава земното царство, а след смъртта си – подземното. Но в Орфеевото учение е подсказана идеята за Небесата. Така митологичният човек не е вече само в Ада. (А цялата митология, както и юдаизмът, сочат на човека един път – надолу, към подземния свят.) Това е промяна, която ражда една плаха надежда, че има не само Ад (и не само чакан съд), а и някакво царство в Небето. Следователно Орфеевата идея се родее с Христовото схващане за царство Небесно като присъственост на душите ни. Ето как се явява нещо, което започва да води към монотеизъм, уж липсващ в политеистичните религии.

Религиите не се лъчат, те са непреривни, а присъствието им е според йерархията на човешкия род! Потребното за развитието се дава в определен момент. Затова идеята, че ще се живее в трето царство – Небето, не е изповядвана още в този древен свят. Но щом за Орфей има три царства – адово, земно и небесно, значи той минава през три степени на посвещение: познава своя свят в неговия първичен момент на развитие; овладява своя храм – тялото си; получава висшата степен на посвещение – възможността да изведе своята Евридика. Това знание е резултат на почти двадесет години посвещения и борба, за да може да изпълни голямото си предназначение – да смени олтар и божества!

В основата на Орфеевото учение лежи безсмъртието на душата и както всеки посветен, той го има като вътрешен живот. (Душата, която е между два големи принципа в закона на еволюцията – принципът на прераждането и принципът на кармата.) Орфей чрез това, че душата трябва да бъде изведена от подземното царство, дава идеята за безсмъртието. И то душата на обикновения човек – не душите само на безсмъртните богове, за които няма Ад. В митологията няма за човека идеята за безсмъртие. Представете си каква концепция поднася този човек тогава!

В един от химните му е казано така:

  • Забравена прастара наша дума,
  • почитана от славните предци,
  • е "Евридика"… Евридика не е
  • едничко име на жена, о, не,
  • то значи изначална светлина,
  • възторжена любов и свобода –
  • едно едничко слънце… Него никой
  • и никога в тъма не ще удави…[2]

Така Орфей осмисля безсмъртието с идеята за Евридика. Толкова ясен израз, че Евридика не е само име на жена, а любов и свобода – символ на човешката душа. Това прави Орфей – дава идея за свобода чрез любовта към своята вечна душа. Но това, разбира се, не е идеята за любовта на Духовната вълна на Любовта – Орфей просто играе ролята на един предвестник на голямото Учение на Любовта на Христос.

В легендата за Евридика тя е умъртвена от зловидието на вакханките (жрици на Луната) – коварно е отровена. (А малко ли души умъртвява зловидието?!) Според друга легенда Евридика е ухапана от змия – от змията, символът на Мъдростта… Ще трябва да отиде в подземното царство. Започва еволюцията и борбата за извеждането в живот на Евридика. Това е великият момент, който в митологичната философия може да се счете за равен на този, когато е трябвало Адам и Ева да бъдат вън от Рая, за да започнат своята еволюция!

Орфей прави великия акт на жертвата си, за да я избави, за да изведе Евридика – слиза във владенията на Хадес (Аид), за да измоли нейното освобождаване и да я изведе в слънчевото царство, на Земята.

Затова Орфей в древността е наречен "психопомп" – "водач на душите в подземното царство". Има в митологията и в световната литература личности, които са слизали в Ада, за да си поговорят със сенките, т.е. с душите на свои предци или приятели, но никой не е водил борба, никой не е искал да извежда някоя душа. Това е много важно! Просто са слизали да си говорят, което свидетелства за една обективна субективност – признание и на отвъдно живеене (както учението на Орфей разделя света на царства). Значи позволен е контакт с една друга реалност, която е безспорна. Но доказателствата, когато са потребни за очите – трябвало е човек да слиза и с очи да се види; когато са доказателства на сърцето – сърцето трябва да роди чрез своето душевно съзнание и знание контакта; и когато са въпрос на прозрение – да ги живее като вътрешно откровение на Духа!

Орфей с обаятелността си, с омайната музика на своята лира успява да склони Хадес и Персефона да освободят неговата любима. Но те поставят условие: предвождани от Хермес, Орфей да не се обръща назад, докато не напуснат подземното царство. Усъмни ли се и се обърне, ще загуби Евридика. Така съмнението му, което е частица от човешкото битие (чужд шепот или лично невежество), ще я върне обратно.

Но това, което Орфей остави със своето слизане в подземното царство, е един път – да предостави на нашата душа право на отиване и връщане. Битието ни като съзнание в тялото и като съзнание в духовността или по закона на прераждането – връщане и възземане, е търсене на път на съвършенство.

Орфей има и тази задача – да подскаже закона на прераждането, именно затова слиза там, долу. Ето как той създава опорност в идеята за безсмъртието. Това като религиозно битие и като философска концепция лежи в страниците и в кръвната пулсация на тази земя – Ракхива. Защото Евридика е съставка от нейната плът и духовност.

В религиите идеята за безсмъртие е най-оптимистичният тезис за живот. Безсмъртието е опровержение на смъртта; потребата от смърт е знак за живот!

В защита идеята за безсмъртието на душата ние намираме в митологичния свят достатъчно доказателства за влизане, както казах, и в трите царства. Разбира се, човекът никога не губи своето безсмъртие, но ако идейно остави душата само в състояние на смърт, без да є се даде правото на живот, то се пресича законът на еволюцията. Орфей точно това връща и така нанася тежък удар върху съществуващата теогония (описана по-късно от Хезиод и от Омир). Тази Евридика, за която той се пожертва, е единствената в историята на човечеството, която дава основание на човека, че може заради безсмъртието на душата си отново да я върне в света на тлението. Ето този кръговрат. Така Орфей като духовен учител прави една предречена идея за възкресението. Можем да кажем, че той е един вложен Христос, който отива в подземното царство, както Иисусовата душа влиза в гробницата и след тридневието излиза, за да се осъществи. Така че Орфей е предтеча и на всички по-нови бъдещи учения!

Като отмята една страница от личното си битие, за да го направи на всички ни социално; за да го направи на всички ни всечовешко, Орфей казва: Живата Евридика ме дари с любов, мъртвата ми показа пътя за истината! Така влиза в културата на едно религиозно съзнание път за истина – това, което Христос проповядва: Аз съм Пътят, Истината и Животът! Ето как не се късат великите тайни; как нашата земя е люлка на мъдрости и на богове. Колко много енергия и светлина, колко много мъдрост влиза в нейната плът, в цветята и жътвата є; в звездния є свод и в душите на нейните поселници!

Орфей в съзнанието на хората остава като творец на изумителна поезия и музика – наречен е прародител на поезията и музиката. (Може би Тракия някъде пази неговата поезия в неразчетени още скрижали.) Създател е на хeроическата метрика в поезията. А химните му са изтръгнати от седемструнната лира, на която Хермес е откривателят, а той безспорно – най-виртуозният аед.

  • За Орфей тонът прониква в индивидуалността, а движението му в мелодия одухотворява!

Това е голямото му откритие! Седем струни има лирата му; седем полета има структурата на Мирозданието; седем духовни култури ще осъществяваме с по седем пласта; седем планети определят астрологията (не хороскопа) на битието ни. Следователно това, което определя живота на нашата планета, е свещената седм`ица. Значи Орфей извежда чрез лирата си действието на планетата като същност! (И неслучайно в храма Соломонов има седмосветещ свещник с формата на лира.) Всяка от седемте струни е нишка от тъканта на вечността, която съответства на едно от полетата и телата ни (физическо, етерно, астрално, ментално, идейно, причинно, духовно); всяка от тях е едно от седемте състояния на човешката душа. Те разкриват по различен начин енигмите на живота, които се усвояват чрез седемте Лъча на еволюцията – на делотворството (дейността), на целостта (предаността), на доктрината (изкуството), на предсказанието (науката), на проницанието (философията), на молението (религията), на жизнелюбието (администрацията) – седем начина за обожествяването, т.е. за усвояване тайните, които има тук, на земята. Така човекът чрез седемте свои струни носи в себе си тялото на Бога Сътворител! На всяка поотделно той може да композира и пее песента на съответното тяло, но съвършен е онзи, който може да свири на всичките струни божествената песен на седемте сфери!

Легендите казват, че с омайната музика на своята седемструнна лира Орфей е укротявал дивите животни. За мен тази иконография, казано фигуративно, е, че той е укротявал дивото начало в себе си, което го е водило към път, отклоняващ го от посвещенията. Наистина, с вибрациите на седемте си тела можем да укротяваме онова, което е вън от нас, но най-същественото е да покоряваме дивите си желания и мисли – змията на страстта, плахостта на заека, лъва на тщеславието и властника…

  • Орфеевото начало е борба за съвършенство!

Почти всички религии, които се обособяват като индивидуални и носят идея за безсмъртие, трябва да посочат и път за съвършенство. Това прави той в своята нравология – път за съвършенство! Който може да приложи неговата философия и неговия обред на живот, безспорно става властник над собствения си животински свят – точно това той прави, точно на това учи своите последователи.

И Ницше добре казва за моста, който трябва да свърже животното със свръхчовека, и че този мост се нарича човек. Орфей се бори именно с човека в себе си, доминантата в който е още бестиалното начало. Затова той със седемструнната си лира укротява едно по едно своите тела. Това Орфей владее, с това лекува и в името му откриваме точно тази тайна.

Всички Велики посветени имат имена, които носят в себе си огромна енергия (както атомът). Разбира се, във всеки човек е вложена частица от тази енергия, защото като пратеник и дете на Бога не може да съществува без нея, но Орфей я носи в изобилие.

Името "Орфей" има финикийски произход – изхожда от "aоur", което значи светлина (известна е думата "аура", с която се означава нашата вътрешна същност, еманацията, която ни обгръща, брани и легитимира), и "rophae", което значи "лечение". Следователно "Орфей" означава "лекувам със светлина". Оттук може би идва и сливането между предмета на музикалната изява и самата душевна същност на Орфей. "Онзи, който лекува със светлина" е и Иисус, защото Йешуа буквално значи лекуващ, и то със светлина. Промените в различните времена са проблем на езиково различие или на разминаване на наречията, но ядката и същността на битието е една — светлина, т.е. божественост.

И така, в името на Орфей са кодирани две тайни: дължината на вълната на светлината, която той еманира, и силата на енергията, с която върши своето дело. Орфей е не само име, а и вибрация (както Христос и Буда) – един символ, определящ предназначението, а след това и волята да се върши изпълнението!

В доктрината на Орфей същественото е да се надмогне колективното съзнание, докато се стигне до индивидуализацията, чрез метода на посвещението, получавано в мистериите. Всеки човек е индивид, но в същото време е и космичен. Затова и индивидуалността се загубва – но в осъщественото единство на човека с Бога!

Учението на Орфей, пътищата, които той прокарва, са, за да може човешката душа да достигне единство между две начала – Дионисовото и Аполоновото. Това единство е нова тайна, изведена из духовните дълбини на този велик мъж. По времето на Орфей най-съществен е двубоят, който се води между две изповедания (формирани като религиозни съзнания), вследствие култовете към Дионис и Аполон. Всяко поотделно има свой апогей, но също и свой заник. Аполоновото начало изразява екзотеричната – външно-рационалната страна, а Дионисовото изразява езотеричната – мистериално-окултната страна.

Аполоновото начало е, което ограмотява човека, което му дава пътека, защото в митологията е казано, че Аполон учи троянците на труд, на земеделие, скотовъдство и пр. Ето какво прави този принцип "Аполон".

Другият принцип – "Дионис", прави вътрешния човек.

Така Дионисовото начало е вътрешното съсредоточаване, с което се осъществява Духовната вълна, която ви се праща; а Аполоновото, е онова, което принадлежността на човека в историческото време му дава право да осъществи. Това е история на времето с нейните изисквания и провиденцията на духовността, с която вие рушите и възкресявате!

Тъй като Дионис е не само син на Зевс, а и божество на възкресението и разрушението (една нагледна битийност и метафизика във всяка религия), логично е да се приеме, че именно той в приложно-обреден смисъл изразява мистичността. Тази идея се опорочава, обаче, постепенно от т. нар. вакханки и в своята принизена форма култът към Дионис има твърде жестоки обреди – най-вече приносът на кръвни жертви. Дори човекопринасяне се среща в обредите на Дионисовите, а понякога и на Аполоновите тържества, въпреки че поклонението на Аполон има своята миротворност. Така с времето се натрупват отрицания върху Дионисовия култ и недостатъци върху Аполоновия.

Разбира се, траките са имали и други свои божества, но те по-скоро са аксесоар, отколкото едно влиятелно присъствие на богове. Имали са тогава две форми на жреческо служение: лунна – на женския принцип, и слънчева – на мъжкия принцип. (Това са принципи, не полова диференциация.) Когато преобладава лунната сила, господстват жриците, почитащи тройната Хеката, като създават вакхански ядра в мрачните долини; когато преобладава слънчевото начало, жреците са мъже, изграждащи храмовете си на височини. Само равновесието между двата принципа дава възможност за формиране цивилизациите на човечеството.

Орфей е трябвало да освободи напрашените крила на човешката душа от първичните формули на молението, както и от жертвоприношенията. Водейки жестока борба с духовния песимизъм и погрешната мистика, той изпълнява тази своя задача на учител. Създава за хилядолетия една нова религия – обединяваща и освобождаваща, като намира мост между слънчевото божество Аполон и мистично възкръсващия Дионис.

Аполон и Дионис са два принципа твърде антиподни не само в зрението на човека, но и в другите полета, а Орфей ги обединява – идеята за слънчевостта като царство с идеята за безсмъртието на душата – едно съчетание за висш световен ред!

  • Орфей оставя на човечеството приложната необходимост да се съедини външното с вътрешното; идеята за трите царства; и доктрината за безсмъртието!

Безспорно най-добрият израз, с който можем реално да боравим в идеята за безсмъртието, това е възкресението. Възкресението е динамиката на безсмъртието!

Постепенно в Древна Тракия през тези векове започват да считат Орфей за спасител на хората, за безсмъртния владетел. Той е тайнознаецът, триждиувенчаният – нещо, което намираме при Хермес, от когото Орфей взима посвещения. Божеството Дионис започва да губи своето присъствие, на преден план излиза Орфей…

Има податки, че самият Орфей не е бил изповедник на Дионисовото начало, но това не отговаря на истината. Може би европейците в оценката си изхождат от натрапеното мнение, че Дионис е разгулник, съпровождан от вакханките и сатирите, от хоровода на пияниците – нещо съвършено невярно! Дионис е животът в приложност – раждане, умиране, възкръсване. Можем да го сравним с Шива – бог на разрушението и сътворяването в индуизма, но той не влиза в троица, каквато индуизмът ни представя, защото олимпийските богове са достатъчно характерни като себесъзнание и себеживот. Дионис, ведно с Озирис и Христос, е едно от трите известни в историята на религиите божества, които възкръсват (в още по-древни времена има и други възкресения).

Напоследък има много информации за наличието на предгречески, тракийски Дионис, който не носи онази упречност, която е отправена към еладския. Този въпрос е поставен миналия век и вече има достатъчно доказателства, че тракийският Дионис предшества еладския. От "Илиада" е известно, че траките са взели участие в Троянската война на страната на троянците (макар че битуват с гръцките племена) и там вече, както казах, орфистите са налице. Следователно времето, за което се говори, че Орфей живее в нашите земи и изгражда своите храмове, е преди това. Тогава не е нелогично да се търсят доказателства, че тракийският Дионис е предшествал еладския. Създадените тържества и празненства също свидетелстват за това…

Орфей отново вгражда Дионис в храмовете на Тракия, но като духовна същност; вгражда го в церемонията на Делфийския храм на Аполон, където е и жрец, а след това и в Дионисовия, намиращ се в сърцето на Родопите. Така той става родоначалник на едно ново религиозно учение със съответно приложната обредна система на чистота, с признание само на един бог. На пръв поглед (както всички историци твърдят), учението му е един политеизъм, многобожие, но в основата на това учение лежи единобожието. Това е странното – че в един такъв политеистичен порядък Орфей залага взрив срещу многобожието и извежда траките далече в чаканата идея за единобожие тук, на тези земи. Неговото посвещение в Египет му дава това знание – как да направи единство от двата религиозни светоусета. (Това, което на нашата земя в далечините ще осъществи княз Борис Покръстителят – от два мирогледа на две етнични групи, от две огнища да направи едно.)

Разбира се, не закъснява и отмъщението – дивите вакханки, водени от тесалийската магьосница Аглаоника, разкъсват Орфей. Смъртта му е една наложена необходимост. Защото себежертвата не е безсилие – себежертвата е предназначение! Тя е стратегия, приложена като тактика. Голямата стратегия на Орфей е да обедини двете начала и като тактика – да приложи собствената си жертва.

Христос така преобрати душите със стратегията на една нова религия в света, на една нова Духовна вълна – "да обичаш врага си". И като тактика изходи един път, който показа, че няма нищо страшно да знаете да умирате, защото трябва да се научите да възкръсвате!

Посветен не значи защитен, защото жертвата е над личността – тя мотивира поведението на бъдещето! И ако трябва да бъде разпнат Христос – ще Го разпнат; ако трябва Орфей да бъде разкъсан – ще го разкъсат! Дори и в историята на обикновеното, на непосветеното: ако един държавен глава трябва да прояви достойнство – той се жертва. Това е приносът на жертвата – щом е необходимо едно дело да се освети и се иска жертва, тя ще бъде! Разбира се, ще се сменят тези формули за освещаване, когато прозрението надмине ума като съображение и не се проявява страх от страдание.

Орфей завършва земния си живот, оставяйки в Родопите (най-гостолюбата планина) няколко големи огнища — храмове, в които проповядва и обучава своите ученици. Там той дава за вековете знания, влезли после в страниците и на други езотерични школи.

Това е Орфей – не само лирата и укротените зверове край него, не. Той е един велик, голям учител! Орфей става път – той е участие в пророчеството на земята и в нейното служение на Небето; оплодител на духа на траките и създател на нова религия, нова философия и нов храм! Той сгражда крепостта на тракийската духовност, на духовната мощ на траките, която не позволява на никого да ги ороби. (Траките не са признавали робство – една странна психология, една душевност, която се изявява в дадени моменти и в късната ни история.) Тази мощна сила преобразява служенията, прогонва вакханките от светилищата. Създават се новите тайнства и се оформя религиозната душа на Тракия, извежда се националният, етническият дух на траките, който е тяхната защитна крепост.

Имаме достатъчно доказателства, че този наш тракийски орфизъм в по-долните пластове е затиснат от елинистичната култура, която е хранила твърде много ненавист към тракийците. Самата Троянска война свидетелства за същото… Гръцката митология считат за самородна, но това е спорно. Там има едно преобразяване на по-древната – тракийската, т.е. имало е гръд, от която е сучела.

И Елада не даде предимство на Орфей, защото е тракиец. Затова, когато преценяваме гръцката митология, а след това византийската история, трябва да знаем, че те скриват всички ценности, които нашата тракийска земя е дала, а след това всички духовни богатства и всичката победна страница на българите е изопачена от техните хронисти и потушена във византийските архиви.

В легендите се казва, че има още една белязана личност на Тракия, която считат или за ученик, или за син на Орфей. Това е другият голям митически певец на траките – Музей (за когото и Платон споменава в труда си "Държавата"[3]). Музей има син Евмолп, един от първите жреци на Елевзийските мистерии и митичен основател на рода на евмолпидите – потомствените жреци в тези мистерии. (Оттам старото име на Пловдив е Евмолпия.) Така ние имаме не само митични личности, но и реални образи, които са осъществявали духовни доктрини от Орфеевото учение за чистота и за единство.

Още откога човечеството носи посветености! Нито един знак, някъде сложен, не е безсмислен, нито едно име не е без същност. Затова с чувство на святост, а понякога и с вътрешен смут, трябва да стъпваме върху земята, на която живеем. Не става въпрос за страхопочитание, нито за поклонение, а за будност, с която е необходимо да приемем отговорност пред това, което уж е митология. Реалност е Евмолпия, реалност е духовната висота на Родопа – планината, сгърнала храмове на велики посвещения!

Тази земя ни оставя три големи имена и в поезията, които, бих казал, са нейните звезди в ритмичната група на Орфеевата религия. За съжаление те не са изнасяни на преден план.

Един от тях е Тамирис (Thamyris). Той дръзва да се състезава дори с музите (които, разбира се, го побеждават, а след това ослепяват). Тамирис е олицетворение на принципите на една социална, политическа и философска поезия. Във времето, в което живее, властта като доктрина е по-важна от личността като индивидуалност. Това поведение – социалната даденост като доминанта над личността, много добре се мотивира с наличието на някакво божествено учение. Така властни са не времето и личността – доктрината дава образ за възхищение, а в дадени моменти и за поклонение, и то на хиляди души. Трябва обаче да се прави разлика между доктрината на властта и доктрината за колективност (каквато е комунистическата). Ръководството на една гениална личност може да бъде изява на доктрината на властта, но без идеята за колективно съзнание.

Виждаме каква проблематика лежи в творчеството на един Тамирис – големият митичен поет и мислител! Светът възхвалява Ахиловата смелост и Одисеевата хитрина, но в Тракия има философия, която говори за социалното начало като доминиращо над личността. Тази доктрина дава Орфей чрез изграждането на Аполоно-Дионисовото учение – тя е пълната вибрация на историческата същност на траките и техния културен дух. Тамирис пее възхвални песни и за войната между боговете и титаните (както Омир по-късно възпява Троянската война). Ето какви ценности открива Тамирис по отношение на едно от най-големите събития в планетната еволюция, ето какво е било трапезен хляб на тракийците – тази битка изразява идеята за промяната!

Другият поет, оставил резка върху тракийското небе, е Лин (Linos) – една изключително фина личност в поезията. Има данни, че Лин е син на Калиопа и Еагър (считат го и за син на Аполон, т.е. брат на Орфей). В световната култура много често се твърди, че метричното слово, словото на поетите идва от Елада, но, както казах, Тракия го има като вибрация в своята плът. Тя ражда и най-красивата поезия – елегичната. Напевната скръб, която не оскърбява, че някой страда, а само изразява копнеж – това е елегията. И именно Лин внася меланхоличната песен, елегичния тон на една себевглъбяваща се тракийска душевност. Разсъмващата, изгряващата зора, идващото в мекотата на чакания хубав ден слънце и изведнъж… някакъв облак го засенчва, за да отекне и тъжната скръб на чакаща радост – това е елегичната песен.

Българската елегична поезия остава ненадмината в световната култура. Недостижими са елегичните тонове на един Теодор Траянов (неговият "Пантеон" е нещо неповторимо!), на един Лилиев – вопъл, сияещ като образ и стимулиращ в болката да живеем, защото вътре, в душата си, имаме слънце… Облакът колкото и да засеня слънцето, не го лишава от светлина. Българинът носи в душата си елегичност, която наистина съответства на ритмиката на траките; меланхоличност, пораждаща въображение, която не го прави песимист, а копнеещ. Тази меланхоличност не е страх от живота, а близост с вътрешната будност и затова с една страдалческа усмивка той надкрачва всяка тревога. Който мисли, че един Димчо Дебелянов е песимист, проявява явно незнание за тайните на поета, за мекотата на мъката, с която той отхвърля булото на измамата!

Нито траките, нито ние – българите, сме пели песни за мирова скръб, както направи Байрон; ние имаме елегични поети, но не и скръбни плачове! Пенчо Славейков в някои от своите картини е по-мощен дори и от Омир!

Голям поет на Тракия е и Амфион (Amphionos) – душевен брат на Орфей. Амфион има толкова мелодична, ритмична и напевна поезия, че както Орфей, успява със своята лира да укротява всички отрицания; да раздвижва камъните и от тях да вади звук, от растенията да взима цвят, за да даде на словото си багра. Той е така живително враснат в самата същност на природата, че животните го придружават, а с песните си разплаква и камък, и дърво.

Тази вибрация, с която Амфион оживява камъка, милва дървото и укротява звяра, е същата, с която са вдигани многотонните каменни блокове на египетските пирамиди! Така той със звуците на своята песен, с ритъма на поезията си изгражда душевни храмове. И когато се открие тайната как тридесеттонни каменни блокове са издигани при строежа на пирамидите, ще се види, че безтегловността може да бъде управлявана от човека с подобни звуци. Тези явления се считат за мит, за илюзия, но са една реалност. Бъдещето ще ги потвърди, а настоящето дава достатъчно доказателства как може да се ритмизира материята; как вибрациите – излъчената музика, мисловната вълна, могат да освободят физическото тяло от земното притегляне. Това е възможността човек да се надмогва! И тя е у нас, защото носим вложени криле, които могат със своя мах да преодолеят гравитацията. Ние носим потенциално скоростта, която науката дълго търси, за да изстреля в космичното пространство своята ракета. Такива тайни дава Тракия! (Сега в България се появяват много феномени – отделен е въпросът за тяхната степен на посвещение, но трябва да знаем, че ги носим от земя на творци.)

Ето какъв божествен триъгълник от поети е оставила Тракия и тогава няма защо да се чудим, че понякога будното око в този триъгълник е давало вътрешно откровение, вътрешна зримост на българина – защото го имаме оставен в пазвите на тази земя.

И неслучайно още от древността Тракия е считана за страна на чистата наука, на свещената поезия, свят на божествения разум. Никой не я лишава от присъствието на божествени достойнства и в историята тя винаги показва, че стои на стража за почтеност и чистота!

Тракия наистина е свещена земя. Точно това не могат да разберат онези, които правят история, като се опитват да ни унищожават. Траките са наистина богоизбрани и това влиза в кръвната ни картина.

  • Тракия има диханието на надземното пространство!

Затова гласът на българина в поезията, в песента, в речитатива е магичен. И как няма да бъдем така мощни, след като тук, в тази земя, е бил Касталският извор (намиращ се в подножието на Парнас, до Делфи), където пребивават и се къпят деветте музи на изкуствата! Това е част от нашия бит и един начален път, където е отивала душата на тракиеца, а безспорно с това се е напоявала и цялата наша душевност. Напоявала се е и физическата атмосфера, която също така поглъща и след това изгражда структура и прави характеристика.

От всички народи, за които ще се говори в древността, траките ще останат величави, най-доблестни в света. А Херодот ще каже още, че най-многоброен народ след индийския е тракийският. Този народ, както навеждат някои данни в историческото търсене, има древен арийски дух.

За траки се говори още в началото на Новокаменната ера, а свои блестящи произведения имат в Меднокаменната. В края на II хилядолетие те са вложени в страниците на Омировия епос, и то не като някаква бледа сянка, а като достойни синове с най-блестящите двуколки и най-честните борци. Те не са одисеевци – в тях блуждението и играта на ума ги е нямало. Те са просто посветени! И затова са били толкова величествени и горди.

Траките основават и обитават светилищата на Елада. Подобни сведения се откриват и за Делфийския храм, които свидетелстват, че по онова време има класа (не каста – кастите са в индийската философия, религия и жизнена реалност) на жреците тракиди, пазещи висшето знание. Гръцката култура с насмешка говори за съсловието на жреците на тракийските служения заради тяхната мистичност. Насмешката е логична, защото Гърция остава рационална, макар в нейните тракийски пазви да се изграждат много окултни учения. Даже се използва ироничното "тракизиран" за привържениците на древните учения, на окултните знания. Но наличието на такъв термин, на такова нарицателно, показва, че има нещо, което дразни, което внася смут в душите. (По-късно и за изповедниците на християнството някои с ирония ще кажат: "този е християнизиран", а такава ирония е награда.) Висше духовно знание носи тракизираният. Ето каква мантия, каква аурност има тази земя!

При траките липсва идеята за съдбата! Тази вечна Ананке, както я намираме в митологията на гърците, липсва във философската концепция и вероизповедността им; липсва и при прабългарите. При прабългарите това е много мотивирано, защото те имат идеята за един бог, и то изчистен – без различните ангелски осенения, както е в еврейската религия на монотеизма. Но и тракийската религия не приема съдбата и не я изповядва. А в писанията и особено в трагедиите на Древна Гърция хорът, който представлява Ананке, пее ли, решава съдбата на героя, каквато и да бъде присъдата на съдиите.

Ние откриваме в тракийската култура и нещо друго – философска концепция за безсмъртието и това, което ще каже един Помпоний Мела (I в. пр. Хр.) – че тракийците са вярвали в прераждането. Оттук ще разберем защо имат този обред – другата тайна на тракийската религия, на тракийската народност – възхвална песен над умиращия и скръбни ридания над раждащия се. Това битие е единствено в света – мироглед, светоусет за присъствието тук и в отвъдността!

Макар индийците да имат идеята за прераждането и досега да го изповядват, те не са плакали над раждащия се и не са се радвали над умиращия. Този мироглед, приложен в живот, е част от голямата тракийска религия. Ако наистина в тяхната концепция е лежала доктрината за прераждането, тогава няма защо да изключваме идеята за приличната скръб при раждане, защото в царството земно ще имате разплата и развитие, и радостта, когато се умира, защото смъртта ще ви води в другите царствата. А тези, които ще се връщат, ще потвърдят само закона за живота – защото той е единственият, който е непреривен! Тогава тяхната теза е, че смъртта е врата на живот, за което с доста чувство на плахост официалните ни религии сега не смеят да говорят.

Защо не може свободно да се говори за смъртта като врата на живот, а тя е толкова нагледна, толкова неизбежна и всекидневна? Преди хилядолетия хората са слагали закона за живота! И оттук какво влиза в кръвната група на тракиеца? Свобода от страх от смърт! Само тракийците имат свобода от страх от смърт, защото именно на тях Орфей им е казал голямата тайна. И затуй те плачат при раждане и при умиране се веселят. Това са знаели – идеята за свобода от смърт. Сега всички се борим за свобода за живот, за права на човека и какво ли не друго, а никой не е помислил дори да се бори малко и за свобода от страх от смърт. (Макар и като идеология.) Тракиецът е бил убеден, защото е знаел, че смъртта върви по дирите му, за да му даде живот, и затова има големи гробници, като тази в Казанлък, където с такава изящност се поднасят даровете между смъртни и живи. Това е да дадете на смъртта жизненост. Оттук са и песните "нении", което е изпращане на мъртвите…

Когато съдим от далечината на времето, можем да бъдем смутени, че тракийският владетел (а това е много по-късен период) е трябвало да бъде придружен от своята любима и от ония, които са готови да отидат с него. В това има нещо велико, макар в нашата етика сега да е нечовешко. Хекатомбите са били и знак на почит, и признание на достойнство, че си в редиците да можеш да умреш за великия. Без идеята за принасяне на човешки жертви, този обичай е много характерен и в тази земя е правен. Това единство или този афинитет, който може да създаде психоза на жертвата, безспорно впоследствие се прецежда, но при траките е бил налице. Това значи, че една част от живота е била осмислена, за да може да го пренасят. И няма нищо общо с евдeмонизма[4] на Древна Гърция – когато вече не можеш да имаш удоволствия, дадено ти е правото да се самоубиеш. Не, няма нищо общо! Просто културата на Елада е една много бледа сянка на това, което са създавали траките като духовност. Древните гърци пък останаха в поселението на олимпийските богове.

Откритите тракийски гробници свидетелстват за култура, която малцина са имали. Не с грандиозността на египетската пирамида, а с изящната могила те символизират идеята за безсмъртието на душата. И точно затова траките са правили приноса на колесницата, на конете, на съпругата на починалия. Така че, когато те са правили история, не са подражавали! Били са самобитни и именно техните гробници свидетелстват за това, защото в Елада гробници няма. А траките са оставяли гробници, давали са признание на вождовете си, на божествата си, без да следват една по-първична религия (като признаване на домашните богове – пенатите, както ги наричат).

Никой народ в дълбоката древност не е оставил по-завиден и по-изящен храм, където е съхранена великата идея да имате божество; да имате начертан и предречен морален път; да имате безсмъртие. Безсмъртие! Една религия, ако не вещае оптимален бъдещ живот, е само регистрация на всекидневието; и ужасът на човека е, когато се загуби във всекидневие и няма место в душата си за празник. Тракиецът е отработил не само в душата си идея за храм и празник, но ни е оставил и материални паметници за това. Само че в един фин, изпипан, ювелирен вид.

В тракийските гробници се намериха толкова много знания, спастрени в гръдта на тази земя (като медицинските инструменти), които говорят, че в ония далечни времена траките са имали култура. Символът на гробниците е един символ на светлината срещу мрака. Точно това, което прави Орфей с Аполоновото начало, когато иска да го освободи от вакханските изстъпления.

Kолко много ни е оставило времето и въпреки че ги няма траките, те са в душата на всекиго, защото нищо от това, което Духът е дал, нищо от това, което мисълта е скриптирала, не може да изчезне. Когато римляните измислят, че словото отлита, писаното остава, не са могли да добавят една по-велика тайна – когато паметта се е уморила, ръката е трябвало да пише. А иначе нищо не чезне. Не като историческа памет, не като фолклорно събитие, което повтаря традициите, не, а като клетъчна система, която носим и която препредаваме. Така че гробниците ни свидетелстват. И те останаха, макар субстрата тракиец да го няма.

Траките, а после и идващите прабългари, са съхранили знания, като са писали с геометрия архитектура – така геометрията става слово. Откриха се не големи пирамиди, а малки гробници, но с голяма духовност. Изписът на образите в тях, тайната на магьосниците на четката прави словото видимо. Религиите дават основание на вдъхновението да се направи словото видимо и затова казвам, че няма религия без олтар и няма олтар без обред! Така траките са направили своя олтар в гробници, чиито изписи са просто бисерни. И, разбира се, вътре в тях има много повече божественост, отколкото геометрия.

Траките оставят паметниците с една ясна мисъл: "Всичко, което съществува на земята, е само огледално отражение на Небето." Ето техния окомер, ето тяхната философия, ето с какво се измерват в древността ценностите. (Тогава няма защо да се учудваме, че и в Хеопсовата пирамида може да научим цялата астрономия – там всичко е дадено.) Сега, когато имаме достижения в цивилизацията, не трябва да лишаваме света в миналото от култура, от духовни прозрения. Чудесна странност е, когато в душата има път за идейно съвършенство, а това може да го даде само божеството, ако ще да е тотем.

Виждаме какво е могъл да донесе един Орфей тук, на тази земя – от величавостта на архитектурата и брилянтната везба до тайните големи знания. Траките са имали дори писменост – и то преди гърците. Това е била Тракия със своя орфизъм, със своите музи, със своето велико битие!

Ведно с това, те са изграждали от човека божество. Такъв е случаят със Залмоксис, когото считам за корона на тракийската култура. Той е въплъщението на личността, която става вътрешна потреба на тракиеца, защото е роб и пророк; цар и посветен! Предполага се, че е бил подхвърлено дете. В тайните на посветените има един специален израз: "подхвърлено дете". Като Саргон, Моисей, Едип цар…; за Аспарух също имаме легенда, че е подхвърлено дете. Всичко това се дава като знак на белязани. Легендите трябва да създадат около тях ореола на пратеници, защото тяхната личностност е носила благоволението на историческия дух. Тогава изсипването на благодатта прави някои от тях водачи на държавен живот, други – религиозни представители.

Така Залмоксис – роб при Питагор, после обикаля света; идва тук, лекува, става господар, пророкува, ръководи, създава култура и държава. Той продължава великото дело на Орфей.

Залмоксис става цар на траките, за да им покаже институцията, която отговоря за същността на човешката еволюция, култура и живот. После изчезва и траките го считат за мъртъв, но след три години той отново се връща, за да докаже безсмъртието на душата… Така Залмоксис става тяхно божество. Затова те имат един специален празник – през пет години правят тържество и (макар че Орфей ги възпитава да не принасят кръвни жертви) на копие ще побият някого (твърде жестоко изглежда), за да го пратят да каже на Залмоксис какво правят траките… При тях съществува една много странна идея – че мъдрите, умните, посветените трябва да отидат горе да работят, по-малко да стоят тук… Каква неотрязана пъпна връв между институция, личност и социална среда, за да направят великото единство! Това е една нескъсана кореспонденция между наличната национална или родова психология и битието в отвъдността.

Траките са имали тази тревожност, че големите духове (както и при прабългарите) са нужни на Божеството горе и те трябва да бъдат принесени в жертва. Колко реална е била кореспонденцията Небе – земя! Изключителният трябва да бъде принесен в жертва. Това не е мотив за жестокост, макар че в продължителността на историята остава после като жестокост. Но тук има една реална даденост – че горе също се работи. Това остави на траките орфизмът. Той е една реална духовност между царствата, за които говори: природа, човек и Небе – три същности, над които продължаваме да се осъществяваме. Защото без космичната или природната даденост ние не можем да имаме човек; а не можем да имаме Небе за човека, ако той не е достоен за него.

За траките има информация, че още в Новокаменната ера имат култ към Слънцето. По-късно Софокъл в своите произведения ще отбележи, че те почитат божество Слънце, че за тях то е жив Бог. Той ще каже: Траките, както и прабългарите, са имали огъня като тайнство. А огънят като език от Слънцето, като част от цялото, е нескъсана връзка за безсмъртието. Имали са и култ към стихиите на природата – като почит към гората, почит към пещерата, почит към изворите. Но най-изразени са култът към безсмъртието и култът към Слънцето.

Ето защо в духовния и религиозен корпус на тази тракийска земя идва още една народност, която донася идеята и божеството на Слънцето – Танг Ра; прелива се в корпуса на това духовно пространство кръвната група от Танг Ра – прабългарите. Тракия акумулира душевността като афинитет! (Ако не съвпаднат – знае се рискът от смесването на кръвните групи.) Затова ние в своя фолклор ще имаме Слънчеви сватби – защото метафизиката на религията може да е за малцина, но онова, което като обредно начало става, онова, което зида олтари, то е, което съставлява фолклора. То съставлява плътта, роднинството на всеки, който принадлежи към дадена земя и образува обреди, дори понякога вън от традиционността на едно цялостно, установено като държавен ред мислене и изповедание.

Така че нашата земя няма друго поведение освен поклон пред Орфеевото начало, както и към един народен хероичен образ – Тракийският конник. Като една голяма плетеница от духовни ценности и свои мистерии, тя изработва този свой иконен образ – т. нар. Херос (едно чисто тракийско божество), който твърде погрешно се слива със св. Георги. Нямат нищо общо, защото "херос" значи и "бог", и "господар". Тракийският конник е съприкосновение между природа, човек и божество; той е една култура. Подобието, което се търси и с Мадарския конник, е само привидно – не е автентично, защото Тракийският конник е хероичната страница, а Мадарският конник е храм-светилище, същностната страна. Когато идва християнството, тогава от хероичния образ, от господарството, което безспорно е тенденция на учението на Орфей, се прави един светец – св. Георги, който е воин.

Траките са били много добри борци, много добри воини, но не са воинстващи, макар че тракиецът Спартак вдига най-голямото въстание на роби в Римската империя. Една идея, която не им е била чужда, е идеята за държава. Римската империя я взема от Троя – троянецът Еней основа Рим. Еней взема добродетели от траките не защото са съюзници в борбата срещу агамемноновци; не защото малкият шмекер с порочната мисъл, победител в Троянската война, наречен Одисей, може да му послужи за образец, а защото тракиецът е доблестен и с отговорно поведение в личния си живот. Траките наистина са били съсредоточен, интуитивен народ с много добродетели. Това са моралните устои, които Орфей им оставя като религиозно и културно битие.

Другата тайна, за която ни говори един Софокъл, е, че те са били народ свещен. Обитатели на Ракхива – Тракия, с онази своя цялост като територия, където след това славяните и българите ще обитават и ще правят история. Тази тайна ни оставиха. И не е само като наследие – тя е плът от плътта ни! Защото траките като народ отминаха, но като вибрация в тази земя оставиха една дълбока диря. Една неоспорна диря, която никога няма да заличим!

Един компонент като етничност може да липсва, но като историческа и духовна съдба той е в душата ни. Ние не можем да кажем, че сега тук има стари траки и стари прабългари, но не можем да отречем, че имаме културата на траките в душата си и единобожието на прабългарите в пътя си! Mожем да приемем, че те са импрегнирали нашата душевност в бъднини с това духовно присъствие, което са оставили – с което са наплодили храмовете си и са дали приказ на това, което наричаме природа.

С идването на християнството тук ние сме взели свещения Граал, който можем да наречем "желание от рая"[5]. Така правим ребуса на тази земя – идеята че боговете ще живеят; историческата и съдбовна потребност на Танг Ра; и наличието на свещения Граал. Всичко това е събрано в тази земя! Затова в песента на воините ни е казано, че тя е "свещен завет". А всеки завет има свой принос към Всемирния, духовен и културен път на човечеството!

Дали сме, даваме и ще даваме! По този начин бихме изпълнили не волята и не болката и скръбта на онези, които са си отишли, а пожеланието да осветим Пътя на бъдните!

 

[1] Славейков, Пенчо. Кървава песен. София, Български писател, 1966, с. 141.

[2] Павлов, П. Орфеида. София, ОФ, 1998, с. 74.

[3] Платон. Държавата. Т.3. София, Наука и Изкуство, 1981, с. 60, 61.

[4] Евдемонизъм – етическо учение, според което естествена основа на нравственото поведение е стремежът към щастие.

[5] Световни митологии. София, Абагар, 1999, с. 381.

НУР 2019
НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993