Зареждам...
Духовните дарове на България. Тангризъм (1/2008)

Духовните дарове на България

Тема 3:
Тангризъм – Предхристиянският монотеизъм
в българските земи

 

"ДУХОВНИТЕ ДАРОВЕ НА БЪЛГАРИЯ" е свобода от институти и възгледи! Много е болезнено, при сегашното доктринерство, след хилядолетия да се изведе достоверен духовен лик на поселниците на една земя – България, живели с хипнозата на тракийската митология; с преварата на тангризма за едноличен бог; със съдбовната изневяра на тотемната обредност в славянството; и накрая – с повеленията на християнския егоцентризъм човекът – бог, т.е. Единосъщието!

Авторът знае, че съмнението е прикрита завист, защото невежеството е вековна "панацея".

Слезте както Орфей в подземното царство на Хадес, за да изведете своята Евридика; играйте на селското хорище със самодивите на славяните; водете със своята оренда един предназначен народ; и пожертвайте своята болярска кръв, за да се научат другите, че има Възкресение и национална общност!

Българският народ има духовното предназначение да възкръсва!

 

 

ТАНГРИЗЪМ
Предхристиянският монотеизъм
в българските земи

Танг Ра е първият лист от Книгата на Живота на българската история!

Eстествено е да се каже, че земята, която сега наричаме България, има история и преди 681-ва година. Логично е да се приеме и че онова, което повече от 13 века държи българската държава на сцената на Европа и планетата, не е идеята за оцеляване. Не оцеляването, което е живот в агония, а идеологията за лично битие, предполагаща държава, религия, култура, т.е. социална общност, която изисква като потреба правна регулация и път за съвършенство.

Преди да дойдат българите, земята, наречена Тракия, има хилядолетен родов, социален, верски и личен живот. И тези хилядолетия не са минали без една от най-важните същности на човека – кърмилката на неговото божествено съзнание – религията. Човек е минавал без много науки, без много приложности на своето живеене в това, което наричаме стопански живот. Но не е минал без богове – без един Аполон, например, който е обучавал на земеделие троянците; не е минал без олтари, колкото и да са били прости в лицето на един дъб или в лицето на една канара. Това са били боговете и духовните олтари за едно първично съзнание, без да е примитивно. Ние много често говорим за примитивизъм на съзнанието, защото е изповядвало дъба. Изповядвало го е (без да е пантеистично съзнанието), защото жизнената цялост на Бога е и в дъба. И митологиите за обикновения човек с първичен светоглед са усвоена душевност и приложена култура. Защото един Марс е искал войнство, една Атина Палада е давала мъдрост – той е създал мировата римска империя, тя е родила седемте атински мъдреци!

На тази плодна земя гостуват митологиите и на елини, и на римляни, след това и на славяни – всички със свои молитви и олтари. Преди българите да издигнат своя Мадарски конник, който е духовен храм, а безспорно и физически призив, е имало народи, имало е религии.

Верската същност на човека, религиозното му изповедание, е съдбовната духовност на всеки народ. Вероизповеданието може всеки да не го сподели, но то остава като духовна вълна в душата на земята. Тази душевност съществува, защото още в древните митологии се говори, че Земята – Гея, е майка, която е оплодена от Бога на Небето – Уран, и е родила своите чада. И никога Земята не е оставала без население, а не е имало население, което да няма своя изповед, което да няма свое вероучение.

Така че, когато говорим за религиите по българските земи, ще трябва да ги разглеждаме в тяхната метафизика, в техния етногенезис и в тяхното приложно олтарно служение. Не можем да изключим етничната душевност към какви исторически склонности е готова да се осъществи, защото сам човек и да има религия, няма кой да го следва; сам човек и да си направи олтар, няма кой да му поднася моление. А етничната общност, била като племе, била като държава, може да осъществи исторически живот, който сам за себе си създава култура.

За радост сме потомци на велики етнически групи. Едни останали, защото имат предназначение, други отишли си, но дали своя неотменна дан за величие и достойнство на тази голяма, велика земя, наречена Тракия, т.е. Ракхива[1]– свещената земя, земята на божества. На тази земя тракийската благодат и славянското необхватно, но неовладяно душевно пространство е трябвало да приемат един нов гостенин, който идва със своя единобожническа религия.

Няма автентична информация в нашите земи юдаизмът да е имал реално утвърдени колонии и свои синагоги, носители на монотеизма. В Рим, Солун, Атина, Коринт има, но в Сердика и Филипополис няма! Някои много натрапчиво в историческо ограничение поддържат, че само моисеизмът в предхристиянско време е монотеистичен. Този стрес и досега не е изживян, когато се говори за българския монотеизъм. А има и Танг Ра, и тангризъм!

Така българите, дошли тук, стават една трета съставка и макар първата – траките, да не я намираме вече в етническия образ, тя е в духовната, в субстанциалната им жизненост – силата на тракийския мислител е влязла в живота им. (Склонен съм да приема тезата на проф. Иван Божилов, че няма пра- или протобългари, а само българи, или древни българи, както пише напоследък и Петър Добрев.) Ето как тук ще имаме една голяма кръстословица от идейни тенденции, класили в мироглед: идеите на траките с техните посвещения, с Орфичното начало; славянската широта на душата с недисциплинирания дух за организационен живот; и българската дисциплина с динамиката на коня и с тангристката религия.

Танг Ра е хилядолетното божество на българите, ширнали се из различни географски територии. Някои изследователи извеждат, че българската етническа група е обитавала далечни земи, обиколила е и Азия, и част от европейските земи. Има и една теза, че пъпната връв на българина е била тук. Българинът вече е бил в тези земи преди да отиде към Памир, преди да отиде към Китай... Това, което като учудване ще намерим в една списка в историята на Марин Дринов, издадена през 1869 година – "Поглед върху произхождението на българския народ и началото на българската история", а е загатнато и в "Шестоднев" на Йоан Екзарх (IХ век), е, че тесалийските мирмидонци на Ахил са българи. Българи! Хилядолетие преди Христа, повече от хилядолетие преди Него е Троя. В една от историите, на д-р Ганчо Ценов, намираме цитат, в който византийският хронист Йоан Малала (VI век след Христа) съобщава същото, намираме го и в "История на българите"[2]. Значи преди Троянската война ние, българите, имаме тук присъствие, в Тесалия.

Оттук нататък вече започва скитничеството, което създава култура на пробудността. Хората се страхуват от скитника, но има една хубава дума – пилигрим. Този, който отива към някакво светилище, се нарича пилигрим – скита, за да отиде в едно огнище на Духа. Така че оттук, от Тракия, започва пилигримството на българската родова същност.

Ние не идваме за първи път на Балканския полуостров, както мислят някои – това е било воля на провиденция на държавници, които са строили историята на нашия народ. Колко много тайни крие тази земя!

Счита се, че българите са една от големите групи, които излизат из утробата на народите – Шамбала. Един от тези клонове, една от тези големи групи се наричали "българи". Разбира се, произношението в различните места е било различно – "болхи", "булх", "болги", "белги", но се знае, че това е етническият ген, белязаната валенция на този народ. Така че българският род като субстрат в етничната цялост, човек от Петата коренна раса, е бил в тази утроба – Шамбала, и е дал своя образ върху историята.

В арменската география, наречена "Ашхарацуйц", българите се наричат "бхух" ("булх" според четенето на акад. С. Еремян) и се споменават като едно от развитите в културно отношение племена. (Те са владеели, например, строителното изкуство изумително добре. Но това не е, защото само са били гости край Индия, Египет и прочие, а защото са имали вътрешен храм, който в себе си са изграждали и който след това е в архитектурния план на реализацията.)

Преди години се изнесе, че българите са живели в районите на планината Имеон – факт, който също го пише в древната география на арменците. После от Имеон през Памир, Китай, Монголия, Персия, Волга, Онгъла до Аспарухова България. Дори, след като се открива (през 1799 г.) златното съкровище в Наги Сент Миклош (тогава унгарско градче, а сега в границите на Румъния), след големи спорове, в края на краищата се признава, че е българско в усвоена персийска техника и персийски нюанси на изкуството. Даже нашите изследователи на етнографията много често са намирали персийски елементи в облеклото ни и в израза на изкуството ни. Защото прабългарите, в един обратен път към Тракия, минават през Персия и са имали там свое обиталище.

А Имеон е бил едно хранилище, една утроба, за да си вземат хляб и мисъл от индийската култура. В самата "Махабхарата" се говори за "болхи" или "болхики", а царят им е споменат седемдесет пъти[3]. Това, че в Тибет един проход е наречен Шипка, едва ли има нещо общо с нашия връх Шипка, но факт е, че най-старата книжнина не е отминала българите. Следователно те са имали белег, който отдалече се забелязва. (И ние имаме една поговорка, че "хубавият кон и под съдран чул си личи" – колкото и да искате да прикриете, когато нещо е белязано, то си личи.)

Така тезата за произхода на българите ще си остане тази, която беше подсказал Георги Сава Раковски, а не нашите историци. Той в своите етнологически изследвания и в своите дори мисловни уж блуждения беше заговорил за нашето родство с Индия.

Сега намираме достатъчно доказателства, така че ще има историята ни да се рови. Отделен е въпросът дали българската историческа наука приема известни намеци за едно наше предсъществувание тук.

Народът ни беше люлян от бряг на бряг – тюркски, хунски, какви ли не други произходи (такива чак исторически главоблъсканици имаше), само и само да не е български. Но по-новата история и по-новите изследвания дават основание да кажем, че прабългаринът няма нищо общо с тюркските племена. Нито в основния му ген биологичен, нито в историчността е могла присъствеността му в Монголия или някъде другаде да е оказала давление върху него. Просто народът ни е имал свой основен белег и свое предназначение!

Безспорно най-същественото за една етнична група е социалната формация да се освободи от родово-племенния си състав и да формира държава – това, което известни народи цели столетия и хилядолетия не са могли да направят. А когато им липсва идея за държава, ще си останат под племенната самодоволност.

  • Държавата има няколко белега: територия – земя; човек, който да я овладее; и Бог, който да благослови човека да управлява земята!

A човекът има друг основен и никога неосвобождаващ го белег – това е неговото психологическо поведение за себесъзнание: откъде идва, какво носи в душевността си... И понеже винаги хората са знаели, че са родени от някакво божество, те са предоставяли своята психология като вътрешна сигурност в идеята за божеството. Тази идея може да предшества в индивидуалния път човека-държава, но държавата е институцията, която го охранява и която, ведно с неговия вътрешен храм, му изгражда след това социалния храм. Може би като кръстен знак това лежи в прабългарина – идеята за държава. Тя е негова вътрешна потреба, защото, откъдето и да е минал, той я е носил и е осъществявал тази социална формация!

Много преди да дойде тук българинът е имал държавна устойчивост. Затова се говори за прабългарите, че известно време владеят части от Китай, после от Монголия; след това виждаме една мощна Велика България в лицето на Кубрат. Кубрат не е племенен вожд само, той е държава! Кубрат, който оставя знаменитата поговорка на българския народ – за единството на снопа.

"Съединението прави силата!" стои като надпис. Но аз правя един съвършено друг анализ на тази велика тайна: единството, снопът, неразкъсаният сноп щеше да си остане там, ако нямахме Аспарух! Но щяхме ли да имаме България; щяхме ли да имаме хилядолетно съществувание с един Бог?! Щяхме ли да имаме белязана история за духовни светила и пътища, ако не се беше намерил този дързостен син – продължител на великия Кубрат, който да прекоси планини и морета и да дойде на тази земя?! Защо тук – защото е имал сродна душа с Орфей. Преди да дойде да основе своята държава, Аспарух е минал посвещение в нашите пещери и храмове, в светилищата тракийски. (Историята ще го доказва... )

Тук, в тракийските земи, тогава още е имало големите и малките церемонии. Големите церемонии са психологическа демонстрация на молението и могат само да въздействат за будност, а посвещението предназначава за служение. Две съвършено различни неща – будност и служение! Аспарух е извикан на служение и тогава ще разберем защо този, когото считам за първопричина за една нова, бих казал, въззема на духа ни, отива да наруши най-важния принцип в прабългарската история и култура – "Не късай снопа", не взимай отделната пръчка! Но той разкъса снопа, взе своята пръчка и дойде тук! Ето това се нарича далновидност; това се нарича историческа смелост, но то е провиденциално вътрешно усещане за динамика и земя, която е определена за българина.

Така че, ако Аспарух не беше си взел своята пръчка, нямаше да обитаваме тук. Водачеството е нарушение на традиционния ред! Аз не правя възхвала на човека, който нарушава, но на човека, който има прозрение защо нарушава, ние не можем да не дадем признателност. И онзи негов брат – Баян, който е останал при снопа на Кубрат, не е направил нищо – попаднал под хазарско владичество; другият – Котраг, приема мохамеданството... Само Аспарух – Основателят! Това какво показва – първом, че той е една белязана личност – Аспарух е белязана личност с предназначение! (Трябва да разграничаваме личността в нейното предопределение и в нейното предназначение.) Той дойде тук, за да види себе си в предшествието на хилядолетията. И с какво дойде? Аспарух идва с идеята за държава и с идеята за земя! Земя и държава! Това не е фраза – това е битие, което предполага достойнство за жертва на гражданина, който трябва да зида храма на държавата си.

Но какво е имало у прабългарите, несмутено от нищо и най-свято в цялото тогава поселение земно – имало е институцията религия със само един Бог, с Танг Ра! Никоя религия не е била в него време така изчистена в монотеизма!

  • Българинът винаги е имал идея за държава – поради божествената благодат, че е имал само един Бог: Танг Ра!

И затова българите идват тук срещу милионна Византия. Но провиденцията е нещо съвършено друго от студените факти. Българите владеят стратегията на духа и им е дадена приложна тактика за победа! Защото неотстъпно тази свещена земя Ракхива храни белязани синове, които да правят история. Това е битието им и те тръгват да го осъществяват. Тук, когато идва Аспарух, той създава история на тази земя. Дотогава има племенни (вулканични или смирени) животи, но племето или племенното княжество не са държава, не са институция, а само хармония за живеене. Институцията може да наруши хармонията, тя обаче създава история!

Българинът притежава изключителното качество чрез своя Танг Ра да създава организиран живот и приложна воля за институция. Тук, на голямата тракийска земя, под властта на този или онзи, дори и една империя като Византия не можа да направи силна държава – люляна е от непрекъснати брожения. Но Танг Ра прави държава!

Тангризмът – религията на българите, която съставлява тяхната душевност, създава изключителната хармония на това, което като институция и като доктрина имат – една сърцевина с две крила. И ще я видим приложена в цялата история на българския народ. Още когато прави покръстването, княз Борис веднага праща едно крило в Охрид, друго в Преслав – за да направят школи. Това е старата стратегическа теза на идеята за държава. Защото много добре е знаел княз Борис Покъстителят – знаел е от неговия тангристки храм, че душевността може да създаде плът, а не плътта прави човека душевен! Затова праща Климент в Охрид, Наум – в Преслав, за да може да създаде единство и институция.

Българите имат идея за институция! И никак не е странно, че в пазвите на милионната империя могат да изтръгнат съдбовност, която ни държи и сега на историческата сцена, а Византия (като етническа многобройност, но също с единорелигиозно убеждение) господства, но не остава. Византия я няма, България е тук! Това показва, че този народ, независимо от превратностите, има своето голямо предназначение, а в историческите си етапи е осъществявал своето предопределение.

Така че прабългарите, които са били тук, след това хилядолетия се губят не, а просто събират своя зодиален знак. Зодиакалният знак на българите е много странен. Не страден, а странен! Страданието е мъка за онези, които не могат да го трансформират в развитие; които не знаят, че страданието става питието, амброзията на боговете на Олимп. А тук българите са богове, боговете, които остават да живеят, според израза на Орфей!

  • Зодиакалният знак на България е Козирог – едно необуздано творческо въображение и безпогрешна интуиция!

Той, Козирогът, е носителят на нови неща! Ето защо на българската земя, която е Божия плът, Ракхива, която носи и белега на тази зодиакалност, имаме божества като Орфей. Орфей, който носи тенденцията за мост между двете полярности: Аполоново начало – екзотеричното, и Дионисиевото начало – езотеричното. И тогава още ще се говори за един бог. Това е хенотеизъм – еднобожие, като едно главно равнище само – не чистият монотеизъм. Но все пак, тогава когато приемем тезата, че монотеистичният прабългарин е живял в тези земи преди да отиде в подножието на Хималаите, на Памир и т. н., тогава ще разберем защо се е върнал – след като тук имаме началото на монотеизъм, сложен от Орфей в идеята за един единствен бог. Това е най-странното в прабългарския дух – единобожието, когато светът е пълен с богове. Единобожието! Това е голяма тайна.

  • Българинът винаги е имал само един бог – той не е делял огнената си цялост в идея за принадлежност!

Танг Ра можем да го потърсим някъде в началото на културите, които Месопотамия създава. Затова имаме много идентичност с шумеро-акадската култура. Нашето божество и техните божества са едновалентни както като звук и произношение, така и като обект – Небе, Слънце, а до известна степен и като обредно служение. Дори нашите историци вече, когато говорят за ск`алата на българската държава, не изхождат от онова, което сме навикнали да казваме – Велика Кубратова, а слагат много преди това стъпалото: Шумеро-акадска България. Много по-късно ще дойде Кубратова България, много по-късно ще дойде и Аспарухова България. И странното е, че никога и никъде това име Танг Ра не се е губело – благословено съхранено и носено в утробата на едно единствено божество!

Почти едно и също като понятие и съдържание, но в различни нюансировки като фонетично произнасяне на подобие на думата "Танг Ра", ще намерим "Тенгри", ще намерим и "Дингир". "Дингир" е значело "бог", и то още по времето на шумерите и акадите. Наистина в наличност са известни информации, че българският народ предшества еврейската държава с някои свои присъствия в Месопотамия и че той има това божество Дингир (което на шумерски едновременно значи и "слънце"). От "Дингир" изхожда думата "Тенгри". На изток от Шумер и до днес е думата "Тандра" – "мълния", "бог на гърма". При монголците е "Тенгри", "Монхе-тенгри" – "Вечно небе"; на якутски имаме "Тангра"; във Великденските острови имаме бог Тангароа; бог Тингор на кимри в Британските острови; ирландците наричат небесния бог Тигарна.

В шумерския език Слънцето е било наричано "Йу"; в Памир "йу" означава "бог" (Затова "йукал" е била муската, амулетната муска, т.е. клетва пред бога.) И оттам е "Йуй", "Йуви" е името на бога на древните българи. Така "иуви", "ювиги кан", е божествен представител – канът, ханът. Оттук е и големият белег, че канът, канасювиги е именно представител на това Слънце, пратеник на Бога, месиански избраник.

Навсякъде Танг Ра има смисъл на Небе, Слънце, но като върховен бог. При българите Танг Ра е божество на Небето. Танг Ра е бог и на всекидневието, и на празника, защото е Небе – потреба на съществуванието! И името на българското божество се дели на Танг (или Тенг) и Ра – Слънчевият бог.

Слънчевия бог можем да го намерим във всички религии, ако тръгнем да отлистваме страниците на миналото. "Ра" в най-старата египетска митология е божеството на Слънцето като един върховен, единствен бог и от неговите сълзи се ражда човешкият род. Никакъв Озирис, никаква Изида или други техни божества не е имало: едно божество – Ра, Амон Ра! Разбира се, трудно ни е да кажем, че Египет, тази мощна, стабилна държава, е могла да вземе идеята за единобожието от прабългарите, но те са живели там, в Месопотамия...

Потребата, която удовлетворява едно митологично съзнание, е да има богове на небето, на земята, дъжда, огъня; да има и онази първа сила, която винаги е карала човек да коленичи – Слънцето. Затова и по-късни божества са определяни като соларни. Дори християнството не можа да опази Христос от идеята за соларно божество – сложиха Му венец от рози... Съзнанието за единобожието бе наложено, но това не освободи човека от първичната потреба да има Слънце – от онзи първи Ра, от онзи първи наш Танг Ра.

Тогава, подражание ли е тангризмът и ако е, на кого? Египетският монотеизъм на фараон Аменхотеп IV (Ехнатон, 1400-1300 г. пр. Хр.) още преди Моисей прокламира Саваот, чрез бог Атон прогонва сенките на митологичните божества – за съжаление не задълго. Той плаща с главата си – Египет не прощава дори на своите обявени за божества фараони. Така властно в историята остава монотеизмът на евреите, остава Саваот – Иахве, като душевност на богоизбран народ. Тогава – на този ли монотеизъм, или на египетския е подражавал тангризмът? Не! Древната българска религия остана вън от полезрението на човечеството, но преди идеята на Аменхотеп IV за единствения бог Атон – бог на Слънцето, ние имахме Танг Ра!

Когато разглеждаме тангризма, аз не го слагам в митологиите. Трябва да разграничим субстанциалната даденост от феноменалното проявление, от това, което наричам стихийни богове. Стихийните богове са органи на Божеството, чрез които ние Го усвояваме, но не самата Му същност – тя е нещо съвършено друго! И когато ще говорим за прабългарина – той е концепциален като мисъл, докато другите народи имат повече феноменалността – явлението е тяхно битие, а не същината. Затова с хилядилетия се разкъсват в стихийните божества, докато прабългарите с хилядилетия са само с един бог! Провиденцията на българите е именно същината на Божеството в религиозната даденост – раждащият вечно, а явленията при тях не играят роля. Така че никой народ не е носел толкова святост и чистота за един бог!

Като историческа възраст Танг Ра може да бъде оспорван, но като монотеизъм този бог наистина е най-изчистеният. Той не е хенотеистично божество, както се е третирал Иахве – като племенен бог, дори и като расово божество според Кабалата. Българите са имали една велика повеля – да признават на другия правото на изповед. И никъде не е посочено в историята, че те са упражнили върху славянското племе хенотеизъм – да наложат своето божество, защото са победители, а славяните нямат държава. Не са наложили своето божество, а са признавали техните. Защото Танг Ра не е и супремотеизтично божество – един върховен бог, а другите подчинени.

Не съм съгласен с тезата, че е върховен бог, защото няма подвърховни. Просто – един е Танг Ра. Като воля, можем да кажем, че е онзи Марс, който искаше войнство, за да завоюва територии; като мъдрост, дори и като поведение морално, можем да кажем, че е Атина Палада. Това е улеснение – да си послужим с другите богове. Но Марс е бил властен, а какво е Танг Ра – тайната да служите на човека! Това е неговата тайна, това е битологията на българина. Нещо, което хилядилетия след това Христос направи в името на човека – освободи го от родовото начало и го направи, както казах, бог в развитие.

  • Величието на Танг Ра е в неизбежността на този народ да не може да живее без Небе!

Защото българинът като съзнание има Небе, не само божество – божеството си кръсти Небе. Няма друг народ с такова божество, оставило посявка в душата му и досега да копнее и да търси Небе. Танг Ра е точно тази тайна – копнежът на един народ в цялост за Небе. (И ако трябва да търсим ръцете при Вавилонската кула, насочени към Небето, ние сигурно ще намерим повечето да са български ръце.) Може би точно затова, макар и не във всичката си хармоничност, когато се извършва покръстването, на българина му се предоставя Небесно царство. Това е част от голямата му характеристика, а не от биография. (Аз се пазя да давам биографични информации, но винаги ще нося отговорност да давам характеристика като психология на народа ни!)

Българският народ много вътрешно осъзна и приложи Христовата тайна за Небесния свят. Христос за първи път в човешката история постави въпроса за Небесни царства, а не за адеси, за преизподни. Това бе най-великата тайна, която Той даде и която българинът – в потребата си за изповядано Небе в продължение на хилядилетия със своя Танг Ра – можа да приеме в християнството. (Независимо насилието, което трябваше да бъде упражнено, но то имаше социална потреба, за да може от две етнични групи да се изгради един хоровод.) Така че българите, в своето вероизповедание за Небе, бяха най-близо до идеята на Христос за царството Небесно. Затова този народ ще си остане белязан! И в новото хилядолетие той е, който ще създаде културата на Небето – чрез волята на одухотворената и възкръснала душа ще създава и променя нравствената и културната потреба на човечеството. Така можем да сменим моралните устои на човека и да обслужим бъдещето с прилива на енергията на интуицията, вместо усвояването чрез очи и сърце.

Така единственото божество в света, което е дало Книга за Небето, т.е. за душевна потреба, това е Танг Ра. После чуваме от Христос, когато казва на Своите последователи: Има много жилища в дома на Отца Ми, в царството Небесно...[4]

В прабългарското мислене Танг Ра е единственият, неизмеримият, той е неперсонализирано мъжко божество. Това мъжко начало е и самовъзникването. Този самовъзникващ небесен бог по-късно влиза като терминология в будистката религия – там под "тенгри" се е разбирало "самовъзникване". Това е една приливна струя на магнетична сила от прабългарската религия в будизма.

Танг Ра – самовъзникващата, небесноначалната сила, е единствен и самороден. Следователно енергиите, които определят това, което наричаме битие, са в Този, който сам е родител на Себе Си. Танг Ра като божество не е образ на онзи Баща, чието име не може да се каже; нито на Сина, роден или от Дева Мария за Христос, или от Деваки – за Кришна, или от Мая – за Буда. Танг Ра няма баща и майка. Това е единственото божество цялостно, без орнаменти и без потребата на сътрудници. Каква всемирна концепция е това! Изчистената божественост – няма сатани, но няма и ангели – нито съблазън, нито излишна добродетел и покров!

  • Танг Ра е зрение – той е вътрешно знание, не е добродетел!

Всички други религии работят за добродетели, тангризмът – не, той работи за прозрението. Танг Ра е идея за бъдещето! Досега всички култури са работили за Добродетелта, тепърва Учението Път на Мъдростта иска да върне тази тайна – да работим за прозрение на Знание, което ни освобождава в лошо приложение на добродетелите. Защото в добродетелите има антиподи: истина – лъжа; честност – кражба... Докато Знанието има целостта – точно целостта на българската духовност: Танг Ра знае, Танг Ра вижда, Танг Ра е всичко! Там няма двоедушие.

Тангризмът е единствената религия, която няма диаметралното противоположие: сатани – ангели. Един процес, който е изключително важен. Да нямате душевна раздяла значи да не водите двубой в себе си (между ангела и сатаната). Оттук е, бих казал, не толкова подтиснатото чувство на отмъщение в българина, отколкото трансформираното чувство, което ние, в Учението Път на Мъдростта, дадохме с един афоризъм: Няма зло, има нееволюирало добро! Това е страшната култура на българина!

Колко цялостно е било битието му и колко проспериращо е било живеенето му в света между другите народи! Ето защо, като белязан народ, той е, който има да даде в шестата подкоренна раса на Петата коренна раса нещо съвършено ново на света! Така че у нас, може да се каже като национална психология или като родова будност, стои идеята как да се освободим от онова, което се нарича "зло". Защото ние като психология не го носим. Имаме Бог, който е само Небе, който не може да бъде смутен от феномени, защото той е ноумен. Това е божествена даденост. Той не е преходен, Танг Ра е точно Мирово съзнание!

Танг Ра като монотеистично божество е и Слънцето, и съдията. Като приложена нравствена схема той всичко вижда и всичко помни. Това лежи в основата на устойчивостта на българите в беда. В земите ни са намерени отломъци с надписи и в един от тях – надпис на Пресиян от 837 година, на старогръцки се разчита следния текст: Който търси истината, Бог вижда, и който лъже, Бог вижда. Българите направиха много добрини на християните, и християните ги забравиха, но Бог вижда. За тангристите, както и за зороастристите (персийците, откъдето българите минават), има нещо много странно – те могат да приемат безверие, но лъжа никога, защото Танг Ра вижда; той вижда и ако някой търси истината. Това е битологията на този народ. Ето защо толкова устойчивост, толкова гъвкавост показват и в биологията си, и в ума си, и в духа си българите, минали през 700 години робство. Те никога не са се уповавали на стихията, а на великото си божество, което помни и знае. Това е голямата ни тайна! Не може из душата на българина да се махне онова, което се нарича Танг Ра, т.е. Небето.

 

(Продължение в следващия брой)

 

[ 1 ] Нур 2/2006, Тракия – Небесна твърд. с. 57.

[ 2 ] История на българите.Т 1.София, Труд, 2003, с. 31.

[ 3 ] Добрев, П. Прабългарите. Произход, език, култура. Нов прочит. София, Проксима, 1991.

[ 4 ] Иоан 14:2.

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993