Зареждам...
Духовните дарове на България. Тангризъм – Предхристиянският монотеизъм в българските земи (2/2008)

Духовните дарове на България

Тема 3:
Тангризъм – Предхристиянският монотеизъм
в българските земи

 

"ДУХОВНИТЕ ДАРОВЕ НА БЪЛГАРИЯ" е свобода от институти и възгледи! Много е болезнено, при сегашното доктринерство, след хилядолетия да се изведе достоверен духовен лик на поселниците на една земя – България, живели с хипнозата на тракийската митология; с преварата на тангризма за едноличен бог; със съдбовната изневяра на тотемната обредност в славянството; и накрая – с повеленията на християнския егоцентризъм човекът – бог, т.е. Единосъщието!

Авторът знае, че съмнението е прикрита завист, защото невежеството е вековна "панацея".

Слезте както Орфей в подземното царство на Хадес, за да изведете своята Евридика; играйте на селското хорище със самодивите на славяните; водете със своята оренда един предназначен народ; и пожертвайте своята болярска кръв, за да се научат другите, че има Възкресение и национална общност!

Българският народ има духовното предназначение да възкръсва!

 

 

ТангризъмПредхристиянският монотеизъм
в българските земи
(II част)

Танг Ра е първият лист от Книгата на Живота на българската история!

Тангризмът е духовната чистота на българите! Като предшественик Танг Ра – Небето, е нещо изключително!

В конфуцианството, което не е религия, но е нравствено повеление на китайците (разбира се, обредите му стават религиозни), намираме един много странен израз: Небето не говори. Това е една хубава светлина защо прабългаринът няма други думи около своето изповедание, освен "Танг Ра вижда, знае". И както при Конфуций – то, Небето, не говори. То не дава повеления, то не може да лишава човека от него самия, защото Божеството като повеление не трябва да осиротява душевността на човека. Докато всички пратеници, дори на еднобожническите религии (пророци, Синове, Учители и прочее), говорят какво иска Небето, какво повелява, при българите – не: Небето не говори. Това не е и нравствена доктрина, както при конфуцианството, а е трансценденталната същност на единобожието: не говори, а гледа, вижда. Нещо страшно! Такава чистота...

Още по-странното е, че тангризмът няма монашеска институция, която може да си припише привилегията както будизма, че само монашеската част е правоверната. В прабългарската религия няма и секти. Няма теза за първороден грях; няма омраза, отмъщение, робски институт. Като функция Танг Ра е висшата справедливост – той владее съдбата, въздава наказания и награди, покровителства и внушава страх. Българите тангристи нямат богиня на съдбата – както гръцката митология си има Ананке; нито духове като божества. Когато няма събудена съвест – човекът има вън от себе си формула на съдбата; когато има съвест – няма вън от себе си съдба, защото в себе си е събудил Бог! Това е величието на българската религия! Българите сами носят отговорност – лична, родова, идейна и приложна, за да ходят един неотменен път и предоставят на Божеството своя жертвен живот.

И до днес в съзнанието на човечеството стои покорността и едно изключително удобство – заслоните на скръбта и стената на плача; стои извинението на Запада: "Такава ми е съдбата", или на Далечния изток: "Такава ми е кармата и прераждането". За прабългарина – "Такава е волята на Небето!" Защото по-великият закон от съдбата е законът на Божеството, законът на Танг Ра, който има само един образ – Небе, и няма съпровод на добри и зли сили, а има глед, който е проницание, който е откровение; глед, който има измерение както във висините, така и в дълбините.

  • Танг Ра е кристализиралата духовна сила, цялостна и върховна – Едното и Единството!

Духовна сила, изживяна вече като еволюция, освободена от личното битие!

При монголите, тюрките и някои други народи в Централна Азия на Танг Ра са слагани атрибути. Имали са т. нар. Сулде тенгри, Багатур тенгри, Охин тенгри, Дзол тенгри – което значи "божество на щастливата съдба"... И ние казваме – Бог е любвеобилен, Бог е мъдрост, Бог е светлина, а Бог няма нужда от тези неща. Но ето, че и те си имат Дзол тенгри – божество на щастливата съдба. Съдбата обаче не е вън от Танг Ра.

В митологията на монголите се обожествява земята – Етуген[1]. Майката във всички митологии е земята (Гея) и Етуген носи всички качествата на Космичната жена. В качеството си на космическо женско начало тя прави двойка с неперсонифицираното небесно божество (Тенгри) и от този космически брак може да се роди всичко. Тя съдържа в себе си седемдесет и седем разслоения. Представете си тогава чрез духовната енергия, оплождаща пласт след пласт от разслоенията на тази космична майка, какви разнообразия може да бъдат създадени! Ето каква възможност е дадена да не бъде еднотипен и еднотонен светът – ще се мине през всички разслоения и от всяко ще се изведе по едно съвсем различно от другото същество, божество, стихия...

Етуген – това название като "утугун", ще намерим при якутите и в тяхната митология значи "преизподня". Виждате колко различно може да бъде тълкувано едно и също понятие, дори с една и съща звукова форма, а всъщност с различна вибрация, за да създаде различна дължина на вълната и различен смисъл. Едно е да бъде утроба, от която светът ще изхожда, друго е да бъде наречена преизподня.

От Етуген ще изведат едно въплъщение на земята като плодораждаща утроба. Това, което изчистено ще нарекат Умай. Тази утроба постепенно ще се утвърди като част на Мирозданието. Но за прабългарите Умай не е божество, не е богиня, а земята, върху която целостта на Танг Ра трябва да излее своята благодат. Тя е плодната утроба, чрез която Танг Ра се осъществява. Защото Танг Ра е върховната сила, Танг Ра е Всемирността! И ние нямаме капище, или храм на Умай – имаме само признание. (По-чисто съзнание на монотеизъм в ония далечни хилядолетия няма!)

Умай, утробната същност, лежи в доктрината на прабългарина още като идея за родина и динамика за държава. Двете тези, които са лежали в душата на прабългарина: необходимост от земя, която създава идея за борба, и изграждане на държава, заради устойчивост. Защото, ако ти не можеш да бъдеш устойчив на една земя (когато я завладееш) нямаш утроба, която да ражда твоя естествен, мисловен и душевен живот. Това е голямата тайна на прабългарина! Така че Умай е утробата, която съхранява волята на един народ за държава. И прабългарите я направиха. И не само я направиха, но я оплодиха! Затова за Аспарух казах, че той има идея за държава и идея за земя. Те са същностни в него.

Земята е битиейност в кръвната картина на българина. Тя винаги е била свещена за него, което е най-добрият израз защо българинът с достойнство е слагал кост и кръв за земя. Ето идеологията, която той носи – болезнеността му на неизживяната нужда от земя. Не става въпрос за жизнено пространство, а за живителна сила, земята като живителна сила. Това, което съм казал в идеята за сътворението на човека – от тази плът, от планетната плът, е взето изграждането на Адам. Ето какво в българина е било живо – той е знаел събожествеността си, че взима от свещена земя и не може тази земя да бъде поругавана. Ти трябва да я браниш и ти, както казахме, от земята трябва да направиш територия.

При разкопки в Мадара е открита квадратна каменна сграда, до чиито стени се счита, че е имало водовместилище. Утробната същност – Умай, и свещената земя-вода – Йер Суб, в прабългарската религия не са божества, а енергии. Водата е астралният образ на Светлината и българите са схващали Йер Суб точно като един светлеещ образ. Така те са разбирали света – небе, земя и подземя. Три йерархии са имали и всяка сама за себе си е създавала една поредица от духовни същества. Небето за тях има седем пласта със свои божествени енергии. (А сега християнската църква не приема ли, че в небето има седем ангелски чина?!)

Безспорно, древните българи са вярвали в добри и зли сили, защото не може да има религия без своя таблица на добродетелите. Но те са съзнавали биалността на живота и така са съумявали да не дават оценката "добро" или "лошо" божество на стихиите. Човекът винаги е съзнавал живот и смърт, светлина и тъмнина, дясно и ляво и по този начин – като полярност, когато философията не му е стигала повече от биологията, е определял всяко явление, което носи болка, за дело на зъл дух. Тук е трагедията на човечеството – че не можа да се извиси над биологията си, за да приеме страданието като идея за развитие. Но българинът до известна степен успява, защото той не ражда второ божество, а предоставя на еволюцията десен и ляв бряг, добро и зло (които не са вечни). Това е величието на тангризма – не дава персоналност на отрицателното, а приема развитието. Танг Ра няма противовес – няма някакъв Сатанаил!

Българите, безспорно, са имали своя космогония – макар и да липсват писмени доказателства, не можем да твърдим, че те не са имали идея за Сътворението, след като са изповядвали този свой велик бог. Автентичност, обаче, не можем да търсим в онези времена, когато се губят следите на българската духовност, поради липсата на официално писмо. Още повече, че основно ние извеждаме данни за своята история от византийската ръкопис, а тя (за съжаление) е заличавала всичко, което говори за величието на българина. Имала е възможността да изопачава стойността на историческата достоверност, защото е разполагала с церемониала и писмото. Затова при покръстването прозрението на княз Борис е повече от гениално – да иска писменост, за да може да спаси народа си от невежество (и византийщината); да спаси разрушаването на националния дух и историческата смелост на България.

Има твърдения, че прабългарите са притежавали "чертами и драсками", но досега нямаме писмената, за които говори Черноризец Храбър, че с "чертами и драсками" са написани. Има нещо друго – има един велик и свещен закон – посвещенията са се давали само устно. В онези времена, когато светът е пълен с божества, да се довери на една етническа племенна общност тайната за един Бог е нещо изключително, велико, немислимо дори.

Съществуват информации, които свидетелстват, обаче, за т. нар. "магическа писменост" на прабългарите. Не алегорично писмо, не чертами и драсками, а жреческо писмо, което е вече един висш израз. Може би след като се открият още някои тайни от египетските пирамиди, това ще се потвърди. Защото е наподобявала египетското писмо, даже има и известна презумпция, че специално Константин-Кирил философ е ходил в Етиопия и е могъл да види някои от тези знаци. И ако наистина разгледаме нашата азбука преди кирилицата, ние ще намерим много голямо подобие с йероглифните писмена на египтяните и, безспорно, на евреите.

Можем да кажем, че голяма част от хронистите, от писателите се произнасят и за уникалното българско "ъ" ("ер голям", както ние го казваме). В старобългарския език, особено в неговия първоначален образ, са налице и великолепните носовки. Ние се радваме в опростяването на езика, но не знаем благозвучията му. Тези, които могат да прочетат един псалом, макар и на църковнославянски, ще се изумят. (А църковнославянският не е чист старобългарски, където още от времето на Патриарх Евтимий отпадат някои от носовките, т.е. езикът ни се цивилизова.) Когато почнете да четете на църковнославянски, то естествено ще върви една ритмична група, една поетичност, която е свойствена на нашата Тракия. (Защото Тракия е и земя на поезията.) А и великата сила на Танг Ра – т. нар. Оренда, е сложена във всеки слог на прабългарската реч!

Разбира се, после се освободихме от падежите и остана една твърда, начупена реч. И все пак, дори и в това състояние, когато съм гледал на българския език, ще кажа много смело – той е изумителен! Изумителен е с това, че мени ударението си. Защото, когато смените дори времето, вие сменяте ударението и следователно може да направите изключително гъвкава поетична хармония. Никой език не може да направи толкова фина поезия както българският! А представете си да правите поезия със седем падежа... Това е нещо, което трудно може да бъде обозряно. Въпреки хулността, аз винаги с обич и тревога говоря за българския език (който безспорно е защитен и от Иван Вазов).

Така религията на прабългарите като вероучение и космогония е трудно да я намерим, но можем да я търсим като приказка, като сказание, като фолклор и като наименования, оставени по местата, откъдето те са минали. Танг Ра има своето духовно присъствие чрез приказа, чрез легендите в нашия фолклор; имаме го като драматична тайна в душата си чрез слънчевите образи – слънчевите змейове, слънчевите невести, слънчевите палати; имаме своята змейова сватба, имаме своята огнена ламя... Това са явления, които говорят за реално присъствие на магнетичната духовна сила на Слънцето като символ в душата на прабългарина. И странна е приказката за тримата братя и златната ябълка. Какво значи да пазите ябълката, която ви е дадена? Значи да се опитвате да опазите знание, което се взема от слънчевата сила; знание, за което трябва подготовка – затова единият брат не успява, другият не успява...

Българите имат своите пътувания от место на место, за да осъществяват своя слънчев Танг Ра, да съхранят и да погълнат от определени места онова, което сега се нарича генератори на висши духовни сили.

Говори се за четири нива в религиозната философия на древните българи.

Първото равнище отнасят до бог Танг Ра – Небето, което и хуни, и тюрки, и много други древни народи са изповядали. (Оттам е, може би, понякога насочеността да се приеме, че прабългарите са тюрки, но те нямат нищо общо.)

Второто равнище е "богинята" Умай. Ето един привиден конфликт – как може да е монотеизъм, а пък да има някаква богиня? Всъщност това е, което всички религии са имали – плодотворното женско начало, както казах. (В тангризма то е антитеза на Небето в биалността на опозициите.)

Третото равнище е свещената земя-вода Йер Суб. Това са духовете на водата и земята (но не като митологичните, на които са вдигали олтари и са правили жертвоприноси).

И четвъртото равнище е култът към прадедите и към мъртвите.

Прабългарите са отработили своя култ към т. нар. мъртви – почитали са всеки, който в достойна смърт е показвал, че е живял достойно. А достойната смърт е изкупвала и подмамилите се да живеят недостойно. (Считали са за нечестиви онези духове, които са прибягвали към самоубийство.)

Култът към прадедите е много широко разпространен. Известни са римските прагови (домашни) богове, доктрината на бог от своя род, от своя праг – почитта към прадедите. Но при прабългарите култът към прадедите не е както към богове-мани в старата римска митология. Никога тотемно начало те не са имали, а само хероичното признание, което влиза и в техния "Именник на българските ханове". В този именник има и митологични уж същества (за мен не!), като Авитохол – първият, когото именникът бележи. Там ще намерим персонални, одухотворени двамата велики предци на българската народност – не само Авитохол, но и Ирник. А това дава възможност ние да имаме императивни божества и в такъв случай тяхната осезаемост да говори за наличие на праотци, на наши Авраамови предци. Те никак не са митологични, Авитохол не е митология! Разбира се, че историята ще го направи митичен, нашите историци вместо да го разгърнат, вместо да му видят "Десетте Божи заповеди", вместо да го изведат жив, го херметизират. По-вярно би било, обаче, не митологизацията, а идеята за съвършения. Не се страхувам от митологизация, страхувам се от хиперболизация, защото митовете не са грешка, а историческа и духовна потреба! Но Авитохол и Ирник не са мит на герои, те са осъществен живот на святост и съвършенство. Тук са живели живи хора, които са правили с дух и мисъл история. Не историята ги е правила, не еволюцията ги е тласкала – те са правили еволюцията! Тази велика тайна са взели от дълбочините на Азия – от Имеон, където ги е учила великата школа на посветените; взели са я от Тракия, където са слушали великия псалм и на любовта чрез Евридика, и на възкресението чрез Дионис. Защото никой не ни е оставил по-вълшебни песни от Орфей – химни на любовта, на бог Пан, на Слънцето... Това са духовните извори на тази земя!

Разбира се, така нареченият "Именник на българските ханове" е късна книжнина, но в никакъв случай не е късно явление. Защо? Защото в наличие е достатъчно душевност, достатъчно събития и феномени, за да се създаде предпоставка и да се напише този именник. А преди да е имало ханове, е имало не богове, а Бог – един единствен, върховен морал и съдия: Танг Ра – иначе нищо нямаше да има!

  • Танг Ра има само една ценност – човекът!

Затова българите нямат робството като институция. Ние сме единственият народ, който хилядолетия преди християнството, а и след това няма институция "робство". А какво значи това? Равна отговорност. Никой не може да се извини, че не може да умре за родина и за Бог. Робът може да каже: "Аз съм роб и няма какво да браня." Не, всеки е еднакво отговорен за съдба. Това е великото на този народ! Българите са били под робство, но никога не са били роби! И няма да бъдат! А в собствената си държава не са имали робски статут. Всъщност, никой не може да направи някого роб! (И представете си далновидността на нашите възрожденски мъже, които в Учредителното народно събрание през 1879 година слагат в Конституцията: "Всякой роб, от какъвто и пол, вяра и народност да бъде, свободен става, щом стъпи на Българска територия!"[2] Това е изключително, защото в душата на човека не лежи преценка за другия, че е малостоен. И оттук може да разберем защо този народ ще бъде винаги белязан – защото в лицето на другия българинът вижда себе си, а не роба. Нещо, което сега Учението Път на Мъдростта казва: имаме събожник!

Не по-малко от три-четири хиляди години бродим из света и нямаме формулата да оробяваме. Дори като историческо-социално явление робство, феодализъм и пр. при нас не съществуват. Да избродиш стотици места в хилядилетията и да не се разкъсаш във вътрешното си поведение! Защото Танг Ра е Небе, а то в себе си съдържа всичко – и целия звезден свят, и цялата енергитичност на това, което този Безпричинен, или Абсолют, може да излъчва. Танг Ра е изключението, българският Пуруша, така да го наречем, който акумулира цялата духовност на един народ и изсипва след това над него с благодатен дъжд духовните блага. Само Той!

  • Танг Ра е Мировата същност!

Той дава нещо, което други богове не дават на своите деца – това е Орендата, или висшата духовна сила. Идеята за прабългарското божество се характеризира с излива на тази висша духовна енергия. Оттам е и орендизъм – религията на орендизма. Орендата е духовнатa сила, която Танг Ра праща над своя народ, над своя изповедник, за да даде благословa си за Път и живот. Следователно едно такова богатство какъв характер изгражда в българина? Най-достойната личност и най-непорочната приложност историческа! Затова нямаме робски статут – нито към личност, нито към етнически групи.

Тази висша духовна сила модерната теология нарича Всемирен Дух, Всемирен Разум, християнството – Свят Дух, в древната индийска култура се нарича Кундалини, Змия-Огън. Орендата е същината на божествеността в човека и в целия Миров свят. Тя е великата тайна, която не е биологична сила, а спокойно можем да кажем, че е магнетична сила. Това в прабългарската религия ще намерим – магнетичната сила, не магийната. При прабългарите много малко заклинания има и почти няма магия, но магнетична сила има и тя е съхранявана в съответните пластове и е пазена в съответните животински типове като една преходност от царството на животните в царството на човека.

Така, когато се разглежда магнетичната страна на Орендата, се казва, че тази божествена енергия е съхранена в съответни биологични части – при коня е съхранена в опашката. И това е много съществено, за да не се говори за някакъв примитивизъм в съзнанието на българина – че е имал конска опашка за знаме. Защото малцина знаят за тази велика сила, с която българинът е пропътувал хиляди километри, за да дойде тук и да основе един стан с един олтар. При човека тя е съхранена във върха на главата, където познавачите на окултното знание знаят, че там е седмият център, хилядолистникът.

Висшата духовна енергия на Танг Ра се изсипва първом в главата на хана. Българският хан (според нова интерпретация – "кан", "канасювиги", т.е. "звездният кан") е представител на Танг Ра, пратеник на Бога. Затова за прабългарите Орендата осенява и се съхранява в главата му. Колко странна социология е изграждал българинът! Сега е много лесно, защото разбираме от социология и имаме изградени социални формации, наречени нации (не само народи). Танг Ра е съхранявал националния дух чрез Орендата, която е дадена в държавния глава. Всеки от човешкия род я носи в главата си, но ханът е, който е пълномощник на божеството и чрез него се пази духовността. Не става въпрос за биологично начало, нито за градеж на елементарно социално изискване. Въпросът е за духовност, която Орендата дава, съхранява и пази в лицето на хана. Съхранява се в него като национална сборност – национален образ и историческа отговорност.

Аз винаги ще наричам един момент на съсредоточено народностно битие – "национално", макар че за нация като че ли си извадихме пълномощно да говорим след Френската революция. Нацията не е изобретение на Френската революция – всякога я има, когато е налице упование за единство в Духа, а не само биологично общество. Винаги е имало идея за духовна цялост, която представлява общност, и някои социолози точно "общността" наричат "нация". Народът е физическите лица и езикът; територията образува държава; но нацията е духовен субстрат.

Така че българите са имали идея за духовна цялост, концентрирана в хана, и то в главата на хана. И оттук ще разберем защо са прилагали т. нар. "сакрално цареубийство". Когато ханът, който е и духовен водач, загуби благоволението на тази велика сила, висшият съвет го убива – безкръвно, за да не се пилее националната енергия на един народ. Това е великият жертвопринос на хановете, който не се счита за порок и за грях. Много рядко българите са правили човешки жертвоприноси, но когато имат страх, че може да се изпилее напразно Оренда, или когато един водител е загубил битва и не е показал храброст или далновидност, тогава той е трябвало да освободи трона. Следователно сакралното цареубийство е с оглед да се съхрани именно националният дух, защото се е считало, че той изхожда от Танг Ра. А Танг Ра е живителността на цялата народност в нейната историчност. В такъв случай тази благодатност ако бъде пиляна, разпилява се националната духовност. Ханове много, Орендата е една и този, който я пилее в безсилие за държава, трябва да си отиде. Колко силно стои идеята за държава! Съзнание за божество, за народ, за история трябва да носи държавникът. Когато не го носи, урокът е ясен. Това не е жестокост, а възпитание – когато някой се съзре в липсата на достойнство, да си отиде – не да чака. Това наистина е голям исторически урок. Да не се хаби енергията на оня следовник, който ще прави велики дела. Велики дела като съхранение на енергии, които трябва да приложите тогава, когато сте белязани и когато трябва да донасяте битие на един народ. Може би всичко това е давало достатъчно сили да имаме мощни държави и устойчивост. Наистина трябва да се попитаме как този народ можа в продължение на почти два века и половина да устои срещу един обкръжаващ го християнски свят и да направи една държава, която е не само устойчивост, но и опорност. Опорност, защото съзва към себе си славянските племена; опорност, защото е търсена от други народи в борба срещу Византия.

Тук дошлите българи непокорно отстояват идеологията си за държава в центъра на Византийската империя, която е милионна. Странното е, че българите пристигат тук сред една вече утвърдена религиозна общност, каквато е християнството – с много религиозни спорове, но с утвърдени вече катехизис и догматика. И въпреки това, българинът отстоява два века и половина своята религия. Откъде е тази голяма устойчивост? От това, че идва с един бог и е нямал нужда да се освобождава от стихийни божества, нямал е принуда от вътрешна потреба. Славянинът – да. Но кой е господствуващият тук – българинът със своята Оренда; кой е държавата – българинът със своя хан. И е нямал нужда от нова религия, от нов храм. Това е не защото е номад, а защото се е удовлетворявал, и то само с един паметник: Мадарският конник – сублимираният образ на българина в духовността на Танг Ра!

  • Мадарският конник е велика мистерия на българската религиозна съвест – той е храмово капище, обиталище на българската духовност!

Не е само култово признание – мнение, което е много широко разпространено в българската верска, културна и историческа даденост. Кога ще бъде доказано е друг въпрос. Бешевлиев счита, че Мадарският конник изобразява един принцип на Небесния бог, който има мъжка подчертаност, т.е. че символизира Танг Ра. Прабългарското божество няма животинско тяло или глава, както в други древни религии – то е с човешки образ.

Мадарският конник е обиталище и за храмово служение, и за признание на великите ханове. Затова някои считат, че конникът е Омуртаг, други – че е Крум или Телериг... Не, това не е признание на някой хан – там има пещери, в които са се вършили великите служения на тангристкото вероизповедание. И независимо от това, че в прабългарската религия ханът (канът) е великият жрец, има едно, макар и подчинено на него, жреческо съсловие, наречено "колобри", което е вършило религиозното служение. Жреческото съсловие, обаче, е само функционално, не и светителско. Светителската същност, духовната, е в хана и безспорно той е сакралната личност, защото носи съкровеността на Орендата.

Тъй като в тангризма има едно единствено храмово, олтарно и обредно място, това създава целеустремеността и устойчивостта на българите. Там, където се е изповядвала идея само за един бог, е имало само един храм. Знаем, че един само храм имаха и юдеите – Йерусалимския (968 г. пр. Хр.). Какво показва това? Можем да приемем известно давление върху психологията, защото в един паметник водачите са могли да съчетаят всичката си потреба, за да няма разпиляване. И много е смущаващо, че теолозите или не искат да видят, или се страхуват да кажат, че снижават богослужението си до суеверието на всеки кръг от хора във всеки новооснован храм. Това е трагедия вече! То е наистина обслужващо, но в същото време е много опасно. Там, където в един регион има суеверие, на някакво старо божество се поднасят обреди в хармония с него, за да не загубят свещениците молителите си. Това е примирение на религията със суеверието. Но далновидността на българския водач, на хана, е един храм, който събира пасоми, примерно казано в годината един път (както Йерусалимския, другото е синагоги, учебни заведения).

Ето един предмет, над който теолозите не са се спирали въобще – защо повече от два века тук живеят българите, а ние не намираме друг храм? Виждаме какво значи единство! Танг Ра е Небе, Танг Ра е Слънце, Танг Ра е едно божество и тогава той ще ви създаде един храм, една песен, един меч свещен...

Свещеният меч е считан, че е съхранител на Оренда. Той е олицетворявал божеството и нито е бил идол, нито предметност само. Това е и удължение ръката на действието. Когато е ставало въпрос за една стратегия, промяна на техниката, то е трябвало ръката ни да продължи действието си чрез мисловна импулсация. Така Давид създава прашката, която става оръдие, и по този начин поставя основите на техническата цивилизация. Ръката е трябвало да се "удължи", ако искаме да имаме цивилизация. Следователно мечът не е само поощряване на войнското начало, но и идея. А мечът на прабългарина, освен продължение на ръката за действие, е и олицетворение на дързост, и ритуален предмет, който запечатва договора на взаимността. Пред свещения меч българите са се обричали; кръстосвали са меча, правили са клетва и са споменавали: "Танг Ра знае, Танг Ра помни." Именно това намираме и в 67-я въпрос на княз Борис към папа Николай I. Той го пита: Имаме обичай да се заклеваме върху меча – какво да правим? Не случайно Васил Левски, освен Евангелие, слага и кама – това е приемственост в пулсацията. Заклеването е ставало само върху предмет, в който се вярва, и следователно такова действие е едно религиозно поведение, а не социален жест. Това е българската традиция. И когато са подписвали договори между Византия и България, българинът се е заклевал за достоверност в меча, а императорът – в Светото Евангелие.

Българите са вярвали, че свещеният обет е изпълнен със свръхестествена сила и че ако нарушат клетвата си, мечът се обръща срещу тях. (Това е правило, известно в езотеризма – когато един човек употреби зла мисъл и отсреща тя не може да намери прием, ще се върне обратно върху него.) Така че мечът е олицетворявал божествеността на обетността. И този свещен предмет не е нито амулетност, нито суеверие, а една особена отговорност, която може смело да се каже, че само българинът е имал. В късните средни векове ще видим рицарите, които се кълнат в меча си, да го целуват. Сигурно са взели тази тайна от прабългарите, защото те живеят с хилядилетия след тях, а пък до IХ век тангристите са учени да се кълнат в меча. И когато Дядо Вазов е казал, че и ние сме дали нещо на света..., то не е само четмо – дали сме и идеология за молитва, за вътрешно съсредоточаване. Така че мечът не е оръжие за клане, а за обет, за клетва, за чест, идея на българския национален дух в свещеност. И може би наистина оттук са научени рицарите, че с него си служат за чест, а не само за победи.

Друго, което са имали прабългарите, това е безкръвно убиване на животни с култова цел. Особено величие има в този обичай – безкръвно убиване. Защото физическият представител на духовността ни (това, което окултистите знаят) е кръвта. Те са съхранявали това като енергитична сила. Затова са убивали животното не с оръжие, а с ръка – за да съхранят Орендата, защото там е цялата концентрация на Духа. За нас може въобще да звучи неясно, но много тънка е нишката, за да няма престъпление; за да оцелее нещо, което е повече от самата жертва. А евреите с кръвта на животните са помазвали Светая Светих... Виждаме какво е отношението на прабългарите към кръвопроливането като азова същност. Затова при тях няма идеята за кръвното отмъщение, което лежи и във всички законодателства. Това е идеология, идеология на прабългарина – безкръвното жертвоприношение!

Херодот ще каже, че скитите са удушавали жертвените си животни, но не е разбрал идеята за азовата същност; Страбон ще пише пък, че магите убивали жертвените животни с боздуган, а не с нож, за да не се пролее кръвта. Единият ще говори със знанието на очите, а другият ще говори за тайното знание. В персийската религия е забранено проливането на кръв. Може би Страбон иска да каже, че прабългарите един вид са научили това нещо от персийците. Вярно е, че българите са били в Персия, но персийският дуализъм няма влияние върху еднобожническия Танг Ра. Няма! И в 90-ия въпрос, който княз Борис отпраща към папата, го пита за тези обичаи – може ли да убиват само с удар, а не с нож, дали е позволено според новата вяра? Разбира се, там кръвното убийство е позволено, защото в староеврейството убиването е само с нож. За прабългарина свещената енергия се внедрява и пази в кръвта, тя дава видимия живот. Това особено е в сила при човека – характеристиката на човека като личност се съхранява в кръвната му картина. Ето какви тайни са знаели!

Българите са имали звездоначалието за наука, затова са оставили и безпогрешен календар. Преди десетки години, когато разглеждаха прабългарския календар в ООН, се оказа, че няма по-точен от него. Дали ще успеят да се споразумеят, да направят корекции – защото се борят да се направи един всеобщ календар, е въпрос вече на тяхната стратегия и култура. Но фактът е, че имате такава достоверност в един календар отпреди 3000 години, а това показва, че прабългарите са владеели изумително астрономията, астрологията и всичко онова, което с една обща дума сега се нарича "шарлатанство"... Не, има науки, от които отвикнахме, и това, което нашето съзнание счита за официално мислене, трябва да си отвори една врата, за да има и неофициално, щом е достоверно. Защото умът твърде много е дал, но така е забулил тайната на Духа, че Духът много малко му дава. А прабългарите са владеели Орендата и Духът им е давал знания!

Намерена е и една розета, която е изключение в световната формула на господстващата фигура. Тя е седемлъчева. И тя се е бележела с буквата Ж, нашето Ж, което се изразява с числото седем. А Ж е бил знакът на Умай – майката-земя. Нейния знак е Ж, което е седмицата, седем лъча. В розетата са сложени и седемте планети – те са в хороскопа на България. А в това време е властна шестолъчната звезда, образувана от двата триъгълника на Шива: триъгълникът с върха нагоре – на Твореца, и триъгълникът с върха надолу – на Разрушителя. Съчетанието на двата е Шива-Пазителят. Така се прави шестоъгълната звезда, която Моисей си слага и досега еврейството, пък и някои от тайните общества изповядват. Но прабългаринът има седемлъчева розета! Какво говори това – за самобитност и личен живот. Седем лъча... Какви знания са носели тези прабългари!

Ако се спрем само за миг на това, което бях казал – на шумеро-акадската култура, на Вавилония, която е майка на знанията за астрологията, ще видим, че във Вавилония, в Шумерия, в Акадия (които са почти 3000 г. пр. Хр.) знанието е изключително богато и то е, което се пренася в Египет, а оттам вече и в Европа. (Юдаизмът гони астрологията, а пък непрекъснато техните царе, мъдреци и съдии ще търсят някоя врачка да им каже какво ще бъде...) Така че това, което се говори, че ние имаме основания за една Шумеро-акадска България, е нещо твърде вероятностно. Вярно е, че нямаме ръкописи, въпреки че вече данни се изнасят, а навремето и Димитър Съселов беше дал в своя труд "Пътят на България" доста данни, в които може би ще открием нещичко, но и това е достатъчно да покажем, че сме имали физиономия преди 3000 години.

При прабългарите е запазен култът към някои животни. В календара им всяка година е с едно животно – там са волът, кучето, конят... От този култ е и знамето с конска опашка и едноглав орел (във Второто Българско царство имаме двуглав орел) с разперени крила (както в кадуцея на Хермес) на един триножник. Това са символи на висшата Небесна сила. В гръцката митология също ще намерим орела – на жезъла на Зевс (само че те го пращат да разкъса гръдта, жизнеността на Прометей, на онзи, който открадна огъня за спасение на човечеството). Но защо, когато имат една богиня, изведена от главата на божеството, не слагат совата, а орела? Защото совата е символ само на човешката мъдрост...

Орелът след това ще видим като емблема, като символен знак над евангелиста Иоан – онзи, който дава най-изчистената метафизика на християнството и великото Откровение. Така че древният символ на орела е победата на духовното познание.

Тангристите имат идеята за победа на духовното познание, те имат идеята за третото око – нещо, което е въобще чуждо на монотеистичните религии. Юдаизмът признава благоволението, признава ниспосланието на Светия Дух в своята пророческа култура, но не го признава като белег на едно събудено вътрешно зрение. А българите в своята съкровена философия приемат третото око като идея за соларния знак – посредникът между Небе и Земя. В някои от техните образци на изкуството е дадено именно това гледащо Слънцето око. (Една истина, която човечеството несмутено трябва да усвоява.) Без тази връзка между Небе и Земя не можете да излетите – както е казано за орела – нагоре, нагоре към небесната вис; не можете да възстановите крилете на онова, за което и египтяните, и индусите говорят – от пепелта отново да възродите своя феникс. Това е и идеята за Възкресението. И така, виждаме разликата между идеите за орела в християнството, орела в зевсовата митология и орела на триножника при прабългарите.

Триножникът в българската символика и в българското древно знаме има един много характерен белег – белегът на гостоприемството, на това да давате, вместо да искате. Нещо което безспорно и сега казваме – че българинът е изключително гостоприемен. Но то се дължи на една друга негова характеристика, на онова, което по-късно Христос формулира: "Даром получихте, даром давайте!"[3] Орендата е божествената благодат и вие трябва да я давате. И по-възрастните си спомнят – когато дойдеше гост, му се даваше трикрако столче, което е ниско, близо до земята, но го отделя от нея – към Небето. Това е триножникът в прабългарската религия, изразена в материалното му поведение и живот. (Виждате как се материализира духовността ни!) Това беше първият израз на гостолюбие – да сте близо до земята и да не сте на нея. Защото, ако на Антей величието е земята, на Херкулес е Небето и небесният син вдига земния, за да може да го победи. Ние давахме и земя, и Небе, за да не бъде победен гостът – на госта всичко се даваше даром в знак на признателност. Затова при нас казват: "Когато имате гост, нищо лошо не бива да правите"; и още: "Човекът когато пие вода и змията не го хапе."

Другото характерно в тази градация на българската тангристка религия, свързано с Орендата, е, както казах, конската опашка. Някои, които са виждали в символиката на българина само конската опашка, са родили тезата, че българите принадлежат към т. нар. конни народи. Прабългарите са имали почит към свещеността на коня, но съвсем неправилно е да се наричат "конен народ"! Да, конете са били силата на придвижването, но другаде е тайната – тайната е в това, че те много осезателно са виждали т. нар. "небесни коне". (Много по-късно в Откровението на Иоан са посочени червен, сив, бял и черен кон.) Ето защо конската опашка съпровожда историческия път като съхранител на висша енергия, а оттам и като пазител на племето, на народа. Нещо което много трудно можем сега да приемем, защото не познаваме реалността на тези сили, с които тогава са боравили, и тази естествена близост – да признаят онова, на което днес просто с присмех се гледа. Няма място за присмех – има реални знания...

А каква е привилегията на коня в сравнение с осела, с магарето – два различни символа са в историята и в религията. В символиката на езотеричното знание оселът е четвъртата степен на посвещение, но той е и знак на смирението, на кротостта. (И ние не сме видели армия от магарета да войнства.) Не случайно е казано в Евангелието: "Eто, твоят Цар иде при тебе кротък, възседнал ослица."[4] А конят е динамичната, властващата, завоевателната сила; конят е стихийността на непокорния, който завладява. Това е разликата. Няма друг народ като българския, който да одухотворява така потребността от кон. Това е устремът, но не агресивността и бруталността, а прицелността и победата. Така когато разберем в нашата хералдика мястото на коня и орела, няма да говорим с някаква насмешка само за конската опашка, защото ще знаем, че тя е водителското начало. А водачеството е духовна енергия, овладяна мисъл и приложна воля!

Така че, когато някои историци твърде прибързано говорят, че прабългарската религия – тангризмът, е синкретична религия, пълна с тотемизъм, защото там са орелът, соколът, вълкът, заекът... там е и свещеното куче, това е съвършено далеч от истината. Действително, има една специална порода кучета, които са наричани свещени, и те са принасяни в жертва, но не на Божеството, а за гадаене – когато искат да видят съдбата на своя народ и да питат за това Танг Ра. Ето защо при Мадарския конник ще видим и кучето. Следователно, когато се разглеждат тези йерархии, трябва да се разбере, че те не са в митология – не са божества, а сили и в такъв смисъл българският монотеизъм е по-изчистен от монотеизма на юдаизма. Защото голямата част от царете и мъдреците на Юдея завършват като поклонници на различни идоли. Дори мъдрий Соломон накрая завършва като поклонник на друго божество – на Астарта. А в древната българска религия и в живота на българина нямаме отклонения!

Прабългарите са почитали определени камъни, напоени с Оренда. Но и те са като обреден инструмент. Затова наистина много погрешно се говори за наше митологично съзнание – че имаме много божества. Не! Просто това са инструменти, съхраняващи Всемирна енергия, от която може да вземате. Но тя идва от единственото Божество! Така че, когато се говори за някакви огромни каменни блокове – "дефташлари" наречени, не бива да се мисли, че това са идоли, а само форми на служението.

Ведно с това прабългарите са изобразявали магически фигури, които са използвали като амулет, като муска. Нещо, което също е давало основание да се каже, че това е един народ, който е тюркски по произход, защото вярва в муската. Не! Муската не е привилегия на тюркските народи, нито на монголските, с които много често ни свързват. Амулети са употребявани от прабългарите като предпазна мярка. И княз Борис е питал папата дали някакви амулети трябва да бъдат носени като пазители, като предпазни пособия в нашето духовно развитие и в нашето признание на Иисус Христос вече.

Сега всички носят амулети. Никога, според мен, човечеството не е носило повече амулети (дори да ги сложим само като фигура) отколкото сега. В християнството дори ще ги представят на известно стоене в олтара на светата Църква, за да се напоят с енергия, и така ще си ги сложат. Тогава можем ли да осъждаме амулетите на прабългарите?! Виждаме колко се далечеем от вътрешното прозрение! Защо искаме да забравим себе си, когато се опитваме да съдим историята в миналото? Това е, защото винаги губим огледалото си!

Има една теза (неизяснена въобще в цялата митология), че прабългарите са имали идеята за прераждането. Индийците я имат, но досега в Индия, както виждате, има горене, кремации на телата. А тези, които познават превъплътяването, знаят, че връщащите се имат свой клетъчен свят, свят на клетъчни души, който не бива да се разрушава. Макар че на някои места, свързани с прабългарите, са намирани отделни урни, то в цялост прабългаринът не е носел идеята за изгарянето. Това би опровергало истината, че са минали през Персия и са били в една близост със зороастризма, където по принцип е изключено да се изгори труп. Зороастрийците дори не смеят да духат огъня, за да не го омърсят. Най-свещеното нещо! И затова привържениците на персийската религия си имат тераси на гробниците, където слагат телата на починалите и канят лешоядите, а не огъня.

Ще се спрем още на една тайна – тайната за чашата от човешки череп. В нашата история го имаме. Щом за прабългарите в главата е центърът на Орендата (там е хилядолистникът), то в него е висшата енергия (оттам дори става и самото освобождаване на издигащия се по гръбначния стълб Кундалини). Затова са считали, че човешкият череп, през който преминава тази свръхенергия, може да стане на чаша, кондензирала Оренда – особено когато този череп е на велика личност, на светец, мъдрец или цар.

С чашата, която прави хан Крум от черепа на Никифор, той не извършва акт на насилие, нито на гавра. Тук не се крие някакво първобитно варварство, а има една велика тайна – идеята за енергията, която трябва да вземеш, за да обезсилиш противника. Така на победения противник му се изгребва Орендата – духовната сила. Обкован в сребро, черепът-чаша, с която хан Крум поднася вино на славянските князе, има и друга идея – да направи славяните съ-българи, а не да похули победените. Черпи ги заради висшата енергия, която черепът може да предаде и така славяните са приканени към съпричастност към българската традиция. Безспорно, че победеният враг по-лесно може да бъде надкрачен, отколкото да съпричестите славянина с личното величие на прабългарина. Това е голям ритуал и голям празник на прабългарската тангристка история и живот! Какво историците ни изпускат – не са могли да прозрат, че славянските князе са поканени да пият от черепа на Никифор, за да осъзнаят това, което цели два века преди нас не са могли да разберат – идеята за държава!

Друга тайна е, че прабългарите са носили ленени превръзки. Някои го тълкуват като чалми – това съвсем не е вярно. Нито са тюрбани, нито е сакралност под въздействие на мохамеданството, което тогава и не съществува – то е повече от 600 г. сл. Хр. И макар в изследванията на наши учени има такива намеци, те също не приемат, че това са чалми. По-скоро е някакво тайнство и бранене може би на онова, което наричаме третото око. Но има и нещо друго – превръзката е знак на принадлежност към определено жреческо звание, а ленената дреха се е считала най-чистата, най-достойната за жреца, за посветения въобще, за онзи, който е отдаден на духовна служба.

Така че знае се от древността, а и от езотеричните науки, че лененият плат се използва като магична, защитна ризница или като благодатно съхранение на енергиите. Във всички религии го има. Затова с ленено платно завиват Иисус след Разпятието. В египетските посвещения се е знаело за ленената дреха и постоянно са я използвали – както жреците, така и фараоните. Ето го и при прабългарите.

Прабългарите са имали някаква йерархия в носенето на коси и бради. Приписва им се, че едва през византийско време (VI – VIII век) са започнали да носят коси и бради. Това съвсем не е вярно. Знаменитата плитка на прабългарина говори за едно назорянство. Не случайно шапките на хановете имат специални отвори и те, както и великите велможи, бръснат главите си само отпред, а на темето носят плитки, което е израз на посвещение. Косата се счита за магнетична антена, а плитките са акумулатор на енергии. Според ранга те са били една, две, три. Някои са се бръснели само отпред, а отзад са оставяли косата си. Но за най-малкото престъпление (щом Танг Ра вижда) на нарушителя обръсват цялата глава и го показват пред всички. А прабългаринът е носил коси до раменете. И тогава тези, които познават косите като антени на енергията, ще знаят, че прабългарите просто са били посветени. За мен това е един безспорен факт, защото те са белязани за едно велико служение.

Затова т. нар. "медно г`умно" на прабългарите не можа да бъде победено от социална сила. (Сменено след това – при Покръстването ни, от Христовия кръст.) Медното г`умно е част от едно върховно приложно-историческо битие на българина, изразяващо Танг Ра в историята, а не в изповедание. Само историческият човек има религия, несоциалният може да има изповедание. Ето защо във верската ни история има това понятие. Халке авлон – медното (бакъреното) г`умно, е един символ за означаване на българската столица и на изобилието на държавата, на което безспорно са завиждали всички, и най-вече византийците. Затова те са искали (особено император Лъв) да забият в него ромфеята си (вид оръжие, употребено още от траките в Мала Азия), с което фактически да унищожат българите, за които то е светая светих. Медното г`умно е духовният център на българите – и византийците, искайки да забият своето копие в него, се надяват да разсипят държавата ни.

Медното г`умно е всред комплекс от няколко сгради, заобиколени от ровове – дворецът на българските владетели. Някои се противопоставят в своите схващания на това, други наричат медно г`умно капището – храмът на българите. Иначе под "г`умно" в нашия етимологичен смисъл разбираме "харман" или "гъмжа" – много народ, добитък... И ето как тогава едно божество се олицетворява с всичко българско. Те са правили г`умно и Танг Ра е с тях. Разбира се, някои от нашите историци не искат да приемат това, но подобно медно г`умно от IХ – ХI век имаме оставено в Плиска. (По-късно сърбите си присвоят, че само те имат бакърено г`умно, може би, защото са виждали устойчивостта на този народ, който цял Балкански полуостров беше завладял в IХ век.)

Някои считат, че с медното г`умно се означава езичеството на българското общество като идеология, т.е. в духовно и политическо значение. Това, разбира се, според мен е византийщина в нашата история или въобще византийщината като политика. Защо ще е езическо, щом не е още християнско!? Трябва да се пазим от тези разслоения – да даваме преценка какво е езичество, когато ние имаме единствен Бог, преди светът въобще да е мислил за един Бог.

И така, в своята космогония българинът наистина изгражда един биален модел на битието си – битие на противопоставянията. Противопоставяния на абстрактности – живот и смърт, успех и нещастие; изразени с пространството – небе и земя, дясно и ляво; представени с цвят – бяло и черно, светло и тъмно; приложени в социалната градация – бог и човек, хан и народ, мъжко и женско начало; в конкретността – дълга коса и къса коса и т. н. За всяко нещо той има много уточнени понятия, за да няма развлечения. Който е с динамиката на коня, не може да си позволи развлечение. Това е психологията на българина и това му дава възможност да завоюва (не даром, а с Небесна благословия) тази земя. На българите им е бил нужен тогава устремът на коня – динамиката; бил е нужен орелът – Небето, защото никъде нищо не са вършили без благослова на Танг Ра!

Бедата за националния ни дух е, че някой с лековерие прилага отрицанието към идеята за божество, държава и земя. Само във величието на божеството се измерва историческата стойност на живота! Другото е скръбното недомислие да се мълчи пред фактите. (Трябва да се страхуваме единствено от хиперболизацията!) Божествата могат да стават неудобни, смешни дори, но никога не са били непотребни!

  • Танг Ра даде на своя народ идея не как да умира, а как да живее!

Хан Аспарух го доказа, България го потвърди! Утвърждаването на българската държава през 681-ва година промени съдбата на земя и поселници, защото е извършено от:

Народ, който не е християнски, но има идея за едно Божество;

Народ, който няма теза за първороден грях, а има идея за безсмъртие;

Народ, който няма робски институции, но има идея за земя и държава!

Това са българите, децата на Танг Ра. Тангризмът е предхристиянският монотеизъм в България! Само монотеизмът спаси българите от Византийската империя, която остави нарицателното име "византийщина". България живя два века с Танг Ра и меча, а след това единадесет века с Христос – с перото и меча! Тракия остана география; славянството стана съставка; Византия си отиде – българинът направи държава и култура!

България е тук и ще бъде! Защото като предназначение този народ има да даде една нова Духовна култура. Тази люлка хилядолетия люлее една надежда, която се опложда чрез страдания, прозрения и борба, за да роди и един нов духовен свят!

Така се изгражда българската душа, която трябваше да дойде до момента, когато Мъдростта вече като Духовна вълна и Учение, което има друга универсалност, могат да бъдат понесени. Духовният излив, ако няма къде да бъде уловен, а след това поставен в плът, той остава една универсалност, която пътува из Космоса и не се материализира. Но българинът има способността да усвои тази Духовна вълна на Мъдростта, която е едно велико прозрение! Така че на народа ни, който има по-голямо хилядолетно живеене от много други, е отредено в неговата бъдност да стане огнище на тези огньове на Вълната на Мъдростта.

Духовната вълна на Мъдростта е новото ни битие, новият ни храм и олтар!


Величието на Танг Ра е
в неизбежността на българския народ
да не може да живее без Небе!

 

 

[ 1 ]Мифы народов мира. Т. 2. Москва, СЭ, 1988, с. 674-675.

[ 2 ] Търновска конституция. Гл. ХII, Дял I, Чл. 61.

[ 3 ] Матей 10:8.

[ 4 ] Матей 21:5.

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993