Зареждам...
Духовните дарове на България. Покръстването (3/2008)

Духовните дарове на България

Тема 4:
Покръстването

 

"ДУХОВНИТЕ ДАРОВЕ НА БЪЛГАРИЯ" е свобода от институти и възгледи! Много е болезнено, при сегашното доктринерство, след хилядолетия да се изведе достоверен духовен лик на поселниците на една земя – България, живели с хипнозата на тракийската митология; с преварата на тангризма за едноличен бог; със съдбовната изневяра на тотемната обредност в славянството; и накрая – с повеленията на християнския егоцентризъм човекът – бог, т.е. Единосъщието!

Авторът знае, че съмнението е прикрита завист, защото невежеството е вековна "панацея".

Слезте както Орфей в подземното царство на Хадес, за да изведете своята Евридика; играйте на селското хорище със самодивите на славяните; водете със своята оренда един предназначен народ; и пожертвайте своята болярска кръв, за да се научат другите, че има Възкресение и национална общност!

Българският народ има духовното предназначение да възкръсва!


Покръстването

Покръстването на българите е единство от познание и вяра!

Историята има своя провиденция, има своя ръка – има своя орисия както се казва, която е неизбежна за личната ни пътека и за социалното ни битие. Но националният ни Дух не може да не се преобразява! А той като енергия се осъществява в това, което наричаме събития, макар че не всяко събитие е историческо.

Покръстването на българския народ обаче е нещо повече от историческо събитие. Защото не само историята го е отбелязала, за да имаме паметници, които да говорят, но и вън от историческата зримост – там където Съдбата ръководи, там където Духът чертае (защото контактът не се скъсва) – то, Покръстването, остава битие!

Една идеология, която дава идея за безсмъртие, не може да бъде определяна само от това, че имаме исторически факти. Не, в наличие са и други факти, имаме и пратеници. Идеята за безсмъртие е повече от историческо събитие – тя е духовен живот! Историческото събитие може да бъде потвърдено с културата си, с оставените живи материални паметници на духовността, но отвъдността не може да бъде исторически факт. И не можем да се отречем от идеология, която изповядваме, която ни е учила на безсмъртие и наричаме религия, защото тя е Духът в сътворение и живот у нас!

  • Покръстването не е само историческо събитие – то не е отвъд нашето битие, но е духовно явление отвъд нашето зрение!

Безспорно е другото ни живеене – отвъд земята, което наричаме задгробие. Всъщност животът няма невидима страна, той е видим и тук, и там. Вярващ или невярващ в това, човекът има своята неоспорима и досега неопровергана смърт. А религията му дава както поведение тук да се осъществи (за да прави исторически деяния), така и основание да прави живот там, в отвъдността. И тук е конфликтът в битието – духовен или верски – това, което мога да нарека душевен и религиозен живот. Когато знанието, когато културата от едно вероизповедание не е достатъчна, тогава човекът прави преобрат.

Българският народ е имал нуждата от преобрата Покръстване! Дали наистина му е дадена една по-висша религия, една по-висша етика – тук вече проблемът ще го реши онова, което наричаме съдбовност...

На тази земя е имало три религиозни дадености преди да удари онзи специален камбанен звън на повик за единство. Имало е едно небе с три олтара, но живи са били два – славянската митология и българският тангризъм – отминала е тракийската митология. Всяко от религиозните гледища е лежало в душата на съответните поселници тук и е изграждало един светоусет у тях. Радостното е, че те са сменяли старите мехове – и ще ги сменят! Защото няма нищо обидно, че световете могат да еволюират, че съзнанията могат да се променят, а олтарите да се освещават и да гаснат. И безспорно новият олтар, какъвто е християнският, е трябвало да смени тангристкия. А това ново религиозно съзнание, изграждайки светогледа на поселниците на тази земя, остава, както виждаме, в трайност вече почти хилядолетие и половина.

В историята има моменти, които са раздели, прощения – трагични или радостни, но безспорни. Трябвало е българите и другите народности тук да минат в купола на християнското вероизповедание, за да може в една хармония с европейската култура да осъществяват своя исторически живот. Историческият живот, обаче, не е поредица само от събития – той е и предпоставки, и осъществена култура. А култура никой не може да прави без религия. Ако говорим за египетските пирамиди или за индийските мъдрости, говорим за религия. Оставям настрана посветените, оставям настрана великите тайни – въпросът е за онази всеобщност, която ушите могат да чуят. Не за Хермесовото начало, че устните на мъдростта се отварят само тогава, когато има уши да я чуят – това е тайната. Но онова, което и с очи, и с уши се възприема – видимото, и то също е религия.

И аз, когато разглеждам Кръщението, говоря за религия на очите и на ушите. Куполът е видим – това е християнската религия в нейната вече отработена догматика, каноника и обредно-приложна страна. Защото, когато християнството влиза като легално, а след това и като самоопределение за държавна религия, то изгражда своя кодекс – кодекс на догмите чрез т. нар. Вселенски събори, които характеризират битието на една институция, битие изведено, разбира се, от Учението на Христос. И Византия, и Рим имат осъществени такива кодекси и се надпреварват кой да вземе този център тук, за да го направи своя домашна църква. Така, преди да въведе своя народ в купола на християнството, княз Борис I има благоволението на историята той да го направи.

Но имало ли е с раждането на християнството огнища тук, имали ли са християните свои църковни общини? Борис оголена пустиня ли е наследил от религиозностите на християнството, или те са имали присъствие? Борила ли се е българската държава с християнски общности, които преди Кръщението са били тук? И как е гледала на нас римската власт цели три века след като е приела християнството? Уповавала ли се е и Византийската империя след християнизацията си (т.е. от IV век) на своя инвазия чрез мисионери? И вършили ли са те асимилация, покръствали ли са?

По всички информации и по въведеното летоброене, в 33-та година Иисус Христос е разпнат, погребан, възкръснал... Но преди това казва на Своите ученици, които трябва да станат апостоли (т.е. вестители): "И тъй идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина, и Светаго Духа."[1] Той създава една нова религиозна доктрина в триединство, с усета за универсалност на света: Идете и кръщавайте всички в света! Тази мисъл като изповедание и като Учение, което тепърва ще стане религия, поема своя път.

Онези, които Го чакат, не могат да Го приемат – те, които са най-близо, остават вън от будността. А Христовото Учение поема своето шествие по света. И още в I век апостолите започват своята апостолска дейност. Не остава вън от погледа им и Балканският полуостров. Той скоро е посетен – дори преди Европа с нейната имперска столица Рим. В град Филипи, близо до Кавала (където още има някакви развалини) идва ап. Павел.[2] След това вече той тръгва към Берия, Солун, Атина, Коринт... Така че първият вестител на европейците за Христовото Учение и първата врата отворена на Европа е Балканският полуостров. Следователно християнството започва от нас, от нашата Тракия, от тази Небесна твърд! Тома отива в Индия, другите апостоли – на други места, но тук стъпва Павел. И се създават т. нар. религиозни общини. Разбира се, християнството е споделяно най-напред от еврейски общности, след това вече бивши изповедници на многобожието съставят свои християнски общини.

Някои от житията[3], сказанията или апокрифите казват, че нашата земя, специално Филипополис, е посетена още в I век от Ерм – ученик на ап. Павел, и там той създава първата християнска община. Друг ученик на ап. Павел – Карп, е посетил т. нар. тракийска Верея, т.е. Стара Загора. Той е бил епископ на македонския град Бер (западно от Солун). По-късно вече, във II век, ние имаме учредяване на християнски религиозни общини в старото селище Дебелт (на запад от Бургас, където също се намират известни развалини), което е било епископско седалище. (Затова после – при хан Крум, ще намерим да се говори за дебелтски епископи.) Сега тези диоцезии и епископии не съществуват, но става въпрос за онези първи запалени свещи по нашите земи. В Анхиало (Поморие) също е имало седалище на епископия, дори се счита, че там се е започнала и една борба с ерес...

Трябва да се знае, че всяко учение още с раждането си започва да има различни оцветявания и оценки, които създават онова, което правоверността счита за ерес и нарушение. Още към 160 – 170 година се е започнала една борба срещу т. нар. монтанисти, или сектата на Монтон[4] – един от епископите, който е изповядал, че Пареклета, или Светият Дух, не се явява само веднъж, че Той постоянно се намесва. И с това, разбира се, се нарушава приемането на Светия Дух като единствено осенение над Неродения още, а след това и на кръщаващия се Иисус. Безспорно ниспосланото от Свeтия Дух, когато се явява, не се касае за еднократно благоволение, за Един Единороден, а се отнася за осенение, което го намираме в цялата профетност, в цялата пророческа линия на Старозаветието. Но ето, че с основаването на християнската религиозна община се явяват и тези борби.

Говори се и за т. нар. сердикски християни, които са имали и своя епископия, и чийто представител – Протоген, епископ на Сердика, присъства в Първия Вселенски Събор, който е в 325 година в Никея.

Това са стъпалата, по които е тръгнало християнството в нашите земи. (Тогава те са били римска провинция.) И свещите на християнското вероизповедание са светили в неучредени още, неизградени храмове. Защото историята и досега трудно може да ни даде храмове в Мизийската, дори и в Тракийската области до Покръстването ни. Може да е имало известни обредни заведения, но Покръстването след това прави в своята мащабност храм-градежи.

Наистина странно е, че докато са били римляните, ние имаме доста информация за апостолски посещения и отработване, но нямаме оставени материални паметници. Това обаче е логично, защото християнството не е било легализирано в Римската империя преди 313 година. Следователно това, което са вършили първите апостоли и техните следовници, е една нелегална работа. И знаем за тези, които са искали утвърдено да изповядват новото религиозно убеждение и не са искали да правят идолно поклонение на старите гръцки или римски божества, че са ставали жертва – свидетелство, че не е било позволено. Така се слага началото на агиографията, т.е. на житията на жертвите. Такива са св. Димитър Чудотворец, който е солунски управител, обаче става християнин; св. Георги и ред други. Това са хората, които преди легализацията на християнството са негови изповедници.

Следователно, когато изискваме материални свидетелства, ние трябва да ги търсим в катакомбите, където са правени моленията, или в някои подземни храмове в българските земи, но не и в манифестираните и учредени институции – църкви и пр.

Ето защо, когато сега се разкопава и на много места се разкриват параклиси, те не са много далече от Покръстването. Докато след Покръстването можем да посочим голямата базилика в Плиска (строена от 864 до 893г.) – която почти е равна на катедралата "Св. Петър" в Рим – 99 метра дължина, 29.5 метра ширина. Ето един манифест за историчност на вероизповедание! Може би в началните векове при липсата на славянска държава не е имало достатъчно устойчивост, за да се победи езическото изповедание с манифеста на християнизирането. Защото каква е била мащабността на изповеданието и каква е санкцията на племенния вожд, за да направи едно религиозно убеждение, което е било противовесно на племенното изповедание като законна религия, за да може и да гради...

Затова в IV и V век, каквито и да са намеците на някои от осведомителите, ние нямаме християнизирано население тук. И ето защо, когато прабългарите идват насам, безспорно те не намират християнизирано местно население, макар че е налице известна християнизация, отделни огнища. Това до известна степен ги улеснява в устойчивостта им да направят нехристиянска държава в сърцето на Византия.

Така, на тази земя, макар и да са изградени християнски общини, до легализацията на християнството не ни е оставен нито един голям материален паметник, който можем да потачим. Поради това Византийската империя, след като легализира и изгражда своята вече институция Църква, започва да материализира Учението, и най-, така бих казал, фрапантният исторически паметник е Първа Юстинияна[5] (Юстинияна Прима).

Юстиниян I, или Юстиниян Велики, властва във Византия от 527 до 565 година.[6] (Той изгражда и знаменитата църква "Св. София" в Константинопол.) За да освети своето родно село Таврезиум, го превръща в разкошен голям град с привилегията да бъде наречено Първа Юстинияна – църковно седалище, административен център, автокефална архиепископия с правото на патриаршия. Първа Юстинияна е основана в 535 година, но много скоро след това е разрушена, защото последната информация за съществуването `и е някъде към 601 година – повече данни за нея нямаме. Предполага се, че аварските и други нашествия просто са я унищожили. Като се има предвид, че в нейния диоцез влизат София, Ниш, Скопие, Вардар и пр., то представете си какъв канделабър е имало над земите ни за християнизация!

Нашите историци са търсили и сигурно ще продължават да търсят къде се е намирала Първа Юстинияна, защото не могат да намерят мястото – основите на мащаба, за който се говори, че е представлявала... За съжаление, никой не можа досега да го определи. Чуждите автори историци също тъй не могат да `и намерят териториалното обозначение, но като факт е съществувала. Според някои това е Царичин град (Нишко), други считат, че е Скопие, трети – Кюстендил... Това е VI век сл. Хр. и нямаме определена локалност. Както казвам: Науката е бедната сестра на Истината! VI век – и да нямаме уточнено къде е Първа Юстинияна, която е архиепископия с право на патриарх, а това е най-големият акт на християнизация на тази земя (която по-късно става българска)... С идването на славяните и на аварите, дори там, където е имало изградени известни молителници, те са били разрушавани. И нито един паметник не е останал да ни свидетелства, че тук е имало християнство, и то като формация; не са оставени паметници като исторически истини преди Покръстването ни.

Можем, обаче, да търсим писмени паметници – имаме ги. Някои още се считат апокрифни – като жития на съответните светци, но налични са свидетелства и в книжнината на римляните, и в книжнината на Византийската империя.

Така че има присъствие на проповедници на християнството в Балканския полуостров, но преди Покръстването няма още християнска религия, официално изповядвана от което и да е племе. Разбира се, след Първия Вселенски Събор повеленията да се разнесе християнството – каноните и догмите, които изработват правилата на неговото поднасяне на света, улесняват държавниците. Пращат се мисионерски групи, но за Балканския полуостров ние оставаме доста неубедени в една такава мащабна дейност.

Все пак има информации, че някои от славяните са приели християнството. Определени племена тук са имали по-мащабно вероизповедание в името на Христос. Черноризец Храбър потвърждава – само че косвено (така поне историята извежда този доказателствен момент), че славяните са си служили с гръцко писмо и следователно са били християнизирани. Това за мен е доста оспоримо (затова казвам, че е косвено доказателство), защото в края на краищата и българските ханове са си служили с гръцка писменост (тя е и в паметниците, които откриваме), но не сме били християнизирани. Дори чисто гръцко е писмото под Мадарския конник.

Така Източната империя – Византийската, в своята християнска мощ започва да завладява; естествено и Западната – Римската, от своя страна. Европа се християнизира. Но когато идва хан Аспарух тук, почти три века и половина има християнско присъствие без да се християнизира тази земя. Аспарух, минал през тракийско посвещение, фактически като прозрение получено, идва тук със съдбовна обреченост. Знае, че съдбата го е отредила; знае, че е потребен! Той не е осъдил баща си, че е покръстен християнин, но прозрението и белегът му са били да устои на асимилацията. Затова България много късно приема християнизиране, понасяйки неудобството за съжителстване с един християнски свят. Много неудобно е било да се живее, но необходимо е било този народ да се защити, когато Аспарух основава тук държава. Затова той поддържа храм и оставя светилище – Мадарският конник е храмът на прабългарите! И те ще се противопоставят на християнството с този Мадарски конник, с тази сила. Славяните, които са били тук, не ни оставят светилище. И те от страх за асимилация са опазили езичеството си. Тогава се явява съжителството им с българската религия.

Единобожието на тангризма е нещо много особено – той е в основна кофликтност с многобожието, но никога не е бил мисионен и с цел завладяване. И ние намираме в една историческа необходимост социалните общества съединени, макар и с различна религиозна пътека. Тук Аспарух намира великолепна почва и изгражда държава на съвместимости на две религии, да не кажем и повече, защото е имало вече и други. Персийската религия – в нейното двубожие, ни е била гостенка; т. нар. павликяни и манихеи, ширнали се в Римската и Византийската империи, са търсили там, където има нещо непросветено, да му дадат идеята на своето схващане за християнското учение; гностицизмът също си е имал тук култура...

Далновидността на нашите ханове в неукрепнала историческа позиция е да си пазят духовността, защото нищо по-подкопаващо няма от променено съзнание за отношение към божества и история. А това прави християнството – то променя светоусета както за история, така и за социалност. И точно може би това прозрение на нашите държавници ги опазва цели две столетия и половина в една религия, която е несъвместима с християнството. Безсилна е била Византия; безсилен е бил Рим – много опити за пробиви са правени, но неуспешни.

Християнството влиза обаче под други формулировки в живота ни – войните. Хан Крум, например, когато пленява 50 000 византийци, те са християни и няма закон да ги унищожи... Пленените пък българи във Византия се връщат с култура християнска. Значи нашият държавен и религиозен живот е подложен на ферментация и на депресия – но е устойчив! Това е несмутената воля на българите, както казвам: идея за държава и земя – гениалното прозрение на Аспарух! Ето кое ги прави устойчиви срещу молебствието, което е носила Византийската империя.

Така че нашата история и исторически живот са били подложени на натиск, но въпреки всичко ние не намираме пробив направен. Много късно – едва при Омуртаг, при синовете му ще намерим вече известни по-устойчиви позиции на някои покръстени в християнството. А ако се върнем малко по-назад, ще видим, че един от водачите на племената на прабългарите, когато са край Азовско море – Великата България, вождът на кутригурите (защото имаме три клона на прабългарската народност), т. нар. Горд (или Гордас, което по-скоро е на латински), е наистина покръстен[7]. Покръстен е през 528 година във Византия, в Цариград (Цариград си има своите пипала). Връща се и иска да покръсти племето си, но то счита, че от него е избягала великата сила на Танг Ра – Орендата. Тогава, според обичая, вождът Горд е убит.

Разбира се, че и после прабългарите ще имат прозрението за защита, защото и Волжка България е нападната – от юдаизъм и мохамеданство, и България на Балканите е трябвало да бъде опазена. Когато получаваме кръщението си, също започваме борба срещу мохамеданството и срещу юдаизма. Юдаизмът или жидоизмът, особено във Второто Българско царство, има цяло течение, което ведно с богомилството и с варлаамството правят своите деления на религиозното ни убеждение.

За хан Кубрат – прабащата на българската държава тук (който е всеизвестен със своя сноп на единството), също има информация, че е покръстен в Цариград. Но когато се завръща, той не предлага кръщение или християнизация на народа си. Информацията е ясна – има достатъчно доказателства. Има и специални свидетелства на един от епископите – Йоан Никиуски, след това достатъчно документи имаме за близкото приятелство на цариградския император Флавий Ираклий (царувал от 610 до 641 г.) и хан Кубрат (605 – 665 г.). Така че Кубрат е бил покръстен, но не кръщава своя народ. Оттам в тази земя устойчивостта на прабългарската воля още две столетия стои. Но тъй или иначе историята прави своето.

По това време Византия е на върха на религиозното мислене; Рим няма такава култура в християнството, няма дори една ерес. Сега като чуем ерес и секта, настръхваме – внесен страх, разбира се, като ужас от ония, които нямат прозрение. А Византия кипи от религиозни формации и това ражда идеи, това създава доктрини... Рим е, бих казал, в заник слънце, а Цариград е в блестящия изгрев на съчетание на няколко култури и най-важно – на няколко религии, които са утроба на култури. Християнството във Византия се мотивира от философията на древността: от персийската култура и религия; от египетската мистериалност; от старата школа, която не е умряла. Съвършенството на идеята за Триличието влиза в конфликт с персийския дуализъм, с еладската философия и с индийската идея за прераждането. Това създава рояк от брожения и апострофи на новата вероизповед, на която в седем Вселенски събора се отработва целият статут: метафизично зрение за нейната космогония, догматиката, канонът, правилата за осъществяване... Ето какъв вулкан от ценности е тук Византия! Това всичкото е култура – цялата древност е сумирана! И колко далновидност (разбира се, отделен е въпросът дали има грешки), и какво прозрение и гениалност са били нужни да се отработи всичко това! Това е Византия. А какво е Рим? Погребална церемония. Велик е бил Рим, но тогава когато несмутен във всемирната си своя имперска доктрина владее света; тогава когато стотици каменни божества са на власт...

В камъка прабългарите наистина са виждали кондензирана енергия, те са го тачили. Имали са усета, че в кристала е вложено цялото битие, че той е микро-макрокосмосът! Може би затова онези, които са изповядвали божествата на своята митологична вяра, са решили да ги направят от камък, за да ги оставят во веки веков; може би точно тази тайна са извезали във взаимно познание в Старозаветието, когато евреите отиват на Синайската планина, на камък да бъде написан Законът на Десетте повели, или когато жезълът на Моисей трябва да отвали камъка, канарата, за да даде вода... Или когато канарата е трябвало да послужи за убежище на прикования Прометей. Прометей е огънят на едно ново битие!

Тази Римска империя е владеела света със своята митология като доктрина и със своята философия за Всемирност. Тя е имала големи поети, големи философи и големи нравствени учители. Като един Сенека например, който е изумителен; като Марк Аврелий, който също е едно изключение, да не говорим за Вергилий, да не говорим за техните сатирици... Тази империя, обаче, рухва под напора на една друга идеология – под копието, станало кръст. Копието, което пробожда (а то е римско!) и прави петата рана на Христос (рана, от която е събрана в свещения Граал свещената кръв), става кръст; това същото копие е вдигнато и чрез неговата повеля в Миланския Едикт в 313 година тревожната империя под напора на новата идеология сменя своето изповедание. Така че велики са Сенека, Цицерон, Цезар... но преди християнството, а Византия е рояк – кипи, вулканически изригвания от големи идеи, от големи концепции...

Европа сега е модерна с рационалното си мислене, но не и с докринерства, които Византия е имала. Трагичното е, че българското общество след Освобождението не можа да усвои (Църквата ни се хвърли в политически брътвежи) богатството на византийската епоха на християнството.

Като казвам Византия не разбирам гърците тук – те са били също така бедни мислители на концепции. Не, имам предвид ония там страни – Персия и Египет, където се създадоха големи школи; където ще имаме един Арий, един Манес; където ще имаме големи мислители. Да вземем нашите свети отци – Василий Велики, Григорий Богослов, Йоан Златоуст... Това са страшни мислители, доктринери – изработват от Христовото Учение доктрина след доктрина. Рим си провежда още четиринадесет Вселенски (свои) събори, но не извежда нищо повече. Затова по-късно си прави харакири с реформацията, която превърна християнството в мисъл, но не и прозрение – това беше Мартин Лутер. Да се опростят тайнствата значи да се практицизира едно религиозно кредо, да се лиши от прозрение и да се даде право на мисълта. А гениалността е прозрение, а не мислене! Не мисленето – само интуицията може да преценява!

Така в действителността на прабългарите навлиза постепенно необходимостта от хармонизиране на това изолирано островче с европейската и извъневропейската цялост. Още хан Телерик, бягайки във Византия, се покръства[8]. След това имаме една политика на мир чрез Омуртаг. Но при него за първи път започва преследването на християните. Как идват вече тези християнски огнища, които застрашават държавната цялост? Племенният състав на славяните, който няма прозрение и организаторски дар да направи държава, не се тревожи от други тенденции, защото едно племе много лесно може да задуши в пазвите си нарушителя – в пазвите си то задушва всяка свобода. Но държавата е вече закон, държавата е не само етническо цяло, тя е и историческа даденост, която и на другия осигурява право. Племето – не, то е хомогенно, а държавата може да бъде хетерогенна. И точно това прави после Борис: две племена – една държава. Историята си има велики закони, но Духът има по-велики!

При Омуртаг християните, както казах, идват от плененото войнство, идват и от това, което наричаме мисионери, макар че Източната църква не е била много мисионерска. В нея инвазията не е била навън, докато Западната чак в Америка праща свои представители.

Така християнството е започнало да навлиза в нашите земи. Говорих, че в наличие е Първа Юстинияна, ще видим пък в Егейска Тракия ап. Павел и неговите ученици, там ще проповядват Тимотей, Тит, Сила, Лука. Значи имало е фенери, които са минавали по тези земи, светлеели са (без да са били диогенови) и са търсили християни. Така има предпоставки да се дойде до преследване, до борба. Разбира се, най-фрапантен случай в нашата история е със сина на Омуртаг – Енравот, който приема Христовата вяра и се покръства[9]. Брат му Маламир, когато вече е на престола, влиза заради това в конфликт с него и нарежда да го убият. Ето защо Енравот се счита първият християнски светец в българската житиейна култура.

Всичкото това има своето оправдание и, разбира се, заслужения укор, когато го гледаме от идеята за църква. Но, ако го погледнем от идеята за държава, ще видим приложените усилия за защита в съвършено друга светлина. И когато Борис трябва да наложи християнството, в жестокия конфликт той ще каже: И религията може да отмине, и племето може да отмине, но човекът и държавата трябва да останат! Социалният порядък и религиозната изповед в безспорния исторически ход се променят, но държавата и човекът, който е нейна съставка, остават.

Много тежка е била, безспорно, формулата на Покръстването – когато княз Борис е трябвало да приеме новото вероучение и да създаде нов олтар на своя народ, а и на тази бъднина, която ние споделяме сега. Защото знаем колко изчистена, колко непорочна и достойна за почитание е религията на прабългарите, особено в нейната метафизична теза за единобожие и най-вече в нейната нравствена догматика: чистота, липса на лъжа... Танг Ра е слънце и Бог на истината! Той е единственият Бог в света, който няма баща, няма и майка, още по-важното – няма нито сатани, нито ангели. Един единствен Бог е създавал престолнина на националния ни дух. Какво съзнание е отработено в този народ като тенденция чрез вярата си да прави история! Прабългарската религия е единствената религия, която има висша духовна сила – Оренда, и няма таблица на добродетелите. Там няма: не убивай, не кради, не лъжи... Защо? Защото е казано, че Танг Ра е Небе, че Танг Ра вижда, знае. Не му приписват добродетели – приписват му будност, всезнание! И тогава чак ще разберете прозрението на княз Борис, самородството на наложената вътрешна потреба да направи покръстване.

  • Покръстването е едновременно историческа потреба и наложена духовна необходимост!

Танг Ра е безспорно велик, но християнството дава идеята за царство Небесно, дава идеята за борбата между Дух и материя (каквото представлява символният му кръст), то ражда една нова концепция, която никоя доктрина е нямала, дори древно-индийските, които са безспорно много мъдри – те имат три божества, но нямат Единосъщие. Тези, които са се докосвали до висшите проблеми на метафизика и реалности, могат да разберат величието на християнството като световна доктрина с идеите Единосъщие, царство Небесно; с идеите за Възкресение и "Обичай врага си!". Колко тайни дава Христос, които човечеството има да осъществява!

Така голямото прозрение на княз Борис, когато извършва покръщението, е не само да се снеме Орендата (да спре почитанието `и в опашката на коня), а да се изведе Светия Дух в служение! Именно това е промяната, която той върши. Онова, което епохата и културата налагат, е извоювало най-същественото – дързост, уплътнена в смелост. Защото, ако имате смелост само, няма да направите дързост. Дързост трябва, тя е потокът на идеята – тогава смелостта ще я направи! Така Борис сменя изповеданието. Той прави една сакрална революция.

  • Покръстването е една сакрална революция!

Колко много усилия са трябвали в националния ни дух, за да се превъплътят тенденциите, с които нефизиогномираното божество, неперсоналното божество, каквото е Небето с всичките свои дадености и тайни, да бъде сменено с персоналност. Учението на Христос е най-голямата истина на човечеството и първата дързост – Аз и Отец сме едно! То е един нов Път – не само: "Вие сте Синове Божии!" (в този смисъл, както е казано в Старозаветието ни), а и т. нар. Синовност. Иисус Христос е Синовност! Той е плът от плътта и в същото време Единосъщие – Богочовек и Богосиновност. Това никъде другаде не може да бъде намерено!

Колко много е трябвало да се отлъчи и да се индивидуализира, за да извърши княз Борис покръщение с Христос! Само това е достатъчно, за да видим какво значи национален дух, който се въплътява в цялост, и какво значи да бъдете вече духовен образ, какъвто е Борис. Той не е оценен, само му се правят молитви и край. Безспорно, това не е достатъчно! Наистина колко много е трябвало да се индивидуализира, за да накаже сина си, да отгони съпруга, да остави един народ като религиозност, за да му даде Христос!

  • Христос не е отрицание на Танг Ра – Той е едно друго Небе!

Ето как се въплътява националният дух в историческа битнина, в духовна будност, в лична жертва – да се изгражда един народ, да се изгражда една общност, да се изграждат личности!

Каква разпра е било в душата му, каква необходимост в историята и каква повеля в Небесата или в съдбовността на нашия народ е настъпила, за да направи княз Борис великото Кръщение! Това е проблем, който е бил много тревожен и труден. В една велика, мощна държава: от Карпатите до Бяло море почти, от Охрид (където наистина след това ще видим своите просветители) до Черно море – в една обширна земя с всичкото `и величие, нейният вожд, нейният държавен мислител и отговорен за съдбите `и човек изживява тревогата на неудобство или страх от утрешния ден. Това е най-тежкият проблем и мисля, че по-разкъсана гръд от неговата, при който и да е от нашите царе, няма да намерим. И няма да го намерим никъде! Няма, според мен, в историята на човечеството по-тежка и драматично изживяна позиция от тази на княз Борис в българската история. Това, което световната история постави като величав проблем: То be оr not to be?, бледнее пред величието на този монарх, на този строител на държава, култура и бъдеще! Ще се смущава и ще се пита един Хамлет (като концепция, разбира се, в знанията на Шекспир): Да бъда или да не бъда?, ще ридае: В Дания има нещо гнило! – заради това, че сипали в ухото на баща му отрова – дотам свършва цялата колизия. А тук – цял народ се възправя, неговият болярски съвет, собственият му син, съпругата му... Няма място за То be or not to be, няма! Каква тревожна гръд е разкъсана! Животът е на собствения му народ и държава; животът е на личната му и национална съдба.

И защо трябва да го реши така, кое го застрашава? Византийската хиена, Немският тевтонски орден, папската анатема? Или има прозрението да сменим културата, да сменим духовната си валенция, защото мистериите на Тракия са затворили вратите си за Орендата? Трябва да направи покръстване, а след това – книжнина, школи, тогава когато Европа не може нищо още – говори на латински; трябва да пререгистрира онова, което наричам мистичния дух в признание на олтар! И да се възправи срещу съвестта и битието на собствения си народ, за да му намери право на Възкресение в един континент, в който след това продължаваме да живеем хилядилетие и половина. Така че какво прави – жертва всичко! С каква идея – с идеята на Възкресението. Защо? Защото с това е белязан белязаният народ! Борис схваща една голяма тайна – тайната, че няма страдание, има развитие! Това може би е най-големият опит, който носи българският народ в своето хилядилетно скитничество преди това. Наистина хилядилетно скитничество, където е получавал посвещения и е давал, и оставял олтарни храмове.

Безспорно, няма в световната история по-трагичен и върховен момент! Българската история го отминава; нашата драматургия като че ли се е родила и с двете очи сляпа; литературата ни също не можа да види това. Никъде не може да се намери по-недалновидно поведение по отношение на собствената си история, а най-вече и на собствената си Църква. А това е неописуемо явление – да се разкъсате заради своя род, заради сина си, но да имате идея за единство, идея за историческо бъдеще: как да оцелее тази държава!

Димитър Съселов дори въстава срещу Кръщението – това било "остър и нещастен завой в пътя на България"[10]. В това отношение връх на най-голямо отрицание извърши той – нарече "най-голяма грешка" действието на княз Борис Покръстителя. Възправи се и писа в историята, че няма по-гибелно дело от това, че е извършено Кръщението. Други също писаха. Не можа да се разбере островът на самотния... Да бъдеш вечен поклонник на трона на Танг Ра и да не позволиш на българина да изведе Диханието на Бога, или това, което наричам Божията човечност, вложена у нас... Това трябваше да се разбере в идеята на Христос: Аз и Отец сме едно!, което наруши цялата култура на света. (Юдеят не смееше дори да изрече името на Бога.)

Много лесно е фактът да свидетелства за историческо събитие, но много трудно е от историческия факт да изведеш душевността.

Историята е провиденция на Духа! Това, което хората са навикнали да възприемат за реално, са фактите, но никой не дебушира факта, за да види енергиите, които го правят. Защото в историята, когато има една битка, тя не е само започване и свършване – тя е потреба някой като белязано предназначение да завоюва територия, от която да прави държава, или тя е потреба да се роди идея за възмъжаване в съзнанието на човека пред страха му да умира... Много други подтекстове се крият; много са енергиите, които определят едно събитие, което става след това сух факт. За да може да се разбере тайната, която е извела една такава игра на историческата сцена, трябва наистина да се види провиденцията на Духа. Хората няма да навикнат да търсят провиденцията, докато някой не им каже. Самият исторически факт кристализира от много енергии с различни тенденции и това трябва да се види.

Така че ние не можехме да оцелеем с Танг Ра! Затова другите съставки на българските племена станаха мохамедани. Мохамеданството можеше да излезе от тангризма, защото имат само един бог, както го имат и в юдаизма, но жестоката етика на юдаизма и на мохамеданството нямат нищо общо с душевната благост на християнството (макар че и то много жестокости извърши).

Можем да направим нарицателно българското Кръщение, защото то е по-странно и по-различно от общия исторически ход на покръстване в християнство на другите народи. Ние по особен начин и с особена съдбовност приемаме християнството. И това безспорно го дължим на тази личност, която е изключение, както казах, не само в нашата, но и в световната история.

Почти всички са приемали кръщение след като се освобождават от своя митологичен свят, но малцина държавни глави са имали прозрение, доблест и величие, както и готовност да принесат своя собствен син в жертва на народа си! Като изключим Авраам (и, разбира се, Отец Който прати Иисус на Разпятие и Възкресение), няма друг в световната история, който да е завел сина си на жертва. Авраам заведе сина си, за да сключи нов завет; Борис ослепи сина си, за да даде зрение – Христова светлина и благословение над своя народ. Доколко този мотив е основателен, доколко този акт е оправдан, доколко тази голяма драма може да се понесе от всеки баща, е проблем на прозрение и на йерархия на мястото, на което сте поставени да правите история, а не да сте само личност с нейното битие.

Историята има свои жертвоприносни олтари и там личността се губи. Ако е величава – като Авраам, ще остане в историята; ако е велика – като княз Борис I, ще се впише в аналите `и, макар неговото сърце и неговата история да са трагедия. Личната му история, монашеският му обет е трагедия – голяма, несравнима! Да жертвате и да нямате онази надежда, че Бог ще предвиди, както при Авраам... Но готовността даде на Авраам правото на завет, на Борис Покръстителя Христос му даде битие – битие на равноапостолност.

Равноапостолен – това е голямата тайна! Трябва да правим разликата между светци и равноапостоли, защото искането да се направи някого светец е едно, а равноапостолството е нещо съвършено друго – извършен е един социален акт, не личен. Светецът върши личен акт, а княз Борис не е светец, той е равноапостолен, защото въвежда един народ в нова религия – това, което са вършили апостолите. Върши покръстването и отстоява институцията. Той си знае дали му е било скръбно, но историята го иска от него, националният дух и бъдна обединена България, която прави и великата култура след това, не само в двете школи.

Историята може да ви признае много прояви, но когато Духът ви даде признание – това е нещо съвършено друго. Историята признава неестествения "героизъм" на Нерон, но духът признава само (и то донякъде) лирата с неговите стихове (които са били много бледи) – това е историческата истина. Княз Борис не е искал признание, а живот в бъдеще!

Така в купела на едно християнско вероизповедание той сложи целия си народ, макар че някъде чак до ХI век имаме непокръстени места в България – това е другата страна на въпроса. Ето кое ще даде основание след това за раждането на ересите – да плъзнат манихеи, павликяни, монтани и пр.; да се роди богомилството. Но ние говорим за тази велика идея на покръщението, която този, за мен изключителен и неповторим държавник, извърши.

  • Покръстителят има три важни задачи:
  • репрезантивност на България в Европа;
  • единство между славяни и българи;
  • стратегия за култура!

Три големи проблема са стояли тук!

Кръщението, логично, не е прието от прабългарите, но е посрещнато с известна благодарност от страна на славяните. И моето обяснение е, че славянинът с приемането на една християнска религия с един бог се е освободил от десетките стихийни божества, които са го разкъсвали – днес е денят на Перун, утре на Лада, на Дажбог – не, имате само Един! (Иконите влизат много по-късно в църквата, особено в българската.) И заради това той приема с лекота, без съпротива християнството. Така славяните могат да говорят вече за институти, да говорят за божество, а не разпиляно както преди. Затова при тях Христос влиза много дълбоко. Славянинът е немотивирано покoрен. Защо? Защото няма основна идея за предназначение като българина.

Българите, макар да имат култура като идея за един Бог, трудно приемат християнството, много трудно. И то за институтите официалното е било по-скоро дипломация и култура за приспособяване, за да не ни погуби Европа, отколкото потреба на народа. Конфликтът за прабългарина е много голям – не само като социална несъвместимост, а като душевна травма – защото той има един Танг Ра само, няма други божества, нито митологични същества. И му го взимат – отнемат му единствената опорност. Дават му Христос – ама кой е Христос за него? Тук е големият конфликт между прозрението и традицията, между хан и ханската династическа култура, вярна на Танг Ра; конфликт между съпруг и съпруга, между баща и сина му наследник, между капищата и неизградените храмове, между жертвоприносното животно – кучето, в идеята на гадание, и евхаристийното служение в правене на причастие!

Представете си каква обемност е трябвало да носи в себе си Борис, за да намери сили да се противопостави на тази цялост от ценности, ценности хранили душата на гадатели, живели на пътища, които историята трябва да затвори, заради път, който трябва да отвори! Това е голямата трагедия, това е непоносимото битие на този човек – да акумулира всичката енергия на милионната си страна, желаеща или въстанала! И това се изразява в големия конфликт Покръстването на българите.

Но когато говорим за християнството, не трябва да изпускаме, че заедно с християнството се прави и държава. Държавничество и богослужение добре ги е познавал Борис, защото едновременно е бил и цар, и жрец. За нашето предхристиянско вероизповедание връзката между държава и религия е неразкъсваема, тъй като ханът е носител на Орендата, а жреците са само служители. Въпреки харизмата си – Орендата, княз Борис извършва през IХ в. Покръстването като помирение между религиозните цели и държавните идеали. Така в народната душа влизат нови духовни потреби, нова морална градация, нови социални тенденции.

Аз не търся оправдание на поведението му, защото прозрението, с което прави това, е, че ние – българският народ, още сме живи. Казвам, че История се прави от волята на цезаря и молитвата на жреца! Когато тронът трябва да прави история, правото на власт е употребено в сила, както така добре казва Христос: Царството Небесно се взима със сила! Не с насилие!

В пълномощията на водещия, който трябва да прави история, в градирането им е неограничеността – абсолютната власт. И за да се оправдае поведението на облечения в абсолютна власт, винаги се говори, че тя е от Бога. Езически или личен, еднобожнически или не, но винаги – от Бога. Формулата, при която властта е като Божия даденост, ще я намерим в Египет – всеки фараон е Божий пратеник; ще я намерим в Рим – всеки цезар дори е бог; ще я намерим във Византия – императорът е богоположен, а не владиката. Може да се каже, че това е едно много удобно средство. Но наистина приложната власт в идеята за държава идва хранена от онова, което се нарича историческо предназначение и пълномощие на националния дух за история. А много голяма част от това водителско начало ги наричат грешници и престъпници. Тяхната воля в името на историята е ограничена от добродетелите.

За Борис нашата църква казва, че той просто е узрял за Божието прозрение. По този начин му се приписва само Богоръководство. Но социалната история и политическата формула не говорят само за това – говорят за държавник, който е имал да преценява една историческа действителност за легализация и репрезентация на собствената му държава в европейски мащаб. Една потреба на едноличния негов Бог, който се счита още за езически – и когато са подписвали договори, са свидетелствали с меч достоверността си, а не с клетва и кръст. Така той извършва Кръщението с една тенденция за историческо бъдеще и присъствие на България, която тогава е една от трите супер-сили на света. Трябва да `и даде репрезантивност – и точно това прави. Така че пътят към Европа ние сме го правили в IХ век. В IХ век!

Изборът на княз Борис не е нито само верски, нито само съображения на политическата ситуация, а и диктат на историческата потреба и на националния ни дух. Може би голямата битка на националния ни дух е преди всичко срещу противопоставянето от страна на болярските верни родове на Танг Ра, срещу тяхното неприемане и ненавист. От друга страна е историческата потреба и свободата на славяните от десет или петнайсет стихийни богове.

Другата подбуда, която също така е утешното възглаве на неспокойните нощи на Борис, е да потърси етническо сродяване между славяни и българи; единство между две племена, между две етнични групи в целостта. Това е неговата видима, зрима проницателност за бъдещето на България. Както го илюстрирам – огънят на двете големи клади да се пали в една клада, молитвите на двата различни олтара да са събрани пред един олтар (да не говоря за молитвите на другите малки етнически групи, каквито е имало тук). Идея за единство! А водач, който не може да помисли за хармоничното единство (независимо от йерархията на културата), не е държавник!

Имало ли е все пак тук социални етнични конфликти? Твърде малко са отбелязани, но понякога историята премълчава спазмите, когато те са неудобни за нейния просперитет. Така прозрението на държавника и осенението на Светия Дух над Кръстителя е да даде трапеза, на която нито единият народ има право да се хвали и да каже: "Ето ние сме...", нито другата етнична група има основание да каже: "Ето, ние..." Това е великата трапеза на агапията, ако мога така да се изразя, трапезата на Любовта, за да извика едните, да дойдат и другите.

Борис не е раждал идея за асимилация, раждал е идея за обединението! Защото от славяните е трябвало да вземе гълчавата (хубавата българска дума – гълчава), словесието, което е познавала Европа, а от другите е трябвало да приеме кремъчната воля за държавност, за национално битие. Кое може да направи спойката? Религията! Генетичното обединение е трябвало да стане с една духовна обединяваща връзка.

Безспорно, Покръстителят преценява, че Византия е етнична конгломератност, но религиозно единна. За да бъде оцеляваща една държава, трябва да има една духовна връв, която нанизва народа. И многоетнична Византия чрез християнската религия прави единство – с една вяра. Ето какво прозрение е било необходимо тогава и на нашия княз Борис, който поне от две-три етнични групи в тази земя е трябвало да намери единство чрез религията. Това е видял той и тук държавникът и събуденият божествен огън в него правят голямото чудо – извършат Покръстването на българския народ!

Така Борис поема Голготския път на своето историческо служение – да извърши Кръщението. Той порутва дома си, но покръства нацията, извиква на един хоровод славяни и българи! Никой не е дал толкова много, както княз Борис Покръстителят, в идеята за цялостна, единна България и български народ!

Това единство, обаче, този нов олтар, трябва да бъде осветен с нещо много по-особено – Азбуката!

 

(Следва)

 

[1] Матей 28:19.

[2] Вж. Деяния на светите апостоли 16:12.

[3] Жития на светиите. София, Синодално издателство, 1991.

[4] Поснов М. История на християнската църква. Т. 1. София, Анубис, 1993, с. 191.

[5] Поснов М. История на християнската църква. Т. 2. София, Анубис, 1993, с. 106.

[6] Пак там.

[7] Коев. Т, Бакалов Г. Въведение в християнството. София, Булвест 2000, 2000, с. 152.

[8] Данчов Н., Данчов И. Българска енциклопедия. Т. 2. София, Медицина и физкултура, 1992, с. 1513.

[9] Андреев Й., Пантев А. Българските ханове и царе от хан Кубрат до Борис III. В. Търново, Абагар, 2004, с. 64.

[10] Съсълов Д. Пътят на България. София, Кибеа, 2004, с. 428.

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993