Зареждам...
Среща с Ваклуш Толев в град Варна (3-/-2008)

Среща с Ваклуш Толев в град Варна

Човекът е Боготърсеща се осъществимост!

Скъпи Деца на Деня, една от бъдещите неизбежни дадености – събожникът, ще даде по-дълбок смисъл на идеята човекът бог в развитие. Тя ще може да изведе това, че Мъдростта е Път, а тези, които ще имат огледалния образ на Истината, ще познаят Себе си в божествеността и в отговорността, а да не говорим за онези, които ще правят бъднина, която нарекохме Свобода!

Аз съм изключително благодарен на вниманието ви и от сърце ви благодаря! На този ден – 15 август, заедно с някои хора получихме отключване на запретите да бъдем сред своята национална даденост. Отхвърлена бе една невинна виновност, тогава когато конфликтът беше, както така добре го мотивираха, класов, а не лично човешки.

Класата е сбор от същества, които винаги могат да бъдат подведени под една идеология, въпреки че, както говоря, сега политиците ни демонстративно декларират, че са се отказали от своята идеология. Но къде е трагедията? Трагедията е, че не са се отказали от психологията си! И това от ден на ден чертае образци на недоизживяната страст на класовия конфликт. А когато искате да създадете национална общност или планетна даденост със събожници, вие, ако не сте освободени от принадлежността и ви пречи оня, чиято класа е друга, не можете да направите просперитет. И това, което бележим със знака "историческо време", го потвърди.

В Русия направиха революция срещу аристокрацията без наличие на буржоазия. Ето защо липсата на тази пружина в класовите конфликти се отрази и сега виждате не само безпътицата – липсата ги кара да крадат, за да създадат физиономия на една класа, за която податките не са били налице. В Америка пък направиха революция без наличието на аристокрация. И американският народ не физиономира нито присъствено, нито действено аристократизъм. А онова, което формулира като буржоазия, то беше кражба на поселничество, вместо на вродена даденост да се търсят добродетели и да се изгражда икономическо благополучие. Преди това – от 1789 до 1799 година, Франция беше направила Великата Френска революция, но вече при податки на изградена и изграждаща се (а и досега формираща се) буржоазност. (Не е проблемът на подражанието, а на просперитета.) За да се дойде до нещо много чудато – до пролетария, до работничеството.

В същото време за България академик Дмитрий Лихачов[1] казва, че България е държава на Духа! Мен не ме е изумявало това, когато съм гледал съдбата на България в нейния осъществим историзъм и в нейното предназначение. Защото, да дадете преценка на бъдеще, трябва да знаете и какво носи миналото. И наистина Лихачов е много прав. Това е страна, която е най-духовна. Най-духовна! Независимо че евреите бяха обявили, че са Божи народ. Ние, българите, сме правили много същностни култури. Може би сме единственият народ, който две хиляди години преди Христос обикаля света само с един Бог – Танг Ра, без наличие на зло и добро в лицето на сатани и ангели. Това е култура! Или най-малкото това е кръстният знак в съзнанието на един народ. Изумително е! Две хиляди години преди Христос ние нямаме ангели и сатани. Можете ли да си представите каква психологическа книга е написана в душата на българина като поведение, като изповедание и като път! Това винаги ме е изумявало – изначалният изворен път на България.

Ние идваме тук с тази религия в дадени сектори по-съвършена от християнството. Защото нямаме идеята за разделянето, която е юдейска. Тя в своята си същност е мегаломанска идея за посветен народ. Фактът е обаче, че самият Моисей е отгледан във фараонско семейство, но никъде не е дадено дали е влязъл в пирамидите за посвещение, както са го направили няколко от световните мислители – като Питагор, Платон и други.

Какво правят нашите българи тук? Идват и създават много интересни тенденции. В наличие е един съдбовен исторически момент. Трябва ли те да продължават да обикалят, или трябва да правят история и култура в Европа? Хан Аспарух и княз Борис решават този въпрос.

Знаете, че ние имаме болярство, ние имаме аристокрация, и то не по име и средства, а по дух и път. Това е един аристократизъм, който през време на робството ни опазва и ние, робите, ставаме учители на нашите оробители. Българите са учители на оробителя! А след това им пращаме свой възпитаник – Кемал Ататюрк[2], който забранява носенето на фесовете и фереджетата; дава равноправие на жените; заменя арабската писменост с латиница. Кемал Ататюрк е наш възпитаник – от военните аташета на Турската империя в България. И досега не могат да ни се отплатят за това. Защото стадият на стадното у тях още съществува. Докато при нас имаме оцеляла идеята за личността. Защо? Защото сме имали каханове и болярски родове. Освен това Златен век на книжнина, създадена култура на безмълвниците и Патриарх Евтимий, който е глава на християнството и внася като официално едно окултно учение – исихазма; в същото време, когато се налага, взема сабята и брани България. Мистик и воин!

Ние влизаме в европейската общност още в IХ век! Затова за тази смешка, която се поднесе, казах: Вижте, ние ще бъдем приети в Европа, защото не сме излизали. Преди 1100 години влязохме чрез един държавник – княз Борис Покръстителят, който даде в жертва и сина си, и 52 болярски рода, като се лиши от най-съвършената религия и прие религията, която историята и плътта на планетата бяха наложили – а именно Христовата. Представете си каква психология е имало! И не само Магнаурската школа, имперските тендеции на Древния Рим са нещо изключително – Цезар не е само велик държавник (след това ще видите повтарянето му във френския Наполеон)...

Следователно българите отработват качества, изграждат добродетели. Да не забравяме, че ние единствени създаваме Златен век на книжнина. Виждате ли знанието как е било вътре в битиейността на българския народ?! Фактически египетските пирамиди са били в душата на българина!

После идва и насилието, което трябваше да ни научи не само на поносимост. Ние имахме идея за голяма поносимост, но трябваше да станем хляб насъщни на едно дивачество, което опитомихме и чиято сила спряхме. Затова, когато ставаше въпрос България ще я приемат ли, или не в Европейския съюз, казах: Да, без претенции ще бъде приета, а Турция няма да я приемат. И не я приеха. Особено пък със сегашния им министър-председател, който върна фереджетата...

И така, идва нашата идея за освобождение, след като почти седемстотин години сме в робство – и на визатийците, и на турците даваме уроци. През време на робството ние фактически обучаваме два народа – единият, който е избрал най-опростената религиозна форма; другият, който е фалшифицирал (заедно с еврейския народ) Иисус. Разбира се, ние византийщината не я вземаме – чак сега тя стана проява. Византийщината в религията на България я няма, но в религията на континенталните християни е напълно жива. Византийщината! Папите в това отношение свършиха другата работа. Робите, които масажираха техните рицари и благородници, станаха войници на християнството. И християнството се наложи в Европа от инквизиция и кръстоносци.

Тези неща не докоснаха България през време на робствата... Вижте каква съхранителна ръка на голямата Съдба! Не на съдбата на планетата, а на Небето – това, което българинът изповядваше: "Небето – то вижда! Танг Ра вижда, знае!" Него време, когато злините се вършеха, когато лицемерието доби лик и когато насилието беше узаконено с религията на един Мохамед (едно бедствие!), ние, българите, бяхме в робство – в смисъл защитени!

Затова казвам: Това, което се наложи на българина по разни лагери и затвори, беше най-голямата защита на онези, които имаха националната главня на българската история. И турското робство е наша защита! Оттук идва вътрешният растеж на българина – това, което ме е изумявало. Не е въпросът само, че се правят от време на време въстания – от Чипровското до Априлското. Вижте, това е нагнетената душа, която трябва вулканически да изригва. И тази душа – България, изригва и ги направи.

Сега каква е нашата, така ако можем да кажем, аура и карма след Освобождението ни? Между всички революционери има един безсмъртен българин – Левски. Това е единственият човек, който с миром можа да потвърди думите на Христос: Смирих се до смърт! Той просто реализира, онова което Христос рече и отиде на Кръста. Ето ти го Левски – смири се до смърт: Аз съм и никой друг! Представете си каква психология се изгради в онова, което тепърва от аристократизма извеждаше хора, които ставаха буржоазна необходимост – чорбаджии! Чорбаджиите спрямо болярството бяха втора класа и по време на робството те не станаха селячество.

Научете се да анализирате историята ни в нейните духовни пътеки, а не в разбойническите пътища! Защото хората с основание ме питат защо не сложих в безсмъртните поименни българи Ботев. Единственият отговор, който имам досега: Питайте Левски! Цяла зима живяха заедно (в една изоставена мелница край Букурещ), но след това Левски не потърси Ботев. Ето как го прецени... Аз не искам да обиждам никого, само правя констатации. Онзи, който се смири на Кръста, и рече: ... до смърт!, той беше казал на апостол Петър: Махни се от мен, сатана! Но всички премълчават, че Петър е изгонен като "сатана", защото не знаят да го видят прероден в Ленин. Когато познавате историята в нейните изяви, тогава може да говорите истини.

И така, Левски направи предварително революция и той лоша дума за чорбаджиите не каза. Винаги ще има изедници. Кой владика, когато го сложиш пред огледалото, не е изедник?! Ама всички отиват, правят метани и целуват на владиката ръка. Така че в недрата на българската поселност, от бедни до богати, се изграждаше буржоазията. Най-добрият израз на това е, че ние се освобождаваме и само след някоя година братя Евлогий и Христо Георгиеви, които са изкупвали данъците на Турската империя, дават всичките си пари. И днес, когато минавам край Софийския университет, винаги се кръстя за тези двама братя. Безочието беше на един политик на Симеон Сакскобурготски, който каза: "Царят като братята Георгиеви даде..." На другия ден вестниците го осмяха. А друг пък рече: "Те, защото са крали..." Вижте, и да крадете, когато изградите университет, ви е простено.

Така се създаде буржоазната класа в България: първо – знания, второ – социална сигурност чрез конституция. Ние сме единствената държава в света, която в своята конституция – Търновската[3], има един член 61 в глава XII, в който пише: "Всякой роб, от какъвто и пол, вяра и народност да бъде, свободен става, щом стъпи на Българска територия." Това е най-голямото достойнство на седемстотингодишните роби, които не само че имат буржоазия, ами и велики аристократи. Макар че вече аристократизъм не е имало, имало е такива синове. Ставаш свободен! Представете си: материална база – тези двама братя дават Университета; духовна база, социална гаранция – Конституцията!

Разбира се, всички парвенюта след Освобождението се опитваха да се качат начело. Едни ги пребиваха, други ги сякоха със саби, но България оцеля, въпреки най-голямата пречка, изпречвала се пред нас, в лицето на освободителката ни, която още тогава ни раздели на части – Северна и Южна. Това пораждаше потреба – потреба за национална самостоятелност.

И виждаме, седемстотин години не сме били самостоятелни, а само няколко години след Освобождението правим битка. Пет години след Освобождението е войната за Съединението. И я прави не пролетарската класа с нейните трудолюбия (в България това е безспорно), а тази аристокрация, облечена като буржоазия, която говори за държава. Идеята за държава в следосвободена България е нещо изумително!

И тук е личната ми смелост да сложа Цар Борис III като един от 13-те поименни безсмъртни българи, макар че този човек само за три или четири години видя Обединена България. Важното е, че духовната еманация търсеше осъществяването на Обединена България – на три морета. И Патриарх Евтимий, и цар Симеон[4], когото готвеха да стане учен, и Асеновци – всички тези хора създаваха престижа на национална потреба. И не е само мечът, а "Аз, Буки, Веди, Глаголи..." И когато съм твърдял, че братята Кирил и Методий не са имали нищо общо с нас, единственото ми признание е, че академичната ни мисъл нарече храма на знанието "Св. Климент Охридски". Виждате и податките как се е изграждал българският културен и духовен дом.

Безспорно, тези интерпретации не ме лишиха от преценка, когато съм бил ограничен, за да наблюдавам реалната лъжесвобода. Всеки може да се оправдае, че насилието е необходимост за пробуда. Но кое насилие? Идеологичното или националната потреба за история и път? Това е благодатта на българското Освобождаване. И само един човек в цялата планета (виждате крайностите на българина) рече: Бог и България – единство в двойна плът! Това не е моето пристрастие към Пенчо Славейков. Не, това е моето коленопреклонение. Виждате – "Кървава песен": Бог и България... и то ...единство в двойна плът! Отделно е по-нататък, че има вече и класация за Отечество: и тая клетва ние пред кръста ще дадем – за нея да живеем, за нея ще умрем. Но голямата идеология този човек я изрази – след едно робство да кажеш, че тази земя е единство с Бога! Аз не зная доколко академик Лихачов е познавал Пенчо Славейков като култура на българската нация, но факт е, че е казал: По-духовна нация и народ няма.

Така след едно Освобождение именно това, което комунистическата партия нарече "класови врагове", "чорбаджии – изедници", създаде основата на нашата следаристократична психология. Тъй като вече аристокрация нямаше, се формира психологията на буржоазията. И както знаете, България премина без класови конфликти, с изключение на известни експлозии на земеделеца Александър Стамболийски, който по-скоро хубави мустаци имаше, отколкото мъдра глава (да ме простят земеделците). Защото, когато искате с едно съсловие да правите държава, това показва, че нямате идея за национален път. Не може една каста или една класа да управлява цял народ. Нашите държавници, независимо от своето самоизяждане, което вършеха в различни моменти и, разбира се, парвенютата с половинчата отговорност (като Кимон Георгиев[5]), след това си платиха данъците. Но вижте – когато плащате своя данък и на гърба на онези, които станаха жертви, не може да бъдете почит.

Не е проблемът живият национализъм, който е пък пакостен – проблемът е държавата. А в сърцевината на българина главнята на нацията му е живот!

Така че ние излязохме от робството и в един много кратък срок, около 25 години, оформихме България като буржоазна. Но имаше откъде да черпим образеца, независимо стотиците години робство. А когато унищожиш аристокрацията, както го направи Октомврийската революция... Дори има един великолепен анекдот. По време на революцията в Русия една графиня попитала слугинята си: "Какво искате?" Слугинята казала: "Да няма богати." А графинята `и отговорила: "Не е ли по-добре да няма бедни?!" След като иска да унищожи графинята, слугинята няма от кого да вземе поведение. Проблемът с подражателството не е само маймунщина, защото маймунщината може да прави само елементарно отражение. (Разбира се, лъвът не прави подражателство.)

Ние изплуваме изведнъж. Просто изумително е като имате предвид поведението на малките европейски държави, като имате предвид недоимъка в отговорност и честност. Ние бяхме заобиколени от врагове, но престолнината на болярите беше в психологията ни. Защо? По силата дори на прераждането. А трябва ли да има понякога такава пустинност каквато е сега? Да. Тези хора, които сега слязоха да правят социални движения, поне едно нещо могат да научат – освен лицемерието, злосторството какво е. Когато можете с една йота да прецените един прецедент или един исторически момент, вие сте получили в своята бъдеща възможност на прераждането един орден за награда на добродетели. Обаче Учението Път на Мъдростта каза: Добродетелите не са достатъчни, трябва Знание!

Ако българската история може да бъде четена... Какво е един Паисий? Малко ли добро направи! Само неговият буквар да бяха прочели... А той наистина го разнесе из цяла България. Виждате, Паисий пали свещичките: Имали сте царе, имали сте... Знаете ли какво значи на един човек да му нашепнеш, че е имал величие? Това е с достойнство да намери своя гроб на възкресение!

Затова след Освобождението ние можем да кажем, че духовната енергия на българина направи възкресение – възкресение се направи от това, което е буржоазия. А една работническа партия или класа реши да говори за "чорбаджии-изедници", да говори за експлотатори и да иска отмъщение... Липсата на възпитание към ценности е именно пауперизъм[6], бедност от знание. Затова още при освобождаването ми бях казал една смела, дързостна мисъл: От малкия затвор – в големия. Вижте, затворът е мисловност, а наказанието е поселничество в неблагоприятни дадености! Иначе е мисловност, когато наказанието е водено от политически дискриминации. Аз нямам за задача да ви разгърна етичната и социалната кастовост на тези феномени, но те са много сложни и много ми е мъчно, че досега нито един политик, нито един социолог, нито един етик дори не анализира формулата "прави се революция срещу аристокрация без наличие на буржоазия". Изведнъж мужика го правят с име "пролетарий", създават му физиономия, но не са му създали психологията. Затова те не можаха да изградят буржоазна класа. Мужикът, макар и с наименованието пролетарий и с пролетарски вождове, както виждате, няма изработена дори физиогномия за една буржоазия като социална даденост.

Тези неща ви посочвам, за да разберете, защо съм казал "от малкия – в големия затвор". За да отхвърля погрешната теза, че човекът е само социално животно. Не! Човекът е Боготърсеща се осъществимост – Божия необходимост! Ако това бяха направили с трезвост големите политически идеолози, доктринери на революции, щяха да надкрачат онова, което е последица – бедствието на революциите. А революциите не са дадени, за да създават бедствия. Революциите са, за да създават йерархия на Духовните вълни.

Ето точно това е моята радост, макар и в було на скръб. Въпреки че аз не признавам, че има страдание. Страданието тежи на ония, които имат отношение към тялото си и към мисълта си само, а не към духовната и душевна единност на човечеството. Както виждате, социалната необходимост създаде сега в Европа общност. Но за съжаление, те пък нямат нито един политически водач, нито един държавник. Да, имат администрация – и то чудесна, хубави банки и щедри дарения, но това не прави човека бог.

Искам вие, събожниците, когато ще интерпретирате своето присъствие в Учението, това да погледнете. Да отработите поведение на духовна преценка на това, което Учението каза – да одухотворявате материята си, а не да удовлетворявате пълнежа на стомаха. За да можете да отработите просперитета на йерархията на Духовните вълни и следователно от своя страна те да ви водят към онова, което следва след брат, след Обичай врага си... Както виждате, никой не обича врага си, но не можеш да отречеш идеята за събожника.

Така че на този ден бях отключен. Разбира се, ключът на външната врата не е имал стойност. Аз бях си отключил най-съществената врата – вратата на служението без Себе си, вратата на една нова Духовна вълна, на едно ново Битие. Зная, че особено в изначалните години в очите на хората подобна мегаломания, както могат да го нарекат, е смешна. Но можете ли да си представите, че всички, които са идвали да дадат нов Път, винаги са били осмивани. Даже Иисус знаете, че е наречен богохулник. Богохулник, пред Когото всички сега правят молитва! Тази отживелица на преценките се дължи на стълбицата, по която човекът е изкачвал своето морално поведение, но много бавно своето знание. Изначало още прави констатацията: Адам стана като един от Нас – да знае що е добро и зло... А виждате какви неудачни смешки са създадени като кумири на изповеданието. Но все пак сменихме вятърната мелница с водна, а дойдохме и до техническо съвършенство с електричеството или другата технология – ядрената енергия, която ни изведе с хиляди години напред...

Така че каквото и обяснение да ви дам за живяната потреба да изляза от малката в голямата зоология на класовата борба... Но по закона на прераждането тази зрима необходимост, бих казал гравитацията на човечеството, е наложителна.

Радвам се на това, че сте решили да направите тази среща, радвам се на вашата потреба да бъдем заедно. Защото, когато на трапезата има новости, ако ще да бъдат и "краката на рака", който създава в човека съпротивата, то себепознанието, макар с болка, е един желан път и едно потвърждение, че божествеността тъй или иначе ще влезе в живота. И след Събора – тази непринудена принуда, изживях особена преценка относно потребата от това, което Учението ви дава. Там видях хора от много далечни страни, които се почувстваха необходими за обновяване. Те се почувстваха! Не може човек да надвие вътрешния си копнеж, заради евтиното всекидневие да има било партиен билет, било корона, за която дори няма достойна глава... И знаете ли, това озвездяване на съзнанието ме накара да се замисля, че наистина следващите дори само петдесет години ще изиграят осъществима необходимост. Учението ни ще става приложно осъществимо!

Така че от сърце ви благодаря! И наистина няма толкова много морето да ми бъде скъпо, както срещата с вас. Бъдете благословени, бъдете ми живи и здрави в потребата да се направи служение без Себе си!

 

15.08.2008 г., Варна, Зала "Атриум"

 

[1] Дмитрий Лихачов (1906 – 1999г.) – руски литературен историк и текстолог, обществен деятел.

[2] Мустафа Кемал Ататюрк – турски генерал и политик, основател и пръв президент (1923 – 1938 г.) на Република Турция. Слага край на отживялата Османска династия, просъществувала повече от шест века.

[3] Конституция на Българското княжество, приета на 16 април 1879 г.

[4] Симеон I Велики – български владетел от 893 до 927 година, третият син на Княз Борис I Покръстител.

[5] Подполковник Кимон Георгиев Стоянов (1882 – 1969 г.) – български политик, на два пъти министър-председател на България.

[6] Pauper (лат.) – беден.

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993