Зареждам...
Учителят като живот (2/2009)

Учителят като живот

Всемирността е Неговото битие, служението е Неговата реалност, последованието наше е Неговото потвърждение!

Изобилието на духовния плод на знанието, на духовния плод на прозрението е проблем вече на личен живот, защото всеки е дошъл, за да чуе един глас: „На Път сме!“ За Пътя е нужна неуморност, за тържеството е нужно достойнство, за победата е нужно прозрение! И няма по-голяма радост за човекa Върховенството да го срещне на Път и да му каже: „Благословен бъди!“

Учителят като живот е една идея, която събира в себе си всичко, каквото Бог е предоставил на човека като един бог в развитие. За мен Учителят е дете на Бога, което е осъществило еволюцията! Осъществило е онова, което наричаме „Битие“, т.е. единството между Небе и земя, между Дух и материя. Учителят е толкова мистичен, колкото и реален. Защото това, което дава, е на живи същества, реални в своята еволюция и йерархирани във възможността да Го познават. Ето защо Всемирността е Неговото битие, служението е Неговата реалност, последованието нашe е Неговото потвърждение! Нашето последование е достоверност и утвърждение, че Той е! Човекът е, който Го потвърждава, защото Той трябва да е жив в нас. А Учителят никога не е и умирал – ние сме, които трябва да се събудим.

Да се събудим! Затова най-добрата дума, най-доброто име, което можеше да бъде изречено за онзи, който събужда, е „будител“. Ние обаче избягахме от тази хубава българска дума на нашето Възраждане – „будител“. А тя е едно единство с идеята Учителят като живот. И българският народ в своята духовна същност в дни на прозрение дава това хубаво име на Учителя – може би най-доброто онтологично и най-точното изясняващо същината му. Будител! Защото само който е буден, може да тръгне; само който е буден, както е казано в Светото Евангелие, може да търси, може да почука и знае какво да иска. Но защо избягахме от това определение – защото станахме учени ли, или защото се срамувахме, че не можахме да се събудим? Не – защото една идеология не можеше да иска будност. А българският народ се е събудил в рамките на едно столетие, и то така, както никой народ не се е събуждал. Бил е буден – буден в ум, в нравственост, в творчество – бил е изключителен. И най-хубавата дума, с която може да бъде наречен този, за когото казах, че Всемирността е Неговото битие, е будител. А тази дума избяга от нашия говор, за да се сложи гръцката „даскал“ (от „даскалос“). В модерните изкази пък се говори за „гуру“. Било благозвучно... На санскритски „гуру“ е „водител“, но който не буди, не може и да води. На тибетски казват „лама“. И ще чуете да се говори за Далай лама – за върховен жрец, не за будител.

Будител! Това е тайната на голямото, което искам да ви поднеса за Учителя като живот. Не за живота на Учителя, защото не всеки Учител е Синовност или Господ. И много е трудно да се характеризира отделният детайл, той трябва да се види в лицето на тези, които Го следват, за да се каже: „Ето, това е Учителят в живот!“

Някой, както Аврам, може да срещне Мелхиседек, който е наричан цар на правдата или цар на мира, защото е цар на Салим, което е старото име на Иерусалим. Но тъй като Мелхиседек е без родово начало (въпреки че историците и теолозите продължават да спорят наистина ли Мелхиседек не е имал род), затова считат, че той е служител определен, поставен от Бога на това място. Той е, който слага ръка на благослов над Аврам, който става Авраам, т.е. баща на народи. И това наименование: служител, свещеник Мелхиседеков – на правда, на мир; без род и начало, се слага на Христос[1] като аналогия, че Той, бъдещият Цар, ще бъде Всемирен, Вечен.

Вижте, и апостолите не са отишли по-далече от едно старо мирогледно виждане – не са могли да кажат: Христос е утробата и щедростта на Любовта. Те остават на брега на Правдата – царят на правдата, царят на мира. И Христос говори за мир, но говори и за Любов. Духовната вълна на Любовта е себе си в другия и другият в себе си, а Правдата е измеримост – да съдите другия без себе си! Да прилагаш закона, това е да създаваш условности за едно Учение. Учителят обаче стои над закона!

Учителите имат различни имена в различните Учения, но това, което носят, е Всемирност. Когато преведете Орфей, буквалният смисъл от финикийски език е „лекувам със светлина“; а Иисус, Иешуа, пак значи „лекуващ със светлина“.

  • Всяко име на Учител е една тайна!

Това е един ритмичен напев и ако го усвоите като ритмика, ще може да отключвате енергии. Нито едно име на Учител не е безизразно, напротив – всяко е една заключена тайна, която чака магичния ключ на енергитичната цялост на Учителя. Тази енергия в една ритмична цялост може да ви съхрани от беда; с нея може да трансформирате страданието в развитие и да имате белега на Учителя: Това е Моят възлюблен Син, над Когото е Моето благоволение![2] Оня, който не е чул този глас, не може да извърши дело на Учител.

Нищо по-същностно от изговора на името няма, защото то е вибрация. Както името на личността, така и самата дума „учител“, „будител“ – произнасяна със съответното правилно ударение, отваря, дебушира енергия, чрез която може да се осъществите. От години говоря, че всяко име е от много голямо значение – и трябва да се сменят имената, за да се променя вибрацията и да не оставаме в стомната на миналото, където отдавна водата не е сменяна! Защото шаринката на стомната, т.е. традицията, е много хубава, но спира развитието.

Първото, с което човек трябва да отвори страница за живота на Учителя, това е, че Учителят като живот е в хармонична цялост с космичната и планетна отговорност за изпълнение на Своя дълг! Той не живее вън от онова, което поселява планетата, и от онзи дълг, който трябва да изпълни... Затова в Посланието на Планетния Логос за 1995 г. се даде, че трябва да потърсите своя знак: Търсете собствения си знак като битие в хармония с космическия хороскоп и планетен дълг към Учението![3] Учителят е, който има този знак. В това Послание още е дадено: Бъдете неотречни от своя обет: Мъдростта – живот! Но кой може да каже: Аз изпълнявам дълга си към Учението като Учител? Само Онзи, който може да чуе думите, казани в момента на великото посвещение и тайнство: Това е Моят възлюблен Син – Него слушайте! Защото Той има само служение!

  • Учителят няма цел, има служение – това е свобода!

Учител, който има цел, се пазари, него го цанят. Той може да ви гледа на карти, срещу което да иска плата...

Второто, което трябва да намерите в осъщественото Му присъствие, е, че Учителят няма личен живот, има живот в онова, което е дал като трапеза! Както сега трапезата на Мъдростта ще бъде битието ви.

  • Учителювата същност е в Учението, но Учителят е повече от Учението!

Този, който дава Учението, е повече от него! Ето защо Христос рече: Имаше много неща да ви кажа, но не сте готови![4] Затова със смирение трябва да отсъдите, да видите дълбочината и тогава да направите отговорност пред дълг за Учението!

И третото, което е част от живота на Учителя, е Учителят като живот в учениците! Това е животът на Учителя – Аз съм Пътят, Истината и Животът. Вижте каква идея носи Учителят!

  • Учителят не прави живот за Себе Си – Той е Живот!

И трябва да намери онзи елексир, с който ученикът всеотдайно ще Му се отдаде.

Има една древна притча: При един Учител пристига много смирен, много всеотдаен ученик, но другите ученици, виждайки неговата всеотдайност, изживяват тревога, че някой може да ги измести. „Ще отиде до Учителя и ще му стане много приближен! Какво да правим?“ И отиват с искане: „Учителю, този май ти няма доверие – изпитай го, дай му някаква тежка задача.“ Учителят казва: „Е, добре...“ И повелява на ученика: „Скочи в пропастта!“ Ученикът скача, но го намират невредим да стои в съзерцание. „Това е случайност...“ Но няма случайности, защото законите за кармата и прераждането не ги позволяват. Умуването обаче може да измисля случайности, защото умът не може да обясни, когато няма достатъчно Дух. И какво става: „Това е случайност, Учителю, трябва друго изпитание да му дадеш!“ – „Ами, добре...“ Казва му да влезе в огнена стихия. Той влиза и пак го намират невредим в моление и съзерцание. Тогава го питат: „Как го правиш?“ – „С името на Учителя отивам навсякъде!“ И така, с името на Учителя, което е висша вибрация, той надмогва всички изпитания. И, разбира се, няма място за случайности. (Ето защо нашият народ казва: „Три пъти мери, един път режи!“) Това е тайната – да се знае ритмиката на името на Учителя. И тогава – и бездни, и огньове няма да ви победят. Тук е величието на ритъма в името на Учителя. „Когато отивах към пропастта, когато отивах в огнената стихия, носех Неговото име!“

Поведението на Учителя, обаче, не е поведение на следващите Го. И в Евангелието много ясно пише как когато една майка иска от Христос: Кажи на моите синове да седнат от двете Ти страни в Твоето царство[5], и всички други възнегодуват, Той отговаря, че Онзи, Който ще определи мястото им, е Неговият Отец. С това бяга ли от отговорност? Не, Учителят никога не бяга от отговорност! Но не удължава безсмисления спор за величие и за награди. Колко много идеи оставя, колко много тайни отдава; как в тези изпитания кодифицира нравствения закон, как помирява социалните неразбирателства!

Спорен може да бъде въпросът за различни теолози, философи, историци... – дали наистина социалният проблем е и нравствен проблем? И ще кажат: „Платон така мислеше, Аристотел така...“ Какво като са мислили? Като са мислили, направиха ли хората други?! Кое има всеобхватността, кое е универсалното в душата на човека? Една философска система, една историческа теза, една икономическа доктрина? Не – само религията, колкото и да изглежда опростена! Защото ви поставя божество, което за вашата йерархия има универсален характер и може да изцели всекидневната ви треска...

Човекът е всекидневен, а велико достойнство е, ако добие сили всяко всекидневие да превърне в празник. Ще има ли противоречия? Да, противоречия ще има винаги, за да се търси една стратегия на Учението. Празникът е, когато едно Учение е живот! А стратегия на противопоставянето е личното битие – кармата, историческата даденост, индивидуалността. Те са достатъчно ширни, за да има противоречия в развитието. Но целостта, универсалната даденост е Великият във вас и вие в Него като битие и живот!

Самата йерархия е, че има един свят на желанията, който не може да не противоречи на поточността на интуицията или на една глъбина на мисленето, или пък дори на една плитчина на умуването. Казал съм, че умуването е рамка на Небесата! Но не може да сложите рамка на Небето. На своя кръгозор – да, но на Всемирния – не!

Така че противоречието е в човека – от опростителството до гениалността и от протегнатата ръка за милостиня до ръката на щедростта. И всеки има место. А спекулациите коват веригата на кармата. Никой не може да избегне възмездието за измамата и неблагодарността си. Веднъж чух един просяк да изразява недоволство. Вместо да благодари, той каза: „Само монети...“. Или слухът му, или зрението му беше много развито, а просеше, че е сляп. Низостта му беше по-голяма отколкото наказанието... Пред очите на Учителя обаче няма скрити неща. Той може да премълчи, но много добре знае, че слепец не може да води...

Това, което Учителят прави в личния духовен план на човека, е да го сложи на трона над социалните му потреби, изразено с фразата на Христа: Не само с хляб ще се живее, а и със Словото Божие![6] Но не само... – значи и хляб е нужен. Затова включва в молитвата Си: Хляб наш насъщний, даж нам днес. Човекът, обаче, не бива да разточителства, нито да спекулира с необходимостта да се нахрани. Духовното разточителство също е забранено, защото пак Христос рече: „Не хвърляйте бисера си пред свините!“[7]

Учителите не крият. Те разкриват, но никога не крият; казват, но не изказват всичко. Служат си с алегории, служат си със скриптопис... И за да могат да сътрудничат в йерархията на този, който е буден, както и в потребата за опора на пътника уморен, кодифицират законите, които оставят. Първите закони, които човечеството получава, за да се освободи от взаимната ненавист и злоупотреба на сила, се дават от Великите посветени, от Учителите: „Не прави на другия това, което не искаш на теб да направят!“ После ще кажат: Не убивай, не прелюбодействай, не кради, не лъжесвидетелствай... А след това, в избистряне на неговото богопочитание, ще му повелят да не си прави идоли. Защо Учителите пазят учениците от идоли? Защото идолът не еволюира. Те много добре знаят, че Боговете еволюират – живият Бог еволюира!

Този, който има живот, безспорно е в еволюцията.

  • Учителят е над планетната еволюция!

Но необходима ли е тя? Това е най-безспорният процес в цялата планета. И за нея се носи отговорност от страна на всички Учители, от страна на всички мъдреци. Те съхраняват еволюцията, хранят я, като `и дават целенасоченост. А всяка една от Духовните вълни ритмира скоростта за осъществяването на човека в Божия живот. Трагична е участта, че всички души преди Христос отиват в Ада. Надеждна и смела е Неговата дързост да рече: В царството Небесно има много жилища и Аз отивам да ви ги приготвя! А колко по-властно ще бъде, когато Учителят може да каже: „Вие трябва да бъдете неограничени в битието на Отца си!“ Но това ще дойде с едно голямо Учение, което ще отверижи трагичните жертви на развиващия се и ще избърше сълзите на всеки, който се обръща, защото не може да се разлъчи от миналото си.

Тази идея на разлъчения – да се върне в целостта, но преди това да се осъществи – е толкова характерно дадена, когато Адам е приспан, за да могат да отделят от него Ева. Посочена е идеята за разлъка с онова, което е само ваше, но не е още в целостността – Ева се формира и се връща, защото: Ще бъдете едно тяло и една душа! В идеята за свобода от личен живот е хилядилетната борба на човека чрез егоцентризма да излезе от пещерното стадно състояние (и идва огънят, за да го индивидуализира). А след това вече: Адаме, Ева – разделихте се, за да се оформите; оформихте се, за да се слеете...

Най-тежката верига, която човечеството влачи, толкова пакостно сложена му още в идеята на Сътворението, е първородният грях. После изживяно минало, но потребно, за да се разгърне. Трагично е, когато си застанал на синора на раздялата да плачеш за него. Затова Учителят дава благия урок за свобода от минало, която трябва да ви направи единни за друга Духовна вълна.

И личното дело, което извършва всеки Учител в душата на следовниците си, това е да ги освободи от „върнато минало като отживяна потреба и изживяно упование“.[8] Като отживяна потреба... Отживели сте едно битие. Било е потреба, но ще трябва да се освободите: да не връщате миналото; да не слагате воденичния му камък (като камъка на грехопадението). И след това – като изживяно упование. Защото тези, които ще отживеят своята потреба, са я имали и като упование в живота си. Трябва да смените подпорите на храма на вътрешния си живот. Трябва със силата на един Самсон да разрушите колоните на дома на едно отживяно минало и една отминала потреба да се срине.[9] Това е част от живота на Учителя в живота на онези, които Го следват, в живота на онези, които трябва да направят последованието.

Ето кое съзнание дава Учителят. Когато казва: не убивай, той слага идея за развитие; когато казва: не прелюбодействай, той слага плет, на който човекът да просне своята риза на желанията. А тя не може да не се види от съседа. Кой е у нас съседът? След като желанието е нашата риза на морална неустойчивост, ясно, че съседът ни е умът. Но кой е, който ще отсъди? Това е съвестта. И чак когато тя започне да се събужда, тогава няма да има проснати на плета ризи на желанията.

Йерархията на знанието е от идеята за Правдата през жертвата на Любовта до жаравата на Мъдростта! Там някъде, в незнайната нива, има един сноп зряло жито – избрано като плодно семе на бъдещия живот, на бъдещата Духовна вълна! Всеки може да си вземе по един клас, да го разтрие в дланите си и да яде зърна – както учениците на Иисуса. Упрекват ги, че нарушават закона – яли в събота. Можете ли да си представите какво битомислие – когато един закон на ограничението може да спре духа на благодатта?! Ядат в събота, защо им позволяваш да нарушават закона? – Ами що стори Давид, когато огладня – яде от хлябовете на предложението и даде на ония, които бяха с него.[10] Вижте как всеки закон Той е знаел! Сложени са закони, но това не значи, че светът се е излекувал с тях.

  • Учителите дават духовна енергия за свобода!

Свобода от низко мислене и недостойни желания, а кой кога и как ще я употреби е проблем на време. Но времето е толкова ширно, че трябва да се пазят енергиите, не времето! Тогава еволюцията няма да бъде толкова мъчително бавна. Ето защо умните употребяват енергията – другите употребяват времето. Това дават, за да се знае, и така живеят Учителите. Интензивността на техния живот е Път, не е идея за подражание!

Не съм много съгласен с тази теза на Томас Кампанела – подражание на Христа. За мен подражанието не е еволюиране. Но за Католическата църква то е един голям живот. Това е най-лесната подбуда – подражавай. За да влезеш, обаче, във вибрацията на подражание на някакъв образец, трябва да бъдеш в същата култура, в същата вибрационна единица. Не може да се направи с две различни валенции някакво съединение. Затова не бива да се подражава, защото човек няма нито онези нозе, нито онази духовна култура. И както виждате, в социалността известни водачи създадоха от единството, наречено душевност (единство, защото всички са деца на Бога), класова ненавист и обществени раздробления, създадоха институт на робството (оправдан чрез Моисей), създадоха феодализъм...

А йерархиите трябва да осъществяват еволюционното събуждане на децата на планетата. Тези деца трябва да разберат, че слепият Едип има нужда от водач. Греховете на Едип ги знаете – йерархия, която го довежда до предсказанието, че ще убие баща си и ще сподели безгрешен грях в ложето на майка си. И ще се роди прозрението, с което трябва да се ослепим за света Едипов. Ще дойде идеята за Антигона – да бъде изведена вашата собствена дъщеря от собствената ви майка. (Сестра и дъщеря едновременно.) Това казват Учителите: „Родете тази, която ще ви води, когато сте слепи. Намерете своята Антигона, която няма да бъде покрусена от бащината воля и действие, която няма да бъде смутена и от своята майка.“ Коя е Антигона у нас? Интуицията, прозрението! Интуицията не се смущава какви желания и какъв ум имате. Тя води, води... Ето тайни, които Учителите дават!

  • Учителят казва, че всичко е победимо, но никога не обещава, че лесно се побеждава!

Не се лъжете. Когато узреете, може да ви каже, че няма страдание, но не и че лесно се побеждава. Побеждава се всичко, но не така, както си мислят хората: станах еди-какъв си и готово – светът е мой. Не! Точно когато някой е пиян от победите си, идва великата повеля: Мене, текел, перес! – Изброено, претеглено, разделено![11] Точно когато Александър Велики решава, че е победител, го хваща треската и за три дни умира.

Учителят е победа, но победа над довчерашния. Това, което Христос рече: Ако не намразите себе си дори, не сте Мои! Защото Учителят не е вън от вас – Учителят е това, което във вас живее! Вашата характеристика за Него няма значение – важното е какво слага у вас, за да ви направи победители. А за победата е нужно прозрение! Гениалните пълководци точно с това са белязани – с прозрението си. Един Наполеон в Египет има изумителното прозрение да каже на своите воини: Тук, от мястото на пирамидите, ви гледа 40 века величие! Как се устоява на тези погледи – 4 000 години ви гледат. Ще победите ли? Вижте какво им противопоставя; вижте величието, което им предоставя – отиват срещу 40 века съдби, срещу 40 века пирамиди, които са материализираната идея на безсмъртието! Значи – за победата е нужно прозрение. Но когато е заточен на остров Елба, си открадва сто дни, които са му унижение. Победа – всичко е победимо, но съвсем не е така леко. И Наполеон побеждава, а след това с трохите на сто дни изживява своето унижение.

Учителите именно това казват: Няма непобедимо, но съвсем не е лека победата! И когато гледаш в очите победата без да си съблазнен, ти си велик. Разбира се, на всички Учители слагат величие, въпреки че това са оценките, които техните последователи дават. Трижди Великий Хермес! Нищо не му говори на него, нито му е потребно. Защото не може с едно прилагателно да изразиш величието на великия Хермес. Трижди... И никой от Учителите не живее със съблазън за това, за което още растат и се развиват учениците.

Когато се говори за Учителите, често се разбира, както и Чарлз Ледбитер казва, че са от Великото Бяло братство. Не съм съгласен много с тези констатации, това виждане е неговата просторност на знание. Великото Бяло братство и другите поселения – Всемирното правителство и т. н., са междинни полета, посредници в изграждане целостта на Космичното живеене, на служението на Вечния. Вярна е тезата, че Учители могат да слизат, да идват, макар и да са завършили съответната планетна еволюция, и с това да сътрудничат на Всемирността. Но те са жива плът от живото ни тяло! И точно това влиза в градацията на Христовото присъствие за двете Му естества – Човешко и Божествено. Затова е наречен Син Човечески и Син Божий, което като градация е импулс за бъдещата свобода – че човекът е един бъдещ Бог.

Всеки Учител, когато дава своето дело като живот в душата на съответната раса, на съответния народ или етнична група, идва като жива плът. Иначе вярата ни е напразна. Много е лесно едни ангелски крила да ви носят и да направите констатация колко е мъчителен животът, след това да дадете на хората по една лъжичка балсам и – готово. Не! Голготският път е реален; Кръстът е реален – всеки ден го носим. И той влиза в живота на човека. Защото всеки ден човек е на разпятие и всеки ден човек е на възкресение. Този, който не може във всеки свои двадесет и четири часа да прави по едно възкресение – нека си избере за какво ще умира. Когато не може да умре за всички – нека умира за себе си; когато не може да победи една мисъл, нека разпне едно желание! Ако това не научи ученикът от Учителя си, другото е забавление. Душата на Възкръсналия е в люлката на плътта и във вибрациите на Духа! Във вибрациите на Духа. Тогава се възкръсва!

Трагичното е, че човечеството в своето развитие има повече забавления, отколкото дори занимания. Това е останало не като лековерие, а като необходимост, с която в Четвъртата коренна раса е трябвало на съзнанието на човека, който е бил повече в астрално битие, да му се даде занимавка – както на детето: до 6 – 7 години му дават играчки, за да се самозалъгва, че присъства. Защото и то, детето, и човечеството в Четвъртата коренна раса живеят реално в Астралния свят повече, отколкото във Физическия.

Когато човекът е слизал от астралната Четвърта във физическата Пета коренна раса е работил с доктрината на очите – тя му е била необходима като котва. Тези очи му дават реалност, за да замъглят онова, което не можеше да забрави, защото тук, в плътната материя, трябва да развие още едно тяло – физическото. И то да бъде толкова пригодно, че след това свободно да отива нагоре. Човек трябва да се ориентира. Тогава очите му се задържат тук и той създава доктрината на очите – чрез зрението да се доказва. А то го води до, както е казано в Битие: Ще умрете! Защото хората се виждат в тела и е скрито безсмъртието им. Всъщност нищо не е скрито – само трябва да се върне прозрението като знание. Но как? Представете си колко пъти Учителите са носили Голготски кръст (дори фигурно е дадено) – стотици пъти са носили Голготски кръст пред човечеството, за да се събуди, за да победи плътта си. За да може това велико Разпятие в двубоя между Дух и материя да му върне идеята за безсмъртието!

Пробудата е големият път и голямата необходимост! Така че, когато говорим за тези Пратеници, за тези Синове Човечески и Синове Божии, трябва да знаем, че те са жива плът от плътта ни. Както Ева е плът от плътта и кост от костта на Адам. Не е направена с някаква мисъл-форма. Защо? Защото Адам е андрогин. Две страни има и жива плът от него отделят, за да създадат другото начало – той самият, разделен на две. Така е и в душата на човека, така е и формулата „Учител“ – Той е плът и Духовност, материя и Дух! И трябва на това дете на Бога – човека, да му даде реална храна и реална пътека.

Идеал ли е човекът? Безспорно. Нищо по-съвършено не е създадено на земята от него – човекът е най-милото, най-скъпото дете на Бога! Затова на него се е позволила еволюция – на човека се е позволила диаметралността „добро – зло“. Ангелите не познават планетната еволюция; човекът е, който я оценява. Но с какво? С кой свят на своите възможности преценява... Оттук е родена йерархията и оттук е необходимостта от Учителя!

Учителят дава главната линия, направлението, но винаги предоставя на ученика питането. Когато ученикът не може да намери отговора, трябва да се научи да пита. Иначе наготово е много лесно, но тогава ще си остане в царството на животните. Ще му се дава готова храна, за да бъдат упражнени енергиите му в работа, а целта на човека е да упражни мислене, не работа. Тезата на Енгелс в „Диалектика на природата“ е, че работата е направила маймуната човек. Не, не... Мислене! Това е задача на Учителя – да събуди ума в ученика. И в едно от будистките обучения Учителят задава само една фраза и иска от учениците да я тълкуват. Знаете ли какво силно упражнение е това? То е упражнение на мисленето, а не на работата. Един ще каже едно, друг друго... Ето психология. А това е задължително упражнение за учениците.

Вие знаете Питагор колко строго е възпитавал в душата на ученика идеята за търпението и преодоляването на излишното себелюбие, наречено самочувствие – „Аз съм!“. Затова той гони и един от римските богаташи, който отива при него: Аз съм син на еди-кой си... – Да, аз пък съм син на Бога, отивай си! Ето в какво ги упражнява големият школски учител, голямата личност Питагор – в търпение и липса на излишно самочувствие. Една цяла година новоприетия ученик го хулят, обиждат го... (Не са били по-добри от нас и в миналото. Тревогата сега е, че нашата младеж била много лоша, но вземете откъси от древните писатели и ще видите, че техните младежи са били и по-лоши дори.) Хулят ученика в Питагоровата школа и ако понесе – приемат го в първи курс.

Това иска Учителят: учениците да мислят, да отработят рефлекс за воля – с достойнство, без унижение. Защото трябва да прецените кой ви унижава. Кой? Когато ви похули човек, не значи, че Бог ви унижава. Този, който иска да ви унижи, не знае, че имате Бог в себе си, това е трагедията. Всеки, който мисли, че е бог, но в другия не вижда Бога, не е бог!

Бащата вижда и в блудния си син своето дете. И знаете в притчата по-големият брат как завижда на щедростта на бащата. Големият брат казва: Как може, той е прахосник, а на него – угоеното теле, а аз цял живот ти работя – на мене няма дори и едно козле...[12] Никой не можа да види в тази притча едно велико откровение и как Учителят дава една голяма тайна: за големия брат, който у нас завижда и упреква Отца си. А кой е големият брат, който завижда? Пак мисълта ни! Тя е коварната, тя е, която завижда, че прахосникът – желанието, е наградено. Кога обаче идва наградата? Когато синът се връща, след като вече е ял жълъди. Какво са жълъдите? Страстите ни – да живеем примитивно, да бъдем слуги... Каква е идеята на разкаянието? Усещане, пробуда и прозрение за победа – че има един Вечен, Който може да прощава и ни чака.

Път! Път на неуморния. Така че: Не хвърляйте бисерите в нозете на свинитата! Бисерите на нашия ум не могат да бъдат дадени на глада на желанията ни – трябва да се върнем в дома на Отца! Това е великият урок, който дава и разграфява Христос пред Своите ученици. Изяжте жълъдите на собствените си желания и ще видите, че Отец ще ви прости. Изяжте ги – жълъда на трагичната размисъл, жълъда на унижението, че сте стигнали до това заедно със свинете да ядете – и будността ви на божествен ще излезе, за да каже: „Аз ще се върна при Отца си!“ И при Отца ще срещнете щедростта и прощението, защото прозрението ви води. Не сте победили още, но прозрението ви дава обещание, че щедростта на Отца не може да бъде измерима!

Учителят учи, че може да бъдете вплетени в мрежата на по-големия брат. И затова първата среща, която дава на Своите ученици, е да събере чрез моста на прощението и прозрението света на желанията със света на ума. Тогава вече ги отвежда на богатата трапеза и щедрия дар на Отца в света на причинността, която в нас е полето на интуицията. Какво е тогава Учителят – само Той може да ви доведе до интуицията!

  • Учителят е ключът към вратата на интуицията!

Но вие сте, които трябва да намерите вратата. Защото Христос предупреждава: Аз съм вратата: който влезе през Мене, ще се спаси, и ще влезе, и ще излезе, и паша ще намери.[13] Трябва да намерите малката вратичка на личния си храм. Там някъде да видите своята духовна образност, своята малка иконичка – себе си в Божието дарение, че сте Негово дете. Така Той ще разкрие Себе си у вас, а вие ще се познаете чрез Него – че никога не сте били разлъчни! Защото Той им рече: В дома на Отца Ми има много жилища и кога ида и ви приготвя място, ще дойда да ви взема![14] Но какво направиха някои ученици – останаха при жълъдите...

Затова Христос дава тайната за блудния син и казва на учениците Си: Не се смущавайте, че има грешници, Аз дойдох за тях! Идеята е, след като сте яли жълъди, да отидете да се нахраните на трапезата на Отца. И когато посочих в Посланието за 1995 г. да се освободите от едно минало, за да отидете другаде, това е да изживеете периода на жълъдоядството. Защото всяко Учителюво слово, всяка Учителюва стъпка е една реалност и една мистична живяност. Този, който ги преценява, трябва да бъде смутен, ако няма Неговата будност, за да даде преценка. А какво правят хората? Веднага слагат на Учителя един знаменател. А пък щом на някой числител, колкото и голям да е, му сложите безкрайност за знаменател, резултатът е нула. Така може да се опорочи и най-голямото дело, когато стойността на преценителя е именно само човешка измеримост, дори да е човешка будност.

Какво значи човешка будност? Да сте готови да тръгнете. Учителят никога не казва „ставай!“ на живите. Вижте, на момичето, което е било умряло, Христос рече: Талита куми! – Момиче, стани! Човек трябва да умре за нещо, за да може да чуе тоя глас на Учителя: Стани, защото не си мъртъв; вдовицо, защо оплакваш дъщеря си?! Коя е овдовяла – нашата мисъл, заради своите желания: Стани, защо я оплакваш! На друг ще намаже очите с калчица: Иди на Силоамския извор и се умий, и ще прогледнеш. На живия човек Той не казва стани, а му дава урок за знания!

Будността е, когато човек е станал, да тръгне. Понеже някой може да стои като соления стълб на Лотовата жена цял живот и да не тръгне. Защо? Защото се обръща назад. Когато `и казват: Не се обръщай!, тя е съблазнена да види какво ще стане със света без нея. Вижда го – и се превръща в солен стълб.[15] Тръгнете ли, една е думата на Учителя: „Не се обръщайте, защото иначе не сте за Мен!“ Или както Христос рече: Който е сложил ръката на ралото, да не се обръща! – защото браздата му ще стане крива.

Това са Учителите: Стани! Вземи си кръста и тръгвай с Мене! Ето живота на Учителя – не го търсете на някоя трапеза, не гледайте колко залъка е изял. Не, не! Вижте Го в душата си, потърсете Го там – в смирението, с което върви!

Всяка дума на Учителя е един образ и велик урок! За съжаление, свещените книги са гледани или само като повеления, или само като боговдъхновения или откровения, а не като същност, която служи на всекиго за всичко. И не са научили човека да се вгледа в себе си чрез тях.

  • Ученикът трябва да се види чрез Учителя си!

Христос дава живот, храни с идеи Своите деца. Евангелието е пълно с образци, с които Той ги учи, защото това е част от Неговия живот: „Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце... – Вижте как юдейската теза стои: сърцето, великият орган на знанието (това е краят на четвъртата и началото на петата подкоренна раса), главата я няма още – ...и ще намерите покой за душите си; защото игото Ми е благо и бремето Ми е леко.“[16] Ето ви ясно очертан път, без колебание.

И тъй, много често казвам: Само смирението не е обидило съдбата и Господа!Защото съм кротък и смирен... Вижте колко тайни! Така Той учи. И цялото Евангелие е изпъстрено с тези тайни – „Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил!“[17] Ето смирение. Той, Който пленява сърцата на човечеството; Той, Който върши чудеса – вижте какво смирение! Разкрива една идея за универсалност, но над всичко това, за всеки отделен е промислил, дал му е нишката – Отец трябва да те прати при Мене!

В един тревожен момент, когато част от последователите Му Го напускат, Той се обръща към Своите апостоли: И вие ли си отивате? Да, те с крака не са си тръгнали, но с мисъл са Го напуснали. Петър веднага Му отговаря: Не, Ти имаш думи за вечен живот, Ти си Христос, Синът на Бога Живий.[18] Това не мисълта на апостола го ражда, Отец му го дава! И Христос рече: „Аз съм хлябът на живота; който дохожда при Мене няма да огладнее“.[19] Не казва обаче да ядат безквасниците на бързащите. Когато един народ бърза, когато един човек бърза, той не си прави хляб с подкваса – с едно ново учение, а си прави хляб на безквасниците – не хляба на новото. Ето какво дава Учителят – думи за живот! Ако това не може да се оцени, ако тази тайна не достигне до душевността на онези, които търсят Учителя, които слушат Учителя – нищо не са научили!

Това е една от основните тези на Учителя – да даде думи за живот, да бъде удовлетворено едно битие, да бъде освободено едно страдание в живота. И то е много добре илюстрирано, когато Той казва на самарянката: Аз имам жива вода, от която няма да ожаднееш! – Дай ми...[20] Това е, което Той дава – слово, жива вода, извор на несвършека. И не се отнася за благодарности. Никой, който ги иска, не е Учител, както и никой, който не може да разграничи минало от бъдеще, не може да направи велико Учение.

Присъствието на Учителя е в живота – не го търсете другаде! Не мислете, че Той трябва да прави само моления или чудеса. Христос отива на Таворската планина и се преобразява. И тези, които са с Него, Му казват: Равуни, Учителю! А Той им отговаря: Не казвайте никому... И още: „А вие не се наричайте учители; защото един е вашият Учител – Христос...“[21] Предупреждава ги, преди да им е дал още Пътя на Учителя. Той им дава думи за живот; дава им жива вода, за да прозрат Вечността, но още не им е дал Голготския път и тайната на прощението – Разпятието, не им е дал Възкресението.

Представете си колко болезненост е изживявал и изживява всеки Учител! Нима на Буда му е било много лесно, когато учениците му го напускат?! Поканила ги една жена на трапеза и те отказват, понеже монасите нямат право да гостуват, имат право само да просят. А Буда приема, за да не обиди тази смирена женица. И изведнъж учениците го напускат. Вижте каква йерархия дава Буда: не само да просите – трябва да се научите да гостувате на трапезата на добродетелния, на смирения, на адепта, на Отца си. Можете да гостувате! Да, но законът не позволява. (Законът юдейски не позволява да кажеш името и на Бога, но Христос рече: Аз и Отец едно сме!) Буда обаче отива и учениците го напускат. Даже изричат: Напразно отидоха години постничество и монашество! А те разпиляват така още много години след това и не узряват... Кои са глухите за голямата истина? Той ли нарушава принципите, той ли им дава право да се отричат, или те не могат да разберат, че голямото добро, че това, което ще даде на тази жена – един нов хляб, ще е бъдещата нейна свобода за ново Учение? И затова остава сам, а след това те пак го търсят...

Присъствието на Учителите е белязано с безжителственост. По същност те имат Мирово Съзнание. Защо тогава в определен народ отиват? Защото за даден момент там е плодното дърво, там е живият кладенец, там е сватбата Галилейска, там е Тайната вечеря.

  • Учителят е без жителство, Той е Всемирен!

И когато прави на определено место гнездото на Своето Учение, не е защото само там го дава. Христос рече: Идете и кръщавайте по света! Един Мохамед, умирайки, казва: Моята воля е да бъде ислямът световна религия! И това е седем века след Христа. Въпреки всичките негови посредствености, в делото му това е съвсем ясно: Искам световна религия! За да тръгне човекът от разлъката си към целостта, от единачеството си на андрогин му се създава половина, с която трябва да свикне; а след това челяд, за да разшири обема на мисленето си и чувството на обич; после род, племе; след това нация, държава, континенталност и в края на краищата – Всемирност!

Така че животът на Учителите не подлежи на закона за гражданската отговорност. Това значи ли, че са неподчинени на света? Не, само че могат да го надкрачат. Какво става, когато Христос трябва да Си плати данъка? Казва на Петър: Иди, хвърли въдицата, извади една риба, вътре в нея има монета – вземи я и плати с нея данъка Ми! Той още ще рече: Дайте цезаревото цезарю, божието Богу!

  • Учителите са най-отговорната съвест на служението!

Защото тук, на тази земя, те учат човека на добродетели. Влизат в живота с нови ценности, но трудното е да освободят хората от отживените. Ценностите на хората те познават много добре, тъй като същите тези големи Учители преди са ги учели на онова, от което сега искат да ги освободят. Има ли нещо оскърбително за Всемирността? Не, защото: „Панта рей!“ – „Всичко се променя!“ Ап. Павел казва: Неопитният се храни с мляко; а твърдата храна е за съвършения, който различава добро и зло.[22] Нищо в живота не е така последователно за нашата мисъл от развитието, нищо не е толкова логично. Но Учителювото дело не може да бъде вместено в логики. Е, има достатъчно информация, че е логично... Не, то просто е творческо и бъдно. Ако един учител в живота си не е бъден, т.е. не живее за утрето, той само обслужва времето си, а не ражда.

На нас ни предстои една нова лествица – Книгата на Живота, която е олтарът вътре у нас! На нея има седем печата – и всяка Духовна вълна е махала по един. Ние трябва да можем безтревожно да свалим печати, за да прочетем новата страница – страницата на Мъдростта. И да не правите съпоставката, която притчата за митаря и фарисеина ни дава: Господи, благодаря Ти, че не съм като него – като митаря... Трябва да кажеш: „Господи, направи го като мене“ – ако си чист; или „направи ме като него“ – в смирение.

В ценностите Учителят дава уроци на човека. А всеки ще им придаде стойност според своята възможност. Защото в пустинята и един тон злато не може да ви купи една чаша вода. А ролята на Учителите е да ви научат да не бъдете пленници нито на злато, нито на вода. Защото човекът е повече от всичко. И тогава ще разберете защо Учителите имат задача да бъдат Месии, да носят Месийството. То е идея за нов живот. Какъв е той? Знание за бъдещето. В новия живот се жертва мисълта, та Мъдростта да стане знаме!

Учителите безспорно създават живот за бъдеще. След това последователите ще нормират, ще определят като догми, като канони. Но всичко е дадено. Има и предшестващи окултни школи, има големи масови религиозни движения... Вземете например идеята на теософите; вземете предшествието на Иисусовото явяване с школата на есеите. Те приготвят Пътя с една малка светлина в поднебесието. Идеята за Витлеемската звезда, Витлеемския обор, където Той се ражда, за което един пророк е казал: „Девица ще зачне и ще роди Син...“[23] Това са предшествията, които ще трябва да дадат и утробен, и рожден ден на Онова, Което ще прави преобрази. И Теософското общество това прави – прокламира идващия нов Учител.

Хубаво е човек да е устойчив, но не бива да забравя, че в стари мехове ново вино не се слага! Някои искат старо вино – десет, петдесет, стогодишно. Да, една религия на индийците е от пет хиляди години. Един юдаизъм е на три хиляди и четиристотин години. Но нещо у човека пораства и не може да му се прилага око за око, зъб за зъб, не може да изповядва един псалм, който, за съжаление, и в нашите църкви още стои: Избий зъбите на враговете ми... Иначе къде отива висшата тайна на Христовото Учение: Обичай врага си?! Вижте колко неща у нас трябва да бъдат поставени на кладата! И как трябва Учителят да направи това – и безболезнено, и самообладаващо се. Един човек, който не може да се самообладае, той не може да изгори непотребите си – това може да стане само когато изцяло е отдаден. Затова: Който не намрази живота си, себе си дори – не е Мой! Това не са приказки, това е битие. Серум, който трябва да ваксинира за устойчивост и самообладание на жертва.

Така човечеството върви в своята еволюция и си създава идеи. Какво е идеята на Ницше за свръхчовека – свобода от вчерашния човек. Тогава защо да не приемем идеята за богове?! Великият Плотин казва: Не е достатъчно да си добродетелен, трябва да бъдеш син Божий, трябва да бъдеш бог, трябва да бъдеш Баща на боговете! Значи в света е имало някои, които са носили прозрение, които са правили клади в душите на хората. Ама не защото са били гадатели и не защото са искали хората да си купят индулгенции (каквито Католическата църква раздаде повсеместно в Европа). Правили са клади за духовна свобода. Има ли насилие в това? Христос отговаря: Майка, когато ражда, плаче, но щом като роди, се радва!

Трябва да се знаят тези идеи, за да се видят съвместимостите, които могат да бъдат отричащо начало на всичко, що е било непотребно. Защото един Христос, в края на краищата, отрича почти цялото юдейство. Само една фраза: обичай врага си е достатъчна, за да отрече око за око, зъб за зъб. Затова Учителите идват с предназначение да дадат Учения и да съберат ученици, или както е казано в християнството – апостоли, или пък чели, както е в индуизма. Да съберат последователи – живи души, за да свършат едно от големите дела, а именно убеждението като роля за просвета и религиозно, или по-скоро духовно пътуване. Общение трябва да носи апостолът, а това му дава всеотдайност, това му дава жертва. Когато Учителят казва на всеотдайния ученик: „Хвърли се в пропастта!“ – и той се хвърля, вижте колко хубаво е дадено: хвърля се с неговото име. „Ти го вършиш, Учителю, ти, защото аз отивам с твоето име!“ Затова казвам, че имената на Учителите са ритмична цялост!

И тогава питам – когато дойде великото изпитание, ще се отвърнеш ли от Учителя си, ще кажеш ли като Петър три пъти: Нямам нищо общо с този Човек... Но като чува петела, плаче... А като идва времето, го разпват с главата надолу. Защото енергията на Учителя не може да отива напразно. Когато не си могъл да я изразходваш, ще дойде време – не в знак на отмъщение, а в знак на страдание, което аз наричам развитие, тя да се върне, за да те научи: Плачи, Петре – Учителят ти даде думи за живот, даде ти Път, Разпятие, Възкресение – ти не можа да ги дочакаш. Отрече се и затова чрез страданието учиш великия урок! Хенрик Сенкевич добре пише: Quo vadis, Domine? – Къде отиваш, Господи? При моя народ в Рим, там, откъдето бягаш ти, Петре![24] Това е символ, но никой не може да избяга от Учителя си – защото Той е вътре в него! Човекът в целия си живот бяга от Отца – още когато го е излъчил като инволюция. Избягал ли е – не! Отрича Го – нека си Го отрича... От атеизъм и от хула върху Бога досега нито един Бог не е умрял. Но стотици каменни божества отидоха в музеите. Защо? Защото съзнанието за Бог еволюира! Но една Атина Палада не умира, защото Зевс я извежда от главата си; една Сарасвати не умира – тя дори кара Брахма да си направи четири лица, за да я намери. Как може да види мъдростта един Брахма? Фигурно е дадено, че има четири лица, но той има една душевност, която не може да живее без мъдрост. Тя му бяга, той я търси – защото е универсален... Това е идеята за Учителя, който е вътре у нас!

Разбира се, не можем да изчерпим цялото живеене и служение на Учителя, те не могат да бъдат характеризирани. Ето защо изворност за характеристика остава това, което наричаме Учение, и както вече казах, то е същината на Учителя. Не можете да изместите битието на Христос, на Иисус от същината на Учението за Любовта. Как и кога е приложено и колко жестокости има, това е другата страна, това е делото на ония, които от Учението Му направиха религия. Но Учението е същината!

Животът на Учителя се усеща, не се обяснява. Когато някой иска да определи живота на Учителя, сигурно ще постъпи така, както учениците на Буда – негодуват: Учителят с жена... Това казва човекът, защото не може да усети Учителя. Когато учениците на Иисус Христос Го виждат при кладенеца да говори със самарянката, толкова са смутени... Някой някъде да е прочел, че Учител е въстанал срещу другата половина на човечеството?! Да е казал някой от големите Учители: „Мразете жените, махнете ги от живота!“?! Ами това значи да отречете Твореца. Никой от тези, които разбират от прераждания не е казал, че мъжете се прераждат само като мъже. Защото през седем прераждания се сменят: мъжът се превъплътява в жена и жената – в мъж. Тогава? Когато попаднете в прераждането на жена, ще си измисляте закон за защита...

За Учителя, толкова много характеристики ще намерите, толкова много определения... Едно е вярното: Бог не се доказва, Бог се живее! Това е, което Учителите дават чрез възпитанието на ума в различните Духовни вълни. Защото и да ви предоставят характеристика за едно Божество чрез вашата възможност да бъде възприето, тя ще отстъпва в еволюиращия бог! Но Самият Творец, Самата Същност не може да се доказва. Затова човек трябва да мисли глобално и Учителят трябва да бъде усетен. Отделен е въпросът, че в окултните школи казват да Го браните, да Го следвате... Разбира се, ако искате, то си е ваша работа. Които не бранят Христос, си отиват. След това хората казват: „Защо само дванайсет души избра за апостоли?“ Защото другите нямат кураж да ходят след Него. Нали фарисеите ще ги съдят, нали ще ги пребият с камъни... Него не Го е грижа – знае, че тъй или иначе този обилен слънчев лъч ще даде в душите на хората бъднина. Но онова, което идва, трябва да Го усеща и да знае, че Той служи и няма цел!

Съвети много има – какво да правите при Учителя, колко да Го обичате... Но трябва да знаете и с какво да гостите Учителя.

  • Учителя трябва да Го храните с доверие, с жертва и със смирение!

Всеки може да ги направи. Всеки може да Го живее според своето ниво. Рецепта да се живее Божеството, рецепта да се живее Учителя, рецепта как да живее ученикът не може да има, макар че са създадени обреди и правила за служението. Но никой не може да придаде на ръста си един лакът; и космите на главата ви всички са преброени![25] – казва Христос. Ако в християнската доктрина това говори за предопределение, в доктрината на преражданието това е законът за кармата. А кармата, след личната свобода на воля, е вече част от веригата на предопределението – вие се предопределяте. И точно това е дошъл да направи Учителят – да ви освободи! Да ви освободи от предопределение – да не живеете с веригата на старото, да не се надсмивате над вълшебното килимче, което стана реалност. Всяко изключение като въображение трябва да бъде преценено, защото има разлика между въображение и фантасмагории. Необработеният още ум, ненабогатеният с вибрации и без антени, за да взема висши духовни енергии, може да си прави плетеници. Но те, тъй или иначе – в огъня на Всемирността и пространството, както е казано – изгарят.

Така че, когато на Учителя дават квалификация, когато Му определят физиономията, когато някой иска да изведе душевността Му от това, което той схваща... Не, най-разумното е да не прави характеристика.

  • Учителят не може да бъде характеризиран – Той може да бъде само живян!

А когато съответният човек Го живее на едно ниво, това не е изчерпаният Учител. Затова нито една капка не е излишна, когато чашата не е препълнена. Щом в себе си човекът има още неотлистени страници и ненаписани завети – нуждата от Учители ще бъде потребна. А къде живеят Учителите – у нас! Никъде другаде!

Учителят трябва да бъде усетен и живян, не доказван!

 

[1] Евреи 5:6.

[2] Вж. Лука 3:22.

[3] Нур 6/1994, с.5.

[4] Вж. Иоан 16:12.

[5] Вж. Матей 20:20-24.

[6] Вж. Лука 4:4.

[7] Матей 7:6.

[8] Нур 6/1994, с.5.

[9] Вж. Съдии 16:29.

[10] Вж. Лука 6:2-4.

[11] Вж. Даниил 5:25-28.

[12] Вж. Лука 15:29-30.

[13] Иоан 10:9.

[14] Вж. Иоан 14:2-3.

[15] Вж. Битие 19:26.

[16] Матей 12:29-30.

[17] Иоан 6:44.

[18] Вж. Иоан 6:67-69.

[19] Иоан 6:35.

[20] Вж. Иоан 4:14-15.

[21] Вж. Матей 23:8.

[22] Вж. Евреи 5:13-14.

[23] Исай 7:14.

[24] Вж. Сенкевич, Хенрик. Quo vadis. София, Н. К., 1983, с. 534.

[25] Вж. Матей 6:27; 10:30.

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993