Зареждам...
„Духовните дарове на България“ Том I „Религиите в българските земи“ (Представяне) (2/2011)

„Духовните дарове на България“
Том I „Религиите в българските земи“

Представяне

„Духовните дарове на България“ е аурна същност срещу социална страст!

Велико Търново, Ритуална зала на Общината

 

Ваклуш Толев: Първом, искам да ви кажа: Христос воскресе! Защото аз повече от 50 години празнувам 8 април за истинската дата на Възкресението. Така че сега се намираме в шестия ден от Възкресението на Онзи, Когото Мировата култура е признала като свой водител в душевния си Път.

Знаете ли какво е, когато искате да преброите звездите на небосвода на човешката даденост!? Човекът самият е едно неизбродено небе. И ако го сложим там – до трона на Твореца, тогава ние трябва да приемем Неговите пророчества да слизат на Земята, а не от Земята да отиват към Небето нови олтари с нови идеи за причастие.

Благодаря ви от сърце както за присъствието, така и за употребената воля да събудите в себе си пътя на своето възкресение! 8 април – Ден на Възкресението! Другите дати са на института, не на истината. А не всеки институт дава истини. Истина дава само пробудената духовност в идеята на едно понятие, наречено Откровение!

 

Доц. Петко Петков – заместник-ректор на Великотърновския университет: Уважаеми дами и господа! Учителю! „Да бъдем, не да имаме!“ – така съм озаглавил моето експозе за новата книга на Ваклуш Толев „Духовните дарове на България“.

Тази книга не може да се прочете, защото няма край – няма епилог или послеслов. Тя трябва да се чете и промисля. Затова и не може да се преразкаже, освен ако не го стори Авторът `и. Но ако двама души са я чели, могат спокойно да общуват духовно на друго, надразговорно ниво. И това, което ще споделя с аудиторията, ще е моето виждане, отзвукът, останал в мен от докоса с мъдростта на нашия Автор Ваклуш Толев.

Откъдето и да погледнем новия труд на Мислителя, той е оригинален. Две уводни части: Предисловие и Въведение. (Също като в Паисиевата история, но с друга композиционна задача.) Те имат важното предназначение да запознаят читателя не само с целта на книгата, но и с духовната нагласа и разбиранията на Автора по важни въпроси, свързани с темата. Човек може да не мисли като него, може и да не е съгласен с нещо от казаното, но му става ясно как мисли Авторът; защо и какви определения, термини и духовни смисли влага в следващите части.

Лично за себе си ще споделя, че приемам напълно основополагащите тези в Предисловието. А те са:

Първо – „Националният дух е вътрешно живеене!“ С удивителен накрая, защото националният дух никога не е спокоен, застинал, безметежен. Националният дух не може да се мери материално; разбирането за национална свръзка не може да е основано само на общ пазар, на нова прогресивна класа (примерно буржоазията) или други физически величини. Не!

Друго – „Религията ражда душевността и гради културата на народите! При това, културата не е цивилизация – тя не е достижение на ума, а е съхранена духовност...“ Ето ви концепция, разбираема и защитима с цялата културна история на България. И не само с периодите на духовен подем, което прави Паисий, а и с обратните – на културен спад и духовна криза, когато религията става упование и стълб, последен бряг за народно оцеляване.

И ето фанфарите – „Единственият народ, който не е загубил паролата си – „България“, е нашият!“ Върховно прозрение! А изглежда просто и е видимо дори при обикновено вглеждане в миналото. И аз, като Автора на тази важна констатация, мисля, че „земята, която се нарича България, не е само териториални граници – тя е огнище както на войнство, доблест и смелост, така и на религии, храмове и молитви! И не бива да имаме чувството за страх да се търсим в хилядолетията“. А основният белег на българина, според Автора, е, че „е духовен, а не само покрит с бойна слава“.

И нещо, което не може да не ни развълнува – „Народ, който няма идея за бъдеще, не може да разчита на просперитет и съвършенство!“ Вероятно е така. И навярно чисто религиозният прочит е успокоителен, защото минава над злободневието и води към духовното съвършенство и единството с Отца.

В следващото по композиция Въведение продължава запознаването с духовния свят на Автора под мотото: „България е школа на духовно възмъжаване!“

„Историята, като приложна воля, е провиденция на националния Дух!“ Следователно, води ни Ваклуш Толев, „дълг на един народ е да проследи осъществяването на националния си Дух!“ Всъщност това е основното съдържание на книгата – историята на българския национален Дух! За да се стигне до основното авторско прозрение: „Третото хилядолетие е белязано с предназначението България да даде на света културата на Духовната вълна на Мъдростта!“ Казвам „прозрение“, а то е и верую, защото само убедено вярващ в толкова силна идея човек може да я представи като неизбежност.

„Българският народ единствен в света има само една книга – не Книгата на земята, а Книгата на Небето!“ И за да разберем това основно духовно заключение, Авторът ни подарява разшифроващи го формули: „Дионис – Танг Ра – Христос е великият духовен триъгълник над българската земя!; Азбука, служение, храм е триъгълникът на българската култура!; Битка чрез просвета, битка чрез меча и битка чрез моление е триъгълникът на българското Възраждане!“ Трудно е, наистина е трудно да надмогнем традиционно материалното възприемане на света, което ни налага злободневният ритъм на физическо оцеляване днес, и да прозрем тези истини, които при това не ни вещаят безоблачно в материален смисъл бъдеще, даже напротив. Но тази книга е пророческа, тя ни одухотворява и ни изпълва със самочувствие заради високоотговорното признание на Автора: „В българина е вградена сянката на Мъдростта!“

В композицията на книгата следват още 7 части, преди последната. Те представят авторовите виждания за: Тракийска митология, Славянска митология, Тангризъм, Покръстване, Златен век на българската книжнина, Богомилство и Исихазъм. Без да мога и без да искам да преразказвам, ще споделя, че Ваклуш Толев успява да намери духовната свръзка в тези на глед различни религии. Най-общо, според мен, тя е българската душа, българският дух, който сякаш следва Божествено предначертание, за да изпълни мисията си: Да даде на света културата на Духовната вълна на Мъдростта. Той многократно и твърде илюстративно ни показва и доказва, че Воля, въображение и духовност е характеристиката на българския народ!, независимо от времената, независимо от религиозното статукво на конкретния исторически момент. Защото „България е избраница на Божия Дух!“ по думите на акад. Лихачов – голям българофил и истиновед. Тя е изстрадала, дълго страда, за да възмъжее духовно и за да изпълним мисията си: „Да дадем на света една нова Духовна вълна – Вълната на Знанието, на вътрешното откровение“.

Не мога да не фокусирам вниманието на бъдещите читатели на тази книга върху последната `и част, откривателски озаглавена Причини за робствата на България. Не бях чел толкова оптимистична теория за нашите исторически нещастия. Не мога да отрека и убедителността на авторовите прозрения за духовното предназначение на тези страдания, макар науката история (към чиято гилдия се числя) да има друго, непровиденческо обяснение по този принципен въпрос. Казано накратко, според нашия Автор: „Робствата на България не са предопределение, те са предназначение!“ И така е ясно, но той обяснява надълго и нашироко, обосновава се, илюстрира тезите си.

Малко е да се рече „широка култура“ – Ваклуш Толев има духовно проникновение и изключителна Паисиевска дарба: мислейки за миналото, да среща бъдещето; гледайки мъдро назад, да провижда духовно напред. „Няма страдание, има развитие!“ И в този смисъл „Българският народ е понасял робства, но никога не е бил роб!“. Според Автора такава е била психологията ни в цялата наша хилядолетна история – да създаваме път и идеология за свобода. „Няма друг народ, който да не е имал идея да оробява – само нашият! Българите нито в личното си поведение, нито в социалната си доктрина, нито в приложната си победност – никога не сме прилагали робство! Побеждавали сме, но никъде никого не сме оробявали.

Ваклуш Толев представя робствата ни като „една хигиена на нашата мисловност и на нашия дух“. И не само като изпитание, а като показател за духовно величие. Ние укротяваме цялата енергия, която е щяла да унищожи Европа – не е могъл друг народ да погълне и да трансформира жестокостта на османците. „Защото ние не отхвърляме скрижалите на Бога.“ Ние винаги сме имали само един Бог. В душата на българина „Динамиката на коня отработва защитния плащ, Танг Ра влага олтара на неотстъпчивостта, Христос ражда молитвената жертвеност!“

И за да покаже, че няма вечни империи, а само вечни Духовни вълни, Авторът завършва с принципното уточнение: „Проблемът не е – има ли история, проблемът е – отговорността пред бъдещето! Историята отбелязва минало, но се прави от настояще и дава пътища за бъдеще!; Еволюцията на човешкия дух не може да спре!“

Оптимизъм, вяра и светлина – това е духовното послание на тази книга, според мен. И любов към човека и човечността и към своя народ. Вдъхновеният, Светлоносецът!

Благодаря Ви, Учителю!

 

Ваклуш Толев: Аз не съм си правил огърлия, за да ме снимат за величие! Изразил съм духа на този народ в неговата зрима и безспорно приложна воля за бъднини! Така че Духовната вълна на Мъдростта е една безспорност, която ще тържествува. Не е важно дали ще ви трябва един век – трябва ви събудена отговорност на признанието на закона за прераждането и че скàлата на Духовната вълна е вашата неизбежна кръщелница! Бъдете кръстени в Пътя на служението за България!

Благодаря на доц. Петков, че той не направи само анализ, той набеляза доктринерството. Има доктрини, чието погребение е безспорно; има порядъци, чието опело е наложително.

Трябва да призная, че не съм смутен от вашата покана. Радвам се за вашето присъствие! Събудената отговорност винаги е била моят огледален образ. А необходимостта на служението определя това, което се нарича жертва. И си задавам един въпрос: Някой попитал ли се е защо аристократизмът преварва пролетариата? Защо? Каква е системата? Кой кого трябваше да учи? Има ли някакъв институт, който е направил досега констатацията или да е поставил този въпрос? Защо пролетариатът идва след разкоша на аристократичното мислене, когато естественият закон на раждане, на прераждане, на еволюционности е точно обратен? Що за стадий е това дори в Духовните вълни, когато йерархията на невежеството трябва вече да отстъпи место на провиденцията на познанието...

Този труд третира проблема за вярата, не за религиите. За мен религиите не са смешка, но не са и върховният храм, в който събуденият аристократизъм трябва да прави поклони. Това не значи, че аристократизмът като порядък на социалността не е бил понякога зъл. В никакъв случай! Но не е бил невеж! А невежеството е гробарната лопата, след която дали с кръст или с камък бележите на някого името – няма никакво значение, ако е погребан с позора на миналото. Много странно е!

Разбира се, не е обидно да си пролетариат, когато имаш прозрението, че човекът е бог в развитие. Вие можете да отричате религията колкото искате, но никога не правете опит да отречете вярата! Този, който иска да отрече вярата, не може да създаде култура. Този, който трябва да отрече религиите, прави еволюция: имали сте тотем, имали сте двубожие, многобожие... имате и Христос – възкръснал!

И може би точно тук е извършено това, което се каза в поредицата – като се започне от тракийската митология, върви се към славянската митология, която наричам живо бедствие на бедността. Ако сега имате икономически кризи, то религиозната криза на славяните е просто обидна. Няма по-бедна религия! Макар че е казано, че славянската душа е най-богатата... Но в какво? В алкохолизъм или в това, което тя остави в историята на човечеството, наречено пролетариат...

Пролетариатът много закъсня, за да бъде признат като стълба в йерархията на духовните дадености. И ето защо съм поставил богомилството, което също беше едно издевателство с дуализма си, в съпоставка с исихазма, който е една ревизия на единствения Бог. Само там, в тази съпоставка, може да видите бедността на богомилите. Не е важно, че след това те се разпростряха – в ХIII, ХIV век в Европа, в опит на ревизии... Което можем да кажем, че се изрази, ако щете, в Кръстоносни походи, в Инквизиция на Запада и тем-подобните издевателства, освирепили душата, която сега я видяхме като пролетарий. Не е проблемът да осъждате една социална доктрина, която иска равенство, но неравенството е в измеренията на Духа. Страшно е, когато си помислите, страшно е, когато някой трябва да събере фактологиите, макар че наричам фактите гробари на истината.

Аз не упреквам констатациите, аз упреквам недоимъка – това, което наистина създаде пролетариатът. Пролетариатът като доктрина е бедност на един прославен евреин, наречен Маркс. Но приложната воля на пролетариата освирепя. Не че аристократизмът е бил толкова щедър и че на бедността не са растяли крила... Но къде отиде големият закон за прераждането, който религиозните мисления в настоящето анулират? Защо? Защото бедността на мисленето сега е възхвала на едно европейско настояще. Аз се радвам, че Европа е обединена, но не мога да не скърбя, че тя е безидейна. Те просто не знаят какво да правят. За бедния не е важно дали ще си продаде горната дреха, защото, като я продаде, той няма да стане богат! Връхната националност отива към своя погребален марш. Това е необходимост, когато искаме социална общност – но без пролетарско мислене и класова инвазия!

Учението Път на Мъдростта е аурна същност срещу социалния стрес! То ви оставя бъдното понятие – след индивида, след съществото, след човека – идва събожникът! Пилат даде идеята човек – рече за Иисуса: Ecce homo! – Ето човека! Човекът можеше да прави Възкресение, събожникът в бъднина ще може да прави Олимп!

И така, йерархията на знанието в тази книга е филтрация на добродетелите. Що за добродетел е не убивай!, когато се убива безразборно! Що за добродетел е не лъжи!, когато няма мегдан, на който да не се лъже – бил социален, бил църковен... – има ли институт, който да не лъже?! Не кради! Че има ли някой, който да не краде? Само че едни крадат материални блага, а други – духовни. Това е голяма беда и точно тази книга ви освобождава от това себе. Докато човекът не се освободи от себе си, той няма да стане знаещ!

Забрава... Ако не беше забравен Иисус, нямаше да имате Христос! Иисус е забравен и на вас ви е оставен Христос! Ако вие не забравите поклонението си пред Христос (Който е благодат), няма да имате събожника. Защото събожникът е едновалентен с това, което предшествениците са създавали в културата ви на поклонение – Богове! А Бог не е, за да Му правите признание, а да Го осъществите! И тогава, когато в отсрещния виждате събожник, няма да казвате: не убивай! Защото вие убивате себе си като проекция в душевния път на другия.

Скъпи Деца на Деня! Това е моето обръщение към онези, които през различни етапи са давали признание на новата Духовна вълна. Така, както беше навремето от онова, което нарекоха апостолство; от онова, което нарекохме причастие в идеята не на изкуственото внушение на кадуцея, а на събудената Кундалини за Възкресение!

Честитя ви големия Миров празник на душевната ви потреба с олтар – благослов! Бъдете чеда на събудената отговорност! Благодаря ви от сърце!

 

Въпрос: По повод на една Ваша идея – за Ден и Дом на 13 поименни безсмъртни българи, Вие казвате следното: „В душата на българина има наличен, но недостатъчно приложен оптимизъм.“ Какви са причините за това?

Ваклуш Толев: Причината е основният закон за еволюцията. Стадият на еволюцията показва кой може да понесе Кръста на Възкресението, за да го разпнат, и кой може да бъде прикован и да играе ролята на недоволен, както са двамата разбойника. Само че единият е наречен добър, а другият лош. Този разбойник, когото са нарекли „лошия“, той с отрицание приема идеята за възмездието, а другият – с покорност. Ето това е стадият на еволюцията, която премерва с какво възмездие кой е възнаграден.

Така че начинът на измерението е и начин на поносимост. Ако вие на пробудения сложите наказание, неговата идея за разкаянието е събуждане на силата, която го проницава в идеята на чистота, а в другия е в знак на протест, който събира аурата на отрицанието. Следователно еволюционният стадий определя това, което се нарича „валенцията на елемента“ – отрицание или положителност.

И затова аз приемам еволюцията – не, разбира се, Дарвиновата. А Дарвин не посмя да публикува идеята си за еволюцията. Това е, когато социалната даденост определя култура. Социалната даденост може да определя поведение на жертва, но не и стадий на култура! Защото зависи коя прослойка ще вземе приоритет. Така е. Благодаря!

 

Дешка Рачевец – председател на Сдружение „Теодосий Търновски“: Уважаеми г-н Толев! За нас беше чест да гостувате в нашия град, да направим тази среща с Вас! Затова ми позволете от името на Сдружение „Теодосий Търновски“ и на всички присъстващи да Ви благодаря за Вашето присъствие! Вашата книга, Вашите думи могат да ни помогнат да станем по-добри, по-знаещи, по-добронамерени, да обогатим нашата духовност и да бъдем по-обичащи! Благодаря Ви!

 

14.04.2011 г.

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993