Зареждам...
Творчески дни на Дома на Мъдростта (2/2011)

Творчески дни на Дома на Мъдростта

Домът на Мъдростта е корпус на Учението Път на Мъдростта!

Ваклуш Толев: Добър ден, Деца на Деня! Голяма е ниспосланата ви благодат! И водата, която е астралният образ на Светлината, слиза под различни форми: дъжд, сняг…

Астралът е хранителната трапеза на обикновените, той е тяхната закуска, обяд, вечеря. Но има и нещо друго. Когато човек гледа само с обикновени очи, а иска да види Луната, му дават телескоп. В обикновения живот човек има една първичност – физиологията, а вторичността е астралът. Така че, когато започне с астрала да улавя, той има вече, така да се каже, телескопа – може да гледа Луната. Но за да се размишлява върху Луната, трябва пък вече умът, докато се дойде до това, когато може да се съзерцава и Самото Божество! Разбира се, първо е било тотемното кредо. Човекът сега се е освободил от тотема, но иначе милиони години го е съзерцавал. (И затова си го пази.) Било е необходимо много проницание, за да го надживее. Трябвало е да го осъществи и тогава да го надживее, за да може да прави вече образ. Но първом е трябвало да има цялостно общение с това, което се нарича планета, и да го направи молитвена потреба...

Хералдическите знаци са неизживени тотеми. Когато се освободим от тотема, той става пък образно мислене. Може да няма ментална материя – да ти отвърне, но астрален образ има (който след това трябва да бъде нихилиран). По този начин се идва до контакт с живата природа. Човек може да е освободен от тотема, но не е освободен от планетната аура. Планетната аура си има жизненост. Защото чак когато тази жизненост стане статика и преминете в друга планета, тогава планетната аура ви освобождава. Планетата си има също своя жизненост, своя възраст, своя душевност...

Сега Мъдростта прави валентност вече със събожника. Тя казва, че човекът е божество. И днес празнуваме Дните на Дома на Мъдростта. А той какво е? Можем да го сравним с корпусното в човека – със самото му тяло. Домът на Мъдростта трябва да го схванем като корпус, чиято живителност дава присъствието на една друга йерархия. По този начин тук се прави аурата на духовността. Затова, когато присъствате, примерно казано в пещера или в египетска пирамида, или пък в един храм, там улавяте жизнеността – какво е имало. И именно това е корпусът – тялото.

Но ролята на тялото не се определя толкова от въздействието на душевността ни, отколкото от архитектурното конструиране на Онзи, Който е вътре у нас. И затова има науки на тълкуванията – френология, хирология и т.н. Може да се определи в един корпус кой доминира, кой е господарят. Когато разбирате от тази анатомия духовна, вие може да определите характера на един човек.

Така че Домът на Мъдростта трябва да се схваща като корпус на Учението. Той е тяло на Учението Път на Мъдростта. А отделната личност носи себе си. И затова са белезите, за които, като няма още проницание, са само външни – а те са и белег. Когато човекът стига до Менталния свят, създава памет и тогава запомненото започва да прави белези, чрез които може да се интерпретира.

Домът на Мъдростта е корпус на Учението! И вие го напоявате с излъчката си. Едно събиране в Дома не е подслон – като няма какво да защитавате, какво подслонявате?! Но когато имате виждане, знание, т.е. Учение – вие го съхранявате.

  • Домът е храмово подслоняване на определена духовност – на Учението Път на Мъдростта!

По този начин са раждани светилищата, по този начин пирамидите са станали не само храмове на посвещението, но и на съхранението на духовност. В пирамидите има много тайни, но пясъците взеха да ги покриват. Защо? Защото е забравено, че те са дом духовен, който съхранява ръста на самото човечество...

Така Домът на Мъдростта е една нова институция. Той не е от елементарните храмове, в които се дава причастие. В този смисъл днес ви честитя отговорната будност на Дома на Мъдростта! Защото не е проблемът само, че можем да се съберем. Проблемът е, че сам за себе си Домът е светилище. А отделен е въпросът с какъв ранг човек пристъпва към вътрешния олтар на подобни светилища...

Днешният ден като поведение и събиране трябва да събуди в нас не това, което са искали водачите – поклонение, коленопреклонение и признание, а събуждане. Събуждане... Защото съществува една сънливост – културна сънливост. Но в дадени проблясъци на историческото време човечеството в известни степени се събужда. И точно това е ролята на Дома – когато се съберете в него, трябва да усетите точно тази градация. Дори планетата трябва да ни стане Дом на Мъдростта! Дом след това на голямата Истина.

Всичко това е в идеята индивидуална колективност и колективна индивидуалност. Колективна индивидуалност е Бог, индивидуална колективност е човекът! Защото всичко носим – няма планетно същество, колкото и невзрачно да е дадено, да не е в човека. И няма Бог, Който да не носи всички тези същества в сборността Си!

 

Откриване на Дните на Дома на Мъдростта от Светлозар Нанов – управител на Дома: Уважаеми Учителю, уважаеми събожници! Нека вътрешната ни радост я направим плът от аурата на тези Дни, за да потвърдим, че Домът на Мъдростта е аурна общност, както Учителят го е категоризирал. И оттук вече да разберем смисъла и предназначението му...

 

Кирил Коликов – главен редактор на Издателството на Общество Път на Мъдростта: Искам да направя едно предложение като съвместна дейност между Дома на Мъдростта и Школата Път на Мъдростта. В следващия период на работа на Школата и на Дома предстои да се разглеждат различни теми от книгата „Духовните дарове на България“. Това е добре да не стане в един ограничен кръг – да е не само сред Обществото Път на Мъдростта, а да намери отзвук в много по-широка обществена среда.

Затова предлагам всеки месец да се организират публични четения по теми на книгата. Не школа, а публични четения.

Първо, това ще дава възможност широк кръг слушатели да се включат в тези четения.

Второ, четенето самò по себе си е от първоизвора. Не е обясненията и анализът, а контакт с магиката на Словото – с ритъма, картината и мъдростта, която е в книгата.

И не на последно място, разбира се, това ще покаже един модел на отношение към книгата.

По този начин, влизайки в една аура, въздействието ще е друго и ще даде тласък на четене на тази книга както вътре в Обществото, така и извън него.

 

Ваклуш Толев: Това крие една сакралност, която има много стойности, защото обикновено сме навикнали да приемаме света само в неговата светска страна. Но без сакралната страна се губи от магиката на духовните учения. Това предложение е наистина много добра предпоставка – да се върне сакралността, която създава и посвещения. Така може да се направи тази благодат да бъде, както се казва, покръстване в сакралността на нещо, което трябва сега – при идеята на Знанието вече, не на добродетелите – да даде посвещение.

Тезата е много не само съблазнителна, но много по-приложна за събуждане, отколкото, да кажем, другото, което само манифестирано се създава в школите. Такава манифестация е необходимост, обаче тя има по-друга страна. Но сакралната страна може да стане. Защото тази книга не е чисто духовна. Тя крие една интерпретация на онова, което е скрито от обикновеното или всекидневното знание, крие сакралната страна. Или както в книгата се казва: Аурна същност срещу социална страст!

Тази двойственост е единствена по рода си – по силата на ранговете на развитието на човека. Човекът в дадени моменти е предимно сакрален и има възможности, с които може да схване определени духовни идеи, а в даден момент е само социален. В „Духовните дарове на България“ се крие точно това – че той е неизбежно в едно единство или както казах: индивидуална колективност. Човекът е неизбежно в единство със света в реалностите и външните му страни, но и с вътрешния свят, който още не е единство с външния.

Така че много е хубава идеята като предпоставка. Отделен е въпросът как бихте я осъществили. Умението да се осъществи единство от тази двойственост (както го казва и Пенчо Славейков: Бог и България – единство в двойна плът![1]) е много потребно. А Децата на Деня са във възраст – духовна възраст, когато по-голямата част могат да уловят тази тайна. И тогава наистина трябва да се намери не само подходът – той е вече ясен – че това може, както казвате, един път в месеца да става, а и другото да си върви. Но подходът е в другата тайна – тази, бих казал, интерпретация, която събира двете стойности – духовната и социалната. Защото в края на краищата има личности, които цял живот си остават духовни; има и личности, които цял живот си остават само социални. Но фактът е един – че реалността на планетата има не двойственост, а индивидуална колективност. Защо? Защото човекът е Дух и тяло. Хармонията, ако може, трябва да стане.

Това е предпоставка или, как да кажа, раждане на едно първолаче, на което можеш да му дадеш в бъдеще университетско знание. Това е много важно. И аз не зная как ще го прецизирате като социална даденост, за да може да се постигнат резултати. Но безспорно, така подхвърлено, създава размисъл и може един път в месеца да съпровожда и другото. Да се чете по силата и на другото – на еманацията на вътрешната даденост на книгата, защото тя не е само красиво направена, тя е и вътрешно магнетична. Но трябва да се взриви атомът, за който е казано, че в него има „300 птици“. Когато се „бомбардират“ слушателите със Словото от тази книга, разбира се, то ще си пусне своите „птици“. Така че това предложение аз не зная дали трябва да получи гласуване, но трябва да получи санкция...

 

Кирил Коликов: Първо благослов от Ваша страна и после санкция...

Ваклуш Толев: Аз по същност не мога да лиша съзнанието на хората от възприемане и кое е най-доброто възприемане. Защото, когато един човек на тържество чете стихотворение, но срича – онези, които слушат, са обидени. Обаче, когато един актьор с майсторско умение направи интерпретацията на това, което стихотворението иска, и го каже – тогава хората ръкопляскат. На вас не ви трябва ръкопляскане – трябва ви събуден орган за усвояване тайната, която е скрита.

Така че принципно акламирам това предложение. Искам реалност – кой ще отработи предпоставките, за да можете да го направите.

 

Кирил Коликов: Това е форма на представяне на различни теми чрез оригиналното Слово. И трябва да има някакви акценти от този, който води, и безспорно той да е готов да отговаря на въпроси, свързани с темата...

Ваклуш Толев: Именно тогава да разкрие магиката на Словото... Така Цицерон е бил магьосник на словото. Умението да се сложи огън в слама е да не пламне сламата веднага – това е умението на големия оратор, това е Цицерон. Това е Демостен, който знаете, че е заеквал. И как се лишава от заекването, за да стане един от големите оратори? Ходел край морето, слагал си камъчета под езика и започвал... (Оттам е и поговорката: „Ще изплюя камъчето.“) Така Демостен е ходел край морето и се е надвиквал с вълните. И надделява заекването. Явно е, че има неща, които трябва човек да ги надделее.

Но това е много добра тенденция, на която може, както се казва, благословът да бъде дори много щедър. Защото вижте – да навикнете да усещате магиката на Словото, а в същото време образността, картината да е нюансирана с мъдрост – това е голямо изкуство. Голямо изкуство!

И затова, знаете какво е казано за големите Учители – каква е била аурата им? Километър на километър – не на една педичка. Представете си каква благодат е минавала! На някого е достатъчно само да го погалиш, на друг е необходимо да му удариш един лек плесник – просто да се сепне...

Така че благодаря за такава тенденция! И може да се опитате и да се види по този начин – може ли да остава повече, да кажем, семе, което вашата почва ще започне да го храни. Просто да научи човек, дори ако щете, варианта на Словото. Но трябва тази предпоставка да я вложите в рамки, за да няма пък опущение. По-скоро книгата да послужи както за изява, така и за събуждане. Защото магиката на Словото не е равна на интерпретиранията. Колкото и да се опитват... Когато не си я изживял, дори не си намерил в нея онези събуждащи, щипещи мисловното ти поле потреби, не можеш да определиш тайната на Словото! Словото е голяма магия, голяма...

Трябва да го обмислите и да видите кои имат умението да четат. Ако трябва камъчето на Демостен, вземете си го. И най-важното кое е – човек по този начин може да се научи как да се освободи от излишествата. Когато нямате идея, недейте да говорите. Но когато може да разкриете идея, която прави кръщение на мнозинството – това е умение. Умение и поносимост, отговорност и усет... Защо? Защото по този начин е изчистена интерпретацията на недоимъка. Може някой с недоимък да си даде оценка – това е отделен въпрос. Въпросът е, че онова, което слуша, е цялостно, а не онова, което интерпретирано му се дава. Защото в края на краищата тази книга е диалектична...

Така че това трябва да се обмисли и да се квалифицира. И оттук вече – една санкция. Защото друго е да приканите на беседа с четене в един град, където могат да дойдат много хора и да се почувстват магиката на Словото, или пък този, който има по-добро проницание, да види идеите.

Искам наистина това предложение да влезе в оптиката на Общество Път на Мъдростта! Обществото трябва да има много по-широк простор и да не се ограничава. Много по-широк, защото по същност предназначението на това Общество е много голямо. Вие нямате представа каква е отговорността ви! Много голяма!

  • Опазване чистотата на Учението е неизбежна не заповед, то е клетвено обещание!

За да може с посветеното светилище – Знанието, да изпеем, така както се казва, надгробна песен на царството на добродетелите. И ако щете само експеримент направете и тази благодат ще се види – да или не? Защото тази книга трудно се разбира. Може да я чете човек като роман, защото в нея има и образно мислене, което характеризира даден белег. Но дълбочините се губят, когато се чете само като книга. А ако се чете като Учение...

От коя Духовна вълна вие ще имате зрителния си бинокъл – това е вече важно. И оттук идва идеята за опростителството. Дори това заглавие в Молитвата „Отче наш“, при идването на Вълната на Истината, ще се смени със „Събожнико“! По този начин с идеята на събожника ние демонстрираме не принадлежност, а жертва вече.

Идеята за събожническото служение, като идея за Единството, ще смени дистанцията „Отче наш“ с това, което казваме – „Събожнико“. С това не се смалява величие, а се достига до величие за Единство. Така не лишаваме нашия Отец, защото и Той е имал Син Божий и предшественици. Затова говоря за тотема, към когото човекът се е отнасял сигурно като към Баща. Вижте как ще се избистрят нещата, за да се дойде до: светъл в Дух и Душа, целомъдрен в мисъл и тяло... За да може тялото наистина да понесе светителството си. И тогава вече: и със събожническо служение към всичко! Нямате изкушение и не ви изкушава Бог: „Не въведи нас в изкушение...“[2] – не! Вие носите Неговата кръвна картина, която сега ви освобождава, защото вече събуждате в Себе си Неговия Дух!

 

Следва презентация на интернет каталога на Библиотека „Слово“ от Катя Анастасова – библиотекар в Дома на Мъдростта.

 

18.12.2010 г., Пловдив, Дом на Мъдростта

 

[1] Славейков П. Кървава песен. София, Бълг. писател, 1966, с. 141.

[2] Матей 11:4.

НУР 2019
НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993